Планът Българоубиец „РАН-ЪТ“


 ДОКЛАД

върху

проекта за икономически

растеж и преход към

пазарна икономика в

България (Ран-Ът)

подготвен от

Фондацията на Националната Камара на САЩ

за

Народна Република България

Ръководство и редактиране:

Ричард Ран, САЩ

Роналд Ът, САЩ

National Chamber Foundation

1615 H Street, NW.

Washington, DC 20062, USA

(202)463-5552 begin_of_the_skype_highlighting              (202)463-5552      end_of_the_skype_highlighting

© National Chamber Foundation, Okmoмвpu 1990 npeвog © SPS corp. & Mintech Corp. / U.S.A.

 

Според някои съобщения в пресата, след завръщане от последното си посещение в нашата страна д-р Ран е заявил, че разработката на Про­екта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в Бълга­рия е била едно от най-големите предизвикателства в неговата кариера.

На 4 октомври 1990 г. на един малък екип от фирма „Програмни продукти и системи“ бе вьзложена една несвойствена задача – да организира превода на български език и издаването на споменатия по-горе проект.

В сравнение с труда на д-р Ран и неговия екип това изглежда едно малко предизвикателство. За нас обаче това се оказа голямо предизвикателство, главно поради факта, че на въпроса „Какъв е срокът?“ полу­чихме класическия отговор „Вчера“.

Ние имаме голям опит в издаването на документация на програмни продукти и системи, чието оформяне не отстъпва на западните стандар­ти. Дългогодишната ни неравностойна борба с българското стопанско законодателство, и особено с тъй-наречените поднормативни актове, ни е позволила да натрупаме известен опит и в несвързаната с пряката ни дейност икономическа проблематика в нашите условия. Но когато оп­ряхме до финансовата и икономическа терминология на съвременните западни системи, се сблъскахме с известни затруднения. В момент, ко­гато думата „сирене“ поражда представата за номериран талон, ни е трудно да си представим как изглежда данъчна система тип „швейцарс­ко сирене“.

За да ускорим процеса, потърсихме помощ от колеги и приятели, повечето от които се отзоваха с готовност. В работата се включиха общо 42 души – преводачи, редактори, коректори, оператори на текстообра­ботка и координатори. Увеличаването на екипа позволи да ускорим ра­ботата, но създаде нови трудности. Работеше се едновременно във всички квартали на София – Люлин, Младост, Бъкстон, Дружба, Ха­джи Димитър, Червена звезда и т.н. и проблемите по разнасянето и съ­бирането на готови страници и глави се оказаха отнемащи доста време, особено в условията на бензинова криза.

Но в крайна сметка книгата е във Вашите ръце. Вероятно ще Ви направи впечатление, че Глава 2 и Глава 3 са дадени само като конструк­ция. Взехме това решение, не защото ги смятаме за по-малко важни, а защото вероятно са писани на български и всеки, който пожелае да ги прочете, би могъл да ги получи от авторите, споменати в българската част на екипа. Непосилно краткият срок не ни остави друг избор. Също­то се отнася и за втората част на Глава 19, в която не са преведени опи­санията на по-важните туристически и курортни обекти в България, които са предназначени повече за американския читател.

По отношение на стиловите особености сме се старали да се придържаме към стила на отделния автор, а не да уеднаквяваме звученето на различните глави. Вярваме, че от това книгата само печели.

Бихме желали да се обърнем към специалистите, които ще ползват настоящия превод с молба за снизхождение към евентуалните неточнос­ти или терминологични грешки. Изправени пред дилемата „светкавич­но, но непрецизирано“ или „бавно, но съвършено“, ние решихме, че в дадения случай факторът време е с по-голяма значимост.

И накрая искаме на свой ред да отправим специални благодарности към десетките споменати и неспоменати наши сътрудници, които се трудиха в делник и празник, „без сън и покой“ и без чиято добра воля, високо чувство за отговорност, нямаше да успеем да свършим за един месец работа, която обикновено отнема до една година. Желаем на хората, които се отнесат с интерес към настоящата книга да извлекат от нея всичко полезно за изстрадалата ни родина.

 

За проекта

Мирните революции, които се развихриха сред нациите на Източна Европа, срутиха диктатори, създадоха демокрация и освободиха народи­те, като им дадоха възможност отново да се приобщят към Запада. Тези революции разкриха пред света опустошението и разрухата, които наложиха на икономиките на тези страни четири десетилетия на социали­зъм. Ускоряваща се инфлация, тежки, обременяващи дългове, безработица, недостиг на основни стоки, остарели и неефективни заводи и влошаващ се стандарт на живот са симптомите на разрухата, която из­мъчва тези новоосвободили се нации.

В нетърпението си да направи прехода от комунизъм към демократичен капитализъм всяка от тях предприема основно икономическо, соци­ално и законодателно реконструиране. Въпреки че целта е еднаква – развитие на пазарна икономика, която драматично ще повиши жизне­ния им стандарт, те подхождат към нея по различен начин. Без да имат някакъв ръководен план, задачата, с която ще се сблъскат, е действител­но героична по своя мащаб и преизпълнена с рискове.

По подобие на новоосвободените си съседи България е избрала пътя към демократичния капитализъм и е направила редица важни стъпки в тази насока, но има да се вършат още много и много неща. Признавайки този факт, новото правителство на България се обърна за съдействие към Фондацията на Националната Камара. Със своя значителен опит в подпомагането на стратегиите за растеж в условията на свободна пазар­на икономика в развиващите се страни фондацията се отзова на повика и събра екип от американски експерти от деловите и академичните сре­ди, който да разработи всестранен план за насочване на България към пазарна икономика. Екипът посети България в края на м. август 1990 г. и се срещна с българските си партньори за оценка на положението и опре­деляне на най-подходящ курс за действие. Настоящият доклад е кулми­нация на положените от тях усилия.

Фондацията на Националната Камара е независима организация с идеална цел за проучване на данъчната и обществйна политика и е член на Търговската камара на САЩ. От своето основаване през 1967 г. досе­га фондацията е изучавала нововъзникващи въпроси с жизнена важност за икономиката и деловите среди и е служила за катализатор при прила­гането на нови инициативи в политиката на обществения и частния сектор.

 

Екип от американски съветници

 

Български проект за икономически растеж и преход към пазарна икономика

Dr. Richard W. Rahn, Co-Chairman;

Vice President and Chief Economist

U.S. Chamber of Commerce; and

Executive Vice President, National Chamber Foundation

Dr. Ronald D. Utt, Co-Chairman

Vice President

National Chamber Foundation

(Former Associate Director for Privatization, Office of Management Budget)

Jill Bezek Jones

Project Manager

National Chamber Foundation

Dr. Allen E. Abrahams

Executive Director

Southern Agronomics, Inc.

John G. Bertram

President

FCB/InterMarketing

Mark Bloomfield, Esq.

President

American Council for Capital Formation

John L. Bowles

Vice President, Sales and Marketing

American Spring Wire Corp.

The Honorable Mary K. Bush

Chief Operating Officer

Federal Housing Finance Board

(Former Vice President for International Finance, Federal National Mortgage Association; and Former U.S. Alternate Executive Director, International Monetary Fund)

Mark C. Frazier

Chairmen

The Services Group

The Honorable Mark S. Fowler

Senior Communications Counsel

Latham and Watkins

(Former Chairman, Federal Communications Commission)

Willard R. Gallagher

Vice President, International Operations

Textron Inc.

Gordon A. Graves

Vice President

Global Technology Resources

Dr. Peter J. Hill

Research Fellow

The Independent Institute; and

Bennett Professor of Economics, Wheaton College

Michael F. Hoynes

Executive Vice President and Group Management Director FCB/Leber

Katz Partners

Frederick B. Krieble

President

Management Limited

Dr. Robert H. Krieble

President

Krieble Associates, Inc.

(Former Chairman, Loctite Corporation)

Lawrence A. Kudlow

Senior Managing Director and Chief Economist Bear, Stearns & CoJnc.

(Former Associate Director for Economics and Planning, Office of Management and Budget)

M. Kay Larcom

Associate Director

Office of Central and Eastern Europe

International Division

U.S. Chamber of Commerce

Clayton L. Lescalleet, JR.

Senior Consultant

Teleconsult, Inc.

Bowdre P. Mays

Senior Vice President

CIGNA Worldwide, Inc.

Dr. Charles E. Mclure, Jr.

Senior Fellow

Hoover Insitution on War, Revolution and Peace

(Former Deputy Assistant Secretary of the Treasury for Tax Analysis)

Ambassador J. William Middendorf, II

Chairman

Middendorf & Company, Inc.

(Former President and Chief Executive Officer, Financial General Bankshares;

Former U.S. Ambassador to the European Communities; and Former Secretary of the Navy)

The Honorable James C. Miller, III

Chairman

Citizens for a Sound Economy; and

Co-Chairman, Tax Foudation

(Former Director, Office of Management and Budget; and Former Chairman, Federal Trade Commission)

Dr. Charles Murray

Bradley Fellow

American Enterprise Institute for Public Policy Research; and Author, „Losing Ground: American Social Policy 1950-1980″

Grover G. Norquist

President

Americans for Tax Reform

Carl A. Pescosolido

President

Sequoia Enterprises

Gordon C. Seybold

President

Global Technology Resources

Dr. Bernard H. Siegan

Director of Law & Economics Studies

School of Law

University of San Diego

Eugene L. Stewart, Esq.

Stewart and Stewart

Graciela D. Testa

Editor

Internatiomal Health & Development

Marco Terribilini

Manager, Bulgaria and Romania

Philip Morris, Europe

Dr. George M. Vredeveld

Professor of Economics, University of Cincinnati; and

Director, Greater Cincinnati Center for Economic Education

Wayne A. Wittig

Deputy Associate Administrator

Office of Federal Procurement Policy

Office of Management and Budget

 

 

Екип от български съветници

Професор Иван Ангелов

Старши икономически съветник на министьр-председателя

Венцислав Антонов

ВИИ „Карл Маркс“

Румен Аврамов

Икономически институт, БАН

Валери Борисов

Юридически съветник

Министерство на икономиката и планирането

Д-р Венцислав Димитров

Икономически институт, БАН

Д-р Генчо Димов

Старши икономист

Министерство на външноикономическите връзки

Стою Дулев

Заместник-министър на икономиката и планирането

Д-р Никола Гълъбов

Икономически институт

БАН

Професор Илия Георгиев

Икономически институт

БАН

Д-р Румен Георгиев

Генерален директор

Минералбанк

Димитър Костов

Заместник-министър на финансите

Д-р Иван Костов

ВМЕИ „Ленин“

Емил Хърсев

ВИИ „Карл Маркс“

Татяна Хубенова

Икономически институт

БАН

Д-р Димитър Иванов

Икономически институт

БАН

Професор Лилия Каракашева

Главен директор

Министерство на външноикономическите връзки

Д-р Найден Найденов

Заместник-министър на икономиката и планирането

Д-р Невяна Кръстева

Научен сътрудник

Министерство на външноикономическите връзки

Георги Панков

Заместник-министър на икономическата реформа

Професор Огнян Панов

Директор

Институт по държавно и стопанско управление

Атанас Папаризов

Генерален директор

Министерство на външноикономическите връзки

Д-р Огнян Пишев

Старши икономически съветник на Президента

Д-р Иван Пушкаров

Икономически институт

БАН

Професор Димитър Шопов

Заместник-председател

Комитет по труда и социалното осигуряване

Боян Славейков

Икономически институт

БАН

Професор Стефан Стоилов

Министър на икономическата реформа

Професор Милчо Стоименов

ВИИ „Карл Маркс“

Професор Тодор Вълчев

Икономически институт

БАН

Христина Вучева

Научно-изследователски институт

Министерство на финансите

Б. пр. Длъжностите на сътрудниците от българския екип, както и названията на българските организации са преведени от английския текст и съответстват на момента на подготовката на доклада.

 

Предприемането и завършването на работата по този проект не биха били възможни без щедрата подкрепа на следните

Спонсори:

CIGNA Worldwide

FCB/Leber Katz Partners

Global Technology Resources

Krieble Associates, Inc.

Stewart & Stewart

Textron Inc.

Дарители и организации – участници:

American Council for Capital Formation

American Spring Wire Corp.

Americans for Tax Reform

Arvin Industries

Bear, Stearns & Co. Inc.

Dow Chemical

Ernst & Young

Independant Institute

Middendorf & Co., Inc.

Philip Morris, Europe

Services Group

Teleconsult, Inc.

UOP, Inc.

United States Information Agency

National Chamber Foundation

1615 H Street, NW.

Washington, DC 20062, USA

(202) 463-5552 begin_of_the_skype_highlighting              (202) 463-5552      end_of_the_skype_highlighting

Специални благодарности

Усилие от такъв мащаб налага привличане на умениет, творческите сили и подкрепата на десетки хора, голяма част от които се трудят зад кулисите и често без някакво особено признание. Целта на това кратко изявление е да изправи тази несправедливост и да им се изкаже признанието и благодарността, която заслужават.

Разбира се, авторите са официално упоменати, но все пак заслужават да им се изкаже особена благодарност за времето, което отделиха от професионалните си ангажименти, за да дойдат в България почти вед­нага, след като ги поканиха, много от тях на собствени разноски, и да на­пишат материалите си под напрежението на изключително краткия срок от по-малко от три седмици. Въпреки че е трудно да се откроят от­делни имена, безрезервната подкрепа на Юджийн Стюарт и неговата изключителна работоспособност допринесоха невероятно много за за­вършването на тази работа.

Зад тези талантливи автори стоят други хора, чиято работа по този проект има свой принос към успеха му. Специални благодарности след­ва да се отправят към Дж. Стич – председател в оставка на RJR/Nabisco и председател на Фондацията и Робърт Х. Крийбъл – заместник-председател на Фондацията, чиято безрезервна подкрепа на този проект внесе ценни творчески сили и опит в критичния момент на неговата подготовка. Важна поддръжка дойде и от д-р Ричард Л. Лешър – президент на Търговската камара на САЩ и на Фондацията и от Ри­чард Л. Бролт – вицепрезидент на Групата на камарата.

Благодарни сме и на редица сътрудници от правителството на САЩ за помощта и напътствията, които ни предложиха в духа на партньорст­вото между обществения и частния сектор. Бившият посланик на САЩ в България Сол Полански и настоящият – Кенет Хил ни оказаха неоце­нимо съдействие заедно с Майк Гелнър, първи секретар по икономичес­ките и търговски въпроси в посолството на САЩ в София. Сузън Сътън, отговаряща за България в Държавния Департамент, ни информираше за събитията в България, а Грегьри Уин, заместник-директор на Служ­бата за граждански обмен в Информационната агенция на САЩ, беше незаменим при решаването на транспортните проблеми на екипа, рабо­тещ по българския проект, свързани с отиването им във Вашингтон и на част от него – в София.

Получихме и много нужното ни съдействие от други организации с идеална цел. Признание и благодарност следва да се отправят към Дей­вид Теру – президент на Независимия институт, Марк Блумфилд – пре­зидент на Американския съвет за формиране на капитали, Гроувър Норкуист – президент на организацията „Американци за данъчна ре­форма“ и Джеймс С. Милър III – председател на организацията „Граж­дани за стабилна икономика“. Всеки от тези хора извърши много повече от това, което се изискваше от него, като ни помогна да запълним кри­тични празноти в проекта в условията на изключително ограничено вре­ме.

Все пак голяма част от заслугите принадлежи на персонала на Фондацията за дългите часове упорита работа, която извършиха при непосилни срокове. Първият и най-важен от тях е моят добър приятел Рон Ът. Рон беше съпредседател от страна на САЩ и изпълни безупречно задълженията си на основен ръководител и координатор на проекта. Джил Бизек Джоунс, която тъкмо се беше включила във Фондацията в търсене на по-интересна работа, получи много повече ангажименти, от­колкото се беше договорила като директор на проекта, но тъкмо тя бе­ше човекът, който обобщи стотици подробности и нещо повече, не загуби самообладание от напрежението и демонстрира неочаквана за годините й зрялост. Джули Уагнър положи забележителни усилия в на­мирането на финансови средства, Джоън Левицки организира пътуване­то, а Джаки Тайсън с помощта на Рене Науланд, Денис Бейли и Джон Кейвъноу се погрижи за необикновения процес при съставянето на ма­териала.

Моят приятел и дългогодишен сътрудник Алън Ейбрахамс също така изигра особено важна роля за осигуряване на успеха на проекта чрез извършване на огромен обем редакторска и организационна работа по проекта.

Ще приключа с благодарност към множеството български колеги за всичко, което извършиха при тежки обстоятелства. Професор Иван Ангелов спечели уважението, възхищението и приятелството ми за всичко, което извърши при ръководството и участието му като съветник по проекта и за формирането на много талантлив български екип, който да ра­боти заедно с нас по приключването му. Нещо повече, той беше най-важният лост при превръщането на разработката в извънпартийна, като ни осигури необходимия достъп до лидерите и икономическите съ­ветници на опозиционните партии. Начело на икономическия екип на опозицията беше изтъкнатият млад икономист Огнян Пишев, когото съ­що считам за приятел. Забележителните познания на Оги по пазарния процес и неговата посветеност на свободата оказаха значително влия­ние върху тона на настоящия доклад. Талантите на Иван и Оги ще бъдат много полезни за страната им в трудните дни, които им предстоят. И накрая искам да благодаря на Михаил Димитров, понастоящем търговс­ки представител в българското посолство във Вашингтон, за уреждане­то на всички проблеми, които групата суетливи американци имаха в България.

Ричард Ран

Глава 1

План за действие в България

Екип от американски съветници

 

Въведение

 

В България съществуват всички необходими условия за поддържане­то на жизнена икономика, която да допринесе в максимална степен за постигане на икономическото благополучие и личната свобода на българския народ. Изложеният по-долу план за действие предоставя реално изпълнима основа за бърз преход на България към пазарна икономика, която се характеризира с непрекъснат икономически растеж.

Основа на плана

Основната предпоставка, залегнала в този план, е установеният факт, че пазарната икономика, в която правата на частната собственост са напълно гарантирани и движението на цените е неограничено, се отличава с най-ефективно използване на труда, капитала, суровините и предприемчивостта, което от своя страна осигурява непрекъснато увеличение на доходите и благата. Този вид икономика се характеризира и с максимал­на свобода на личността, справедливост при разпределението на дохо­дите и благата, защита на околната среда.

Признато е, че злополучните събития в миналото са довели до икономическата криза, пред която сега е изправена България. Други държави в други части на света, много по-малко надарени с ресурси от България, бързо са се възстановявали от икономически катастрофи, след като са се възползвали от предимствата на неограничената пазарна икономика.

Елементи на плана

Планът за действие в България предоставя серия от основни препоръки за икономиката като цяло:

o приватизация на средствата за производство и разпределение;

o основна реформа на паричната, банковата и финансовата система;

o премахване на пречките пред стопанската инициатива;

o провеждане на реформи в областта на социалното дело, околната среда и образованието.

В плана за действие, представен в тази глава, препоръките от макроикономически характер са изложени в обобщен вид. Те са разгледани в по-големи подробности в основната част на проекта. Някои препоръки, засягащи отделни отрасли на икономиката, бяха разработени от съвмес­тен българо-американски екип, работещ по проблемите за преход към пазарна икономика. Тези препоръки са разгледани в отделни глави на доклада.

Последователност на плана

Като се има предвид реалното състояние на процеса на реформите, се признава, че не всички елементи на плана могат да се приложат за няколко дни.

Някои от елементите са нужни веднага, за да отприщят пълните възможности на българската икономика. За други елементи обаче е необходимо по-продължително проучване и те трябва да се прилагат в по-дълъг срок или зависят от създаването на основите на пазарната икономика.

Предлага се следната последователност на реформата според приоритетите на проблемите.

За незабавно прилагане

o Да се приеме и започне приватизационна програма, включително и

на селското стопанство.

o Да се започне основна парична реформа и да се позволи свободно об­ръщение на чуждестранна валута.

o Да се премахне контролът на заплатите и цените.

o Да се вземат мерки за защита на най-бедните слоеве на населението

от неизбежните трудности в преходния период.

o Да се постигне съгласие относно основните принципи на данъчната реформа и размерите на данъците.

o Да се приемат нужните промени в Търговския кодекс и законите за

съвместни предприятия. За прилагане в средносрочен план

o Да се реформира банковата система.

o Изцяло да се реформира данъчната система.

o Да се промени конституцията, включително и да се приеме нова кон­ституция.

o Да се проведат широки законодателни реформи, за да се премахнат пречките пред стопанската дейност, включително и пред дейността на чуждестранните инвеститори и външната търговия.

За прилагане в по-дългосрочен план

o Да се проведат реформи в областта на околната среда.

o Да се проведат реформи в областта на образованието.

Пет от шестте мерки за незабавно прилагане са абсолютно необходими, за да може да функционира пазарната система. Затова се настоява те да се приложат не по-късно от края на 1990 г. Като се има предвид тяхната значимост, те могат, ако трябва, да се прилагат частично с из­вънредни мерки според текущите нужди, като законодателното им оформяне се извърши по-късно.

Петото необходимо действие – защитата на най-бедните членове на обществото по време на преходния период – е от критично значение както по хуманитарни причини, така и за да се предотвратят евентуални самоунищожителни обществени вълнения.

Предложените за прилагане в среден срок мерки би трябвало да се проведат преди 1 май 1991г. В това време те биха могли да станат повод за национално празненство. Това, че тези мерки са предвидени за прилагане среден срок, съвсем не означава, че са по-маловажни. Споменатите по-горе препоръки, като например промяната на конституция­та, често са сложни, технически трудно реализуеми и затова е необходимо достатъчно време за внимателна подготовка и приемане.

Реформите в областта на образованието и на околната среда би трябвало да започнат преди 1 декември 1991 г. Разбира се, трябва да не се забравя, че извършените дотогава реформи вече би трябвало да са дали положителни резултати.

Приватизация

България трябва бързо да приеме всеобхватна програма за приватизиране на своите повече от 2 200 държавни предприятия, на земеделски­те стопанства и хилядите малки обекти в сферата на търговията и обслужването, ако иска да избегне икономическия спад, пред който е изправена сега. Главната причина за ниския жизнен стандарт в България е неефективността на държавните и управляваните от държавата предприятия, които използват неефективно квалифицираната работна сила в България, оскъдните капитали и суровини. При заменянето на сегашна­та система на управление на предприятията с друга, основаваща се на частната собственост, от изключително значение са конкурентните па­зари, предприемаческият дух и обслужването на клиента. Приватизаци­ята – процесът, при който предприятия и авоари се прехвърлят от държавата към собственици и ръководители от частния сектор, предла­га систематичен и методичен подход за постигане на тази цел.

При прилагането на тази програма трябва добре да се разбира, че приватизацията не се свежда само до поредица от механични действия, които водят към преобразуване на предприятията. Както показа опитът в целия свят, приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес с икономически последици и пренебрегването на този прост постулат често е било най-важната причина за провала на много програми за приватизация. Наложеният сега мораториум върху приватизацията показва, че България не е изключение от това правило.

В резултат на широко разпространеното убеждение, че малкото извършени досега прехвърляния на имоти и предприятия не са били осъществени както трябва и в голяма степен са облагодетелствували лица, заемащи привилигировани постове, Народното събрание наложи мораториум върху приватизацията, докато този проблем не бъде решен.

Той може да бъде разрешен, ако България извърши редица законодателни и институционни промени, които осигуряват пълна гласност, отк­рити възможности за всички заинтересовани инвеститори, решаване на противоречията на интересите и създаване на независима агенция, коя­то да осъществи приватизационната програма в съответствие с новите закони и да гарантира честността на процеса.

За да се гарантира честност на процеса, трябва да бъдат извършени три промени.

Първо, трябва да се осигури пълна гласност. За тази цел всяка приватизация трябва да започне с широко разгласяване на съобщение за на­мерението на правителството да продаде даден имот. Той трябва да бъде описан пълно и точно и всички заинтересовани страни трябва да получат правото да го огледат и да се запознаят с цялата му документа­ция. Между обявяването на намерението за продажба на имота и датата на приемане на предложените цени трябва да се остави достатъчно вре­ме. Процесът на наддаването трябва да се наблюдава от независима трета страна. Всички предложения трябва да се предават в писмен вид, като търгът се печели от този, който е предложил най-висока цена.

Второ, трябва да се предложи процедура за разрешаване противоречието на интересите. Специално трябва да се формулират правила, които да гарантират, че държавните служители или ръководителите на предприятията няма да имат някакви специални предимства или привилегии при закупуването на фирмите или имотите. Един начин да се из­върши това е осъществяване на контрол от независима трета страна. Но това може да се окаже недостатъчно за по-големите предприятия, ако сегашните ръководители желаят да станат новите собственици или да притежават голяма част от акциите в новата фирма. В този случай тряб­ва да бъде разгледана възможността да се замени съществуващото ръководство, както е предвидено в българския проектозакон за приватизацията, но да се даде право на тези ръководители да участват като независими инвеститори, след като отношенията им с предприяти­ята са формално прекъснати. Друга възможност е да се намери начин да им бъде позволено да участват в приватизацията, но под строго наблю­дение и със стриктно придържане към правилата относно противоречи­ето на интересите и пълната гласност.

Трето, след приемането на тези правила и насоки да се разработи цравилник, който да гарантира, че агенцията по приватизацията ще бъде Независима от ежедневно политическо или бюрократическо вмешателство. Препоръчва се България да създаде независима агенция по собственостга, която да отговаря на всички аспекти на приватизацията, с двупартиен управителен съвет, който да ръководи дейността на агенция­та и да утвърди пълния списък на предприятията за приватизиране. След като предприятията бъдат избрани, да се предоставят на агенцията за реорганизация и продажба на български или чуждестранни частни инвеститори. Препоръчва се първият тур на избора на обекти за привати­зация да се съсредоточи върху следните обекти.

1) Всички малки предприятия за услуги и търговия на дребно и предприятията за търговия на едро и за доставка, които ги обслужват. Такива предприятия се приватизират най-лесно, тъй като мо­гат да се купят от един инвеститор или малка група инвеститори. Необходимите подобрения могат да се извършат бързо и те не изискват сложно управление и големи парични или технологични инвестиции. Ако се даде голям приоритет на такива предприятия в България, това би допринесло за бързото създаване и процъфтяване на частния сектор от малки предприятия, които ще допринесат за създаване на нови ра­ботни места и производството на нови продукти.

2) Всички земеделски стопанства и предприятията, които ги обслужват с посевни материали, торове, земеделски инвентар, средства за борба с вредителите, ремонти, дълбаене на кладенци и ветеринарни услуги. Приватизирането на тези дейности преди започ­ването на сеитбата ще помогне на страната значително да увеличи про­изводството и износа на хранителни продукти.

3) Тези големи предприятия, при които преходът от държавно към частно управление ще се извърши с най-малко затруднения. Такива предприятия имат висококвалифицирани ръководители, които поддържат приватизацията. Те имат достатъчен персонал, за да поддър­жат очаквания обем на производство при минимални съкращения на работници и имат възможности за повишаване на производителността на труда и увеличаване на заплатите. Важно е, че понастоящем това са печеливши предприятия, тъй като това гарантира непрекъснат иконо­мически успех, прави предприятието по-привлекателно за частните ин­веститори и доказва опита на сегашното ръководство.

В процеса на прехвърляне на собственост от държавата иа частните инвеститори могат да се приложат разни методи на приватизиране. Те са следните.

1. Пълна приватизация, при която имуществото или предприятието или се продава изцяло на един инвеститор, или пакети от акции на предприятието се продават на индивидуални български или чуждест­ранни инвеститори. Този метод се препоръчва за първия тур на при­ватизацията. На персонала се дава възможност да вземе активно участие в приватизацията, като му се правят улеснения при покупка на акции. В някои случаи цялото предприятие може да се продаде на персонала. Когато е целесъобразно, продажбата може да се извърши чрез отпускане на кредит с отчитане на ограничените парични ресур­си на българското население.

2. Частична приватизация. В този случай държавата запазва по-малко от половината от акциите на предприятието. Въпреки че за предпочитане е пълна приватизация, в някои случаи частичната приватизация може да се окаже по-подходяща, за да се възстанови стойността на предприятието с цел намаляване на неговите дългове или положението на фирмата е в такова критично състояние, че пъл­ната приватизация няма да донесе никакви печалби или дивиденти преди извършването на необходимата реорганизация. При частична приватизация делът на акциите, притежаван от държавата, няма да й дава право на глас, а периодът на притежаването му трябва да е спе­циално ограничен.

3. Размяна на дълг срещу собственост или превръщане на дълга в капитали е процес, при който чуждестранен инвеститор изкупува с отстъпка български дълг в конвертируема валута от чуждестранни кредитори, разменя този дълг срещу левове и влага левовете в приватизирано предприятие. Този подход може да се приложи и при пълна, и при частична приватизация. Той има предимството, че намалява външния дълг и необходимата за обслужването му валута.

4. Възлагане чрез договор се прилага в сферата на услугите, които дър­жавата извършва за гражданите. При този процес държавата наема частна фирма, която да извършва определена услуга, като например ремонт на коли, поправка на пътища, събиране на смет и т.н. Частна­та фирма извършва услугата чрез договор с държавата, която опреде­ля качеството и количеството на услугата и условията за заплащане. Извършването на услуги чрез договор може да доведе до големи съкращения на разходите. На Запад тези съкращения са обикновено око­ло 30%.

5. Сключване на договор с временно ръководство. Когато някое предприятие не е готово за приватизация било поради сериозни административни или финансови затруднения, било ако в резултат на реконструкция би донесло съществени приходи при продажбата му, държавата може да вземе временни мерки, като наеме външни екс­перти, които да ръководят или реорганизират предприятието, докато се появят условия за пълна приватизация. Този вид договори се под­писват на базата на стимулиране и възможно право на участие.на вре­менните ръководители в придобиване на акции в предприятията. И в такива случаи, въпреки че е за предпочитане пълна приватизация, то­зи метод може да се използва при определени обстоятелства. Изборът на многото възможности за приватизация в България ще за­виси от оценката на агенцията за приватизация. Въпреки че не същест­вуват фиксирани правила за избор на най-добрия метод, за всеки отделен случай съществуват някои общи принципи, които са разгледани в главата за приватизация.

За да постигне ефективна преценка, България трябва да изясни цели­те си по изпълнението на приватизационната си програма, като след то­ва направи необходимите компромиси, които ще й позволят да балансира целите и различните методи за приватизация. Кои са тези це­ли? Очевидно главната цел е да се подобри ефективността и производителността на българските предприятия, за да може да се подобри жизне­ното равнище на населението. Други икономически цели са необходи­мостта от увеличаване на износа и получаване на повече валута, от чужди инвестиции, от по-големи възможности за работа, от съвременни технологии и по-голяма конкуренция вътре в страната. Други икономически цели включват необходимостта от постъпления чрез продажбата на имущество, за да се подпомогне финансирането на икономическото преустройство и на социалната реформа през преходния период.

Биха могли да се добавят много други социални цели, като желание­то да се увеличи броят на българските акционери, които да имат финан­сов интерес в новата система, желанието да се увеличи производителността на труда, като се развива интересът на работниците от успехите на тяхната фирма и желанието да се отстрани бюрократизацията в системата, колкото се може по-бързо.

Някои от тези цели може да си противоречат и най-благоприятният избор за българските граждани ще зависи от творческото прилагане на разните методи за приватизация и грижливо обмислен избор на целите. Накрая трябва да се добави, че успехът на българската програма за приватизация зависи и от важни административни промени в България, които ще създадат деловата среда, която ще благоприятства растежа и просперитета на новоприватизираните компании.

Тези прбмени включват:

1) Система от добре дефинирани права на собственост, които гарантират сигурността й и правото да бъде прехвърляна;

2) Цялостен търговски кодекс, който ясно да определя правата и отговорностите на всички участници в деловите инициативи и позволява всички спорове да бъдат решавани в съответствие с него;

3) Закон за смесените предприятия и чуждестранните инвестиции, кой­то насърчава чуждестранните инвеститори да стават активни участ­ници в приватизацията при условия, които са конкурентоспособни с тези в други страни, предлагащи привлекателни възможности за ин­вестиции;

4) Създаване на единна и информативна счетоводна и отчетна система, която позволява на всички инвеститори, чуждестранни и местни, да бъдат добре информирани при избора си измежду различните възможности за инвестиране;

5) Данъчна политика, която поощрява икономическия растеж, разкриването на нови работни места и инвестирането;

6) Система от цени, определяни от пазара, а не от правителствения кон­трол;

7) Достъп до кредити за частна стопанска дейност;

Подпомагане на освободената работна ръка под формата на компенсации и преквалификация.

Данъчна политика

Съществуващата българска данъчна система не е пригодена към условията на свободна пазарна икономика. От съображения, свързани с получаването на приходи, постигането на справедливост и икономичес­ки неутралитет се налага вземане на бързи мерки, за да се премине към по-подходяща система. За съжаление в България днес няма достатъчна компетенция (по отношение на данъчните власти и съобразяването с данъкоплатците), за въвеждане на данъци, които в друг случай биха били подходящи. Следователно важно е да се усъвършенствува управлението на данъчната система и едновременно с това да се формулира данъчна политика, отчитаща административните ограничения. Може да се нало­жи на първо време да се използува данъчна система, която не би била напълно пригодена за по-далечното бъдеще. В същото време е важно избраната за началния период система да не е несъвместима с желаната дългосрочна политика.

В дългосрочен план българската данъчна система трябва да включва данък върху добавената стойност (ДДС), вероятно по подобие на моде­ла на Европейската общност, и подоходен данък (или данъци), плащан от отделни лица и предприятия. На първо време, докато се усъвършенс­твува административната способност за прилагане на ДДС, ще трябва да се разчита на някакъв оборотен данък.

Първоначално индивидуалният подоходен данък трябва да бъде прост за административно обслужване. По-късно, след постигане на по-голяма компетенция, могат да се добавят някои подобрения. Следова­телно поне засега, данъкът трябва да продължи да се основава на индивидуалния доход, а не на дохода на съпрузи шпГсемейства. До голя­ма степен той трябва да е основан на удръжки от заплатата. Не бива да се допускат специални случаи на освобождаване или намаляване на да­нък, но могат да бъдат позволени разсрочени плащания. Данъчните ставки трябва да нарастват умерено плавно, като данъците не бива да минават 30 процентата. Данъците, плащани от фирмите и гражданите, трябва да се ТгатНрйрат, като на фирмите се прави отстъпка за изплате­ните дивиденти (с изключение на опростения алтернативен данък (ОАД), който е описан по-долу и който освобождава от данък дивиден­ти, получени от частни лица).

Разглеждат се пет алтернативни данъчни системи. Теоретично най-привлекателен е общият подоходен данък върху реалния доход, но той вероятно е неосъществим, тъй като пресмятането на дохода с отчитане на инфлацията е много трудно. По-подходящ е подобен данък на осно­вата на номиналния доход, като се има предвид сегашната българска компетенция за данъчен контрол, въпреки че е по-уязвим от инфлация­та. Данъчната система, известна като „швейцарско сирене“, не е за пре­поръчване, тъй като позволява щедри данъчни облекчения върху инвестирането и/или при отпуските, макар че се използва в редица стра­ни, отърсващи се от социализма. Тази система разделя хората на „пече­ливши и губещи“ по начин, напомнящ централизираното планиране и не се уповава на пазарните сили. Тази система поражда несправедли­вост и привилигированост, оставя вратички за злоупотреби, за чиито контрол и предотвратяване трябва да се използуват оскъдните админис­тративни ресурси.

Изглежда, че по-подходяща алтернатива за България е системата на опростения алтернативен данък. При тази система всички инвестиции се освобождават от данъчно облагане (вместо да се амортизират). Лихвите и дивидентите не се облагат или отчисляват. Този подход позволява избягването на административните затруднения, които се пораждат от фактори, зависещи от времето (например установяване на амортизационни нормативи, осчетоводяване на амортизации и инвентар), които са присъщи на подоходния данък, както и от необходимостта от отчита­не на инфлацията. Тъй като тази система стимулира еднакво всички ин­вестиции, тя не разделя хората на „губещи“ и „печелещи“. Главните й недостатъци са по-малките приходи в първите години и рискът, че ня­кои страни, от които се изнасят капитали, могат да откажат да кредитират данъци, платени извън страната. Вторият от тези проблеми се избягва с прилагането на хибриден подход, който държи сметка за разхо­дите, но лихвите и дивидентите се облагат както при подоходния данък. Това е най-привлекателната система за български данък върху стопанс­ката дейност, която съперничи на ОАД.

Данъкът върху нарастването на заплатите се налага в резултат на комбинирането на централизирано планиране и работнически контрол. Недостатъкът му е, че не поощрява плащането на по-високи заплати, които са заслужен резултат от по-добра работа и по-висока производи­телност. Работническият контрол е пагубен, защото подтиква админист­ративното ръководство да се съгласява с неоправданите искания на работниците за по-големи, но незаслужени заплати. Нито приватизация­та, нито преходът към свободен пазар са в състояние да решат този въп­рос, ако не бъде елиминиран работническият контрол. Ако работническият контрол бъде премахнат, този данък може да се отмени. Независимо от избора нито една от системите не може да се прило­жи веднага. В някои области ще е нужна техническа помощ. Тя включва: съставяне на по-подробна дългосрочна политика, краткосрочна страте­гия, съвместима с дългосрочната политика, подобрено данъчно управ­ление. Прилагането на тези мерки трябва да започне веднага с разбирането, че няма да бъдат завършени в скоро време. Специално усъвършенствуването на данъчното управление ще се нуждае от инвес­тиране на големи ресурси в течение на няколко години.

Парична реформа

Българската икономика се намира в период на сериозен упадък. Една от основните причини за него е използването на парична единица, която нито има стойностно покритие, нито е конвертируема. Следователно България по необходимост трябва бързо да предприеме фундаментална парична реформа.

Ефективни парични реформи могат да се осъществят и да бъдат успешни, не само ако се гарантират пълните права на частната собственост, но и ако функционират истински пазари на стоки и услуги без контрол върху цените.

За да смекчи съществуващите икономически трудности и да улесни паричната реформа, България трябва незабавно да узакони свободното обръщение на чужди валути и да разшири и либерализира съществува­щите валутни търгове.

Възможностите за избор на парична реформа, сред които България би могла да избира, са следните: „разширена система на книжни пари“, „система да емисионната банка (валутен съвет)“, официално или неофициално използване на „парите на чужда държава“ или използването на „златен стандарт“ или „стандарт на стоковата кошница“.

Системата на книжни пари не би могла да функционира по анти-инфлационен начин, докато не се елиминира в значителна степен нарастващият държавен дефицит. Бързото елиминиране на дефицита би могло да доведе до увеличение на безработицата над политически допустими­те граници. Следователно въвеждането на системата на книжните пари, без в същото време да се позволи на разрастващия се частен бизнес сво­боден достъп до държавни и частни финансови средства за изпълнение на договорите и сделките на частни фирми, би причинило само допъл­нителни трудности.

Системата на емисионната банка незабавно би дала на България сил­на парична единица, а би имала и предимството на една деполитизираща парична политика. За съжаление една функционираща система на емисионна банка изисква значителни валутни наличности, с които България не разполага и е малко вероятно да придобие в близко бъдеще.

Разновидност на системата на емисионната банка е система, при коя­то централната банка пуска в обръщение пари, които могат да бъдат обменяни по фиксиран курс. (Това е тъй наречената система на споразуменията от Бретън Удс.) Тази разновидност е всъщност частич­на система на емисионна банка, която все още изисква значителни ва­лутни наличности.

България би могла да реши изобщо да се откаже от контрол и еми­сия на собствени пари и да премине към използуването на парични еди­ници на други държави или на емисиите на частните банки. Използуването на чужди парични единици има предимството на деполитизиращи парични средства, но подлага страната на непредвидими действия от страна на страните, чиято валута се използва. Това накърня­ва и чувството за национален суверенитет. Парите, пускани в обръще­ние от частни банки и които нямат достатъчно стоково покритие, изискват определена степен на развитие на частен пазар на капитали, което в България би могло да отнеме няколко години.

България е с твърде малка по мащаб икономика, за да премине самостоятелно към златен стандарт, но би могла да използува стандарта на стоковата кошница. Една прецизно разработена система на стоковата кошница има предимствата, че може да осигури парична единица с действително покритие, незабавна конвертируемост и валутна система, която може да се внедри паралелно със съществуващата парична систе­ма. Следователно тази алтернатива е свързана с най-ниски разходи и но­си най-малък риск. „

В резюме може да се каже, че необходимата парична реформа в България трябва да протече по следния начин:

1. Да се започне с парична стабилизационна програма на лева чрез незабавни големи съкращения на кредитите, предоставяни на държав­ните предприятия и чрез съкращаване на дефицита на държавния бюджет посредством намаляване на разходите и премахването на це­новия контрол.

2. Незабавно да се разреши: а) свободното обръщение на чуждестранни валути; б) договорите да се сключват в чужда валута и в) неконтроли­раните цени да се обявяват в чужда валута. Казаното по-горе е необ­ходимо, защото в близко бъдеще левът няма да може да осигури адекватно необходимите парични функции даже и при прилагането на подходяща стабилизационна програма. Необходимо е да се разреши на частния сектор да има „надеждни пари“, за да осигури необходи­мите работни места и да развива производството на достатъчно сто­ки и услуги.

3. Да се позволи свободното развитие на ценни книжа и заместители, със стоково и финансово покритие, които могат да прераснат в силна и солидна българска валута.

 

 

Глава 2

Основа и настоящо състояние на българската икономика

 

Иван Ангелов

 

 

Състояние на икономиката

Макроикономически връзки

Баланс на плащанията

Финансова политика

Парична политика

Цени и заплати

Реформи на системата

Държавни предприятия в икономиката

Статут на сектора

Ценова реформа и конкуренция

Приватизация на държавни предприятия

Финансова дисциплина и управление на държавните предприятия

Реструктуриране на губещи предприятия

Развитие на експорта

Преки чуждестранни инвестиции

Развитие на управлението

Енергетика

Селско стопанство

Финансов сектор

Обществен сектор

Техническо обучение и повишаване на квалификацията

Висше образование и наука

 

Глава З

Основни принципи и съдържание на икономическата реформа

Иван Ангелов

 

Пазарната икономика – цел на реформата

Основни насоки на предстоящите реформи за преход към пазарната икономика

Реформа на собствеността

Поземлена реформа

Реформа на паричната и кредитната система

Реформа на бюджетната система

Реформа на ценообразуването

Създаване на пазар на работната сила

Реформа в сферата на външната търговия и международния об­мен

Реформа на законодателството

Реформа на социалното дело

 

 

Макроикономически реформи

Глава 4

Приватизацията

Роналд Д. Ът

 

Резюме

 

България трябва бързо да приеме всеобхватна програма за приватизиране на своите повече от 2200 държавни предприятия, на земеделски­те стопанства и хилядите малки обекти в сферата на търговията и услугите, ако иска да избегне икономическия спад, пред който е изправена сега. Главната причина за ниския жизнен стандарт в България е нее­фективността на държавните и управляваните от държавата предприятия, които използват неефективно квалифицираната работна сила на страната, оскъдните капитали и суровини. При заменянето на сегашната система на управление на предприятията с друга, основаваща се на частната собственост, от изключително значение са конкурентните пазари, предприемаческият дух и обслужването на клиента. Приватиза­цията – процесът, при който предприятия и авоари се прехвърлят от държавата към собственици и управители от частния сектор, предлага систематичен и методичен подход за постигане на тази цел.

Приватизацията обаче не се свежда само до поредица от механични действия, които водят към преобразуване на предприятията. Както по­каза опитът в целия свят, приватизацията е преди всичко и най-вече по­литически процес с икономически последици и пренебрегването на този прост постулат често е било и най-важната причина за провала на една програма за приватизация. България би могла да се сблъска със същия проблем, ако не се обърне сериозно внимание на опасенията, възникна­ли наскоро във връзка с честността на програмата. В тази глава се пре­поръчва поредица от промени в наличната програма за разсейване на тези опасения. Промените включват пълна публичност, предоставяне на възможности за всички заинтересувани участници, решаване на сблъ­съците на интереси и недопускане на всекидневно политическо вмеша­телство.

След като бъдат осъществени тези административни мерки, програмата за приватизация би трябвало да влезе в действие възможно най-бързо, като вниманието бъде съсредоточено върху по-големите предприятия, които могат най-лесно да се приватизират, благодарение на особеностите на тяхното производство, управление и печалба. Еднов­ременно с това би трябвало да се положат усилия и да се продадат многобройните малки обекти в сферата на търговията на дребно и услугите, за да продължи създаването на широка общност от дребни бизнесмени и предприемачи. Едва след придобиването на знания и изправянето на грешките, програмата за приватизация може да се насочи към по-труд­ните и обременени предприятия. Винаги, когато е възможно, продажба­та би трябвало да приключи без правителството да запази някакво влияние или участие в приватизираната фирма. Може обаче да има спе­циални случаи, при които да бъде запазена временно частична или пъл­на държавна собственост при частно управление на основата на стимулиращи договори, което да продължи до момента, когато същинс­ката приватизация ще стане по-подходяща.

В по-голямата си част много от съществуващите предложения за приватизация, които вече се обсъждат в България, включват елементи от тези препоръки. Въпросът, пред който е изправена България сега, е да бъдат премахнати подозренията, свързани с честността на програма­та, и да започне бързото й прилагане.

Формулиране на проблема

Предприятията на българския бизнес – както големите, така и мал­ките, както произвеждащите, така и обслужващите – са неефективни и са главната причина за намалелия доход на страната и за икономичес­кия спад. България може да се похвали с много скромни постижения за огромните капитални вложения, които е направила в тези предприятия. Българските стоки и услуги са с ниско качество, ограничено разнообра­зие, и неконкурентоспособни по отношение на тези, произведени на За­пад, при това те все повече липсват. Системата за разпределение, състояща се от предприятия на едро и на дребно, е също толкова нее­фективна и още повече затруднява снабдяването дори и с малкото сто­ки, които са налични. За да обобщим, ще кажем, че българските производствени предприятия, собственост на държавата, заемащи мо­нополни позиции в системата, успяват да комбинират ценни капитали с квалифицирана работна ръка, за да постигнат един от най-ниските жиз­нени стандарти в Европа.

Като се имат предвид острите и задълбочаващи се макроикономи­чески проблеми на България, останало е твърде малко време за реша­ването на тези проблеми. Въпреки че между основните политически партии в България съществува принципен консенсус, че всяка програма за повишаване ефективността на тези предприятия ще изисква широка приватизация и възстановяване на конкурентния пазар, усилията на България да разработи такава програма се затлачиха главно поради ши­роко разпространеното убеждение, че малкото извършени трансфери на средства и предприятия не са били направени правилно и до голяма степен са облагодетелствали лица, заемащи привилегировани постове. Като последица от това убеждение неотдавна парламентът наложи мо­раториум върху всякакви по-нататъшни трансфери или действия за при­ватизация до времето, когато тези забелязани недостатъци ще бъдат отстранени. Не се знае кога ще бъде отменен този мораториум или да­ли има някакви конкретни планове за изменения в процеса на привати­зация по начин, който да възвърне доверието на обществеността и на парламента.

Формулиране на потребностите

България се нуждае от задълбочена програма за реформи, която бър­зо да въведе ефективно, пазарноориентирано управление в нейните предприятия и конкуренция в рамките на всеки един отрасъл. Усилията това да стане в рамките на съществуващата система на държавна собственост, монополна структура и бюрократично управление са обречени на провал. Както и да се модифицира, основната система, която безжа­лостно съсипа българските предприятия и прахоса националните ресур­си, не може да се очаква, че ще възстанови нито едно от двете. Подобни опити бяха правени и в други страни, но имаха слаб успех. При сравня­ване на съответните икономически показатели в следвоенния период става ясно, че страните, чиито икономики се изграждат предимно върху частни, ориентирани към печалба фирми, функциониращи в условията на конкурентни пазари, са постигнали значително по-висока степен на материален просперитет, здравеопазване, образование и чистота на околната среда, отколкото онези, които разчитат на обществена собственост и правителствен контрол. Процесът на приватизация, при който притежаваните от държавата средства и предприятия се прехвърлят на собственици и управители от частния сектор, предлага на България един стегнат и системен начин за реформиране и преструктуриране на нейните промишлени предприятия по най-бързия начин и на най-ниска цена.

Въпреки това предизвикателството на приватизацията, пред което е изправена България, е героично по своите размери и ако тази привати­зация бъде осъществена, ще представлява без съмнение най-амбициоз­ното начинание, което някоя страна е правила. Нещо повече, тя ще трябва да бъде осъществена в една социална, законодателна и админис­тративна среда, която в значителна степен е по-малко приспособима, отколкото в страни с много успешни, макар и много по-умерени прива­тизационни програми. Докато успешните приватизационни програми в други страни включваха не повече от две дузини пълни приватизации за един период от няколко години, България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време, ако иска да промени към по-добро икономическия упадък, в който сега се намира.

За да отговори на това предизвикателство, България ще трябва пър­во, да направи уникални административни приготовления за осъществя­ването на тази задача по възможно най-бърз и всеобхватен начин и второ, да направи значителни промени в своята законодателна, валутна и данъчна система, за да си осигури успешното осъществяване на прог­рамата и пълното реализиране на потенциалните предимства на една система на частен предприемачески бизнес, функциониращ в условията на конкурентен пазар.

Задача на тази глава е да направи някои предложения, които биха могли да доведат до осъществяването на тези цели.

Досегашни резултати

Българският народ вече се ангажира с прилагането на една програма за приватизация, като известни неголеми ресурси вече бяха трансфор­мирани в рамките на сферата на обслужването. Първоначалният зад­вижващ законодателен фактор за осъществяването на програмата за приватизация е Указ 56, влязъл в действие през януари 1989 година и след това изменен с цел да се насърчи и подкрепи превръщането на дър­жавните предприятия в акционерни дружества и да се допуснат чуждест­ранно участие и инвестиции в български компании. Въпреки че на практика не се получи никаква приватизация в рамките на тази програ­ма, тя позволи и насърчи компаниите да продължат с налагащото се преструктуриране, което ще създаде условия за тяхното прехвърляне в ръцете на частни собственици и инвеститори, щом бъде узаконена част­ната собственост. В допълнение към това, Правителството прие Поста­новление 36, което позволява на централните и местни власти да предоставят за стопанисване малки обекти в сферата на търговията, об­служването и туризма на частни лица под формата на аренда за разли­чен период от време. Както бе отбелязано по-горе, мораториумът на парламента временно преустанови всякакво прехвърляне на имоти, кое­то можеше иначе да става по силата на тези два законодателни акта.

Въпреки че мораториумът остава в сила, правителството подготви законопроект, необходим за създаването на условия за обширна и стег­ната програма за приватизация. Наречен „Закон за преобразуването и продажбата на държавни и общински предприятия“ (който за по-кратко ще наричаме само „Законът“), този закон ще позволи продажбата на малки предприятия от търговията и услугите и реорганизиране на по-големите предприятия в акционерни дружества, чиито акции ще се продават на частни инвеститори, както български, така и чуждестран­ни.

За да осигури условия за тези продажби, Законът предлага създава­нето на Държавна агенция по собствеността, подчинена пряко на Ми­нистерския съвет. Щом едно предприятие бъде определено за приватизиране, то ще се предоставя на агенцията за оценка и реоргани­зация. Законодателството ще даде на агенцията и правото да назначава временна управа, която да замества дотогавашните ръководители на предприятието докато новите собственици изберат свои мениджъри. Когато предприятието бъде готово за продажба, агенцията обявява то­ва, както и датата, на която ще се извърши продажбата (за малките предприятия), или продажбата на акции (за по-големите предприятия). При продажбата на малки предприятия печели този, който предложи най-голяма сума. За по-големите предприятия ще се предлагат акции на предварително определена цена чрез банка, посочена от агенцията. Из­вестни количества от акциите може да бъдат заделени за продажба на работещите в предприятието, като за тяхното закупуване се предоставят безлихвени заеми със срок на изплащане три години. Агенцията ще оп­ределя също броя на акциите, които ще се предлагат на чуждестранни инвеститори.

Не е сигурно кога този законопроект ще бъде одобрен от парламента и дали реформите, които ще се въведат с него, ще разсеят многото опа­сения, довели до налагането на сега действащия мораториум. В по-го­лямата си част този законопроект се придържа към някои от общите препоръки, които ще бъдат изложени в тази глава.

Варианти на реформата

Всяко проучване на приватизационната дейност в страните по света ще покаже важното влияние, което политическите фактори имат за ус­пеха или провала на която и да е програма за приватизация. Наистина, при едно обширно проучване на подобни програми става ясно, че онези страни, които са успели в създаването на жизнеспособна програма за приватизация, са страните, разработили подходи и механизми, решава­щи политическите трудности преди да започне изпълнението на програ­мата. Обратно, провалът на страните с добри намерения, обикновено се дължи на политическо противопоставяне. Поради тази причина експер­тите по приватизация неизменно подчертават необходимостта от пости­гане на политически консенсус, като задължителна предпоставка за успех, позовавайки се на това, че приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес с икономически последици. За жалост, повечето страни, заели се с осъществяването на амбициозни програми за приватизация, пренебрегват това просто правило и много скоро се оказват изправени пред политически пречки. Действуващият сега мора­ториум върху приватизацията, показва, че България не прави изключе­ние от това правило.

За да се обърне по-специално внимание на тези политически трудности, тази част от главата ще бъде разделена на три раздела. Първият от тях – Свеждане до минимум на политическите пречки – ще предложи някои административни подготвителни мерки, които биха помогнали за деполитизирането и дебюрократизирането на процеса на приватизация, така че програмата да може да се придвижи напред възможно най-бързо. Другите два раздела – Възможности и процедури за приватизация и Техника на приватизиране – ще съсредоточат вниманието върху механиката на процеса и как различните технически похвати могат да бъдат прилагани при внушителното количество на възможностите, които са налице в България.

Свеждане до минимум на политическите пречки

Както бе отбелязано по-горе, българската програма за приватизация бе спряна в резултат на широко разпространено убеждение, че някои от извършените вече или в процес на извършване приватизации са били осъществени по начин, който е позволявал на лица с известно влияние лично да се облагодетелстват от процеса. Беше споменато за продажба на имоти по преференциални цени на служители, мениджъри или от­делни частни компании, създадени от мениджъри на предприятието, ко­ето продава имотите. При разглеждането на тези случаи много от анкетираните лица посочваха липсата на ясни правила и задължителни процедури като основна причина за появата на проблема. Те също посочиха съществуващи правила, които по-конкретно позволяват служители на предприятия, институти или учреждения да заемат ръководни посто­ве в частни фирми, пряко осъществяващи бизнес с техния основен рабо­тодател. Въпреки че задачата на тази глава не е да определя верността на тези твърдения, фактът, че толкова много хора и политически лидери им вярват, подсказва, че процесът на приватизация трябва да бъде про­менен, за да успокои тези опасения, и трябва да бъдат въведени проце­дури, с които да се намалят до минимум възможностите за несправедливо упражняване на привилегии или власт.

Правила за гарантиране на честността

Подобни грижи съвсем не са уникални за България, а по-скоро са ти­пични за подобни проблеми, които се появяват навсякъде по света, кога­то правителството влиза в търговски контакт с частните интереси. Признавайки огромните скрити възможности за измама и нечестност при подобни контакти, всички западни правителства са въвели поредица от процедури за гарантиране на честността на процеса. Типично е по­добни процедури да се използват за насочване и регулиране на прави­телствени покупки от частния сектор. Без такива правила ще съществува изкушението за служители да купуват продукцията или услу­гите на собствените си предприятия, на свои приятели, роднини или по­литически съмишленици, както и от хора, които са готови да дадат подкуп. Във всички случаи в крайна сметка правителството плаща пове­че отколкото би трябвало за продукция с по-ниско качество. В повечето западни страни нарушенията на правилата се наказват като криминално престъпление. Министерството на правосъдието на Съединените щати създаде отдел за борба с незаконни доставки, който преследва както об­ществени служители, така и бизнесмени, нарушаващи тези закони.

В случая с приватизацията се появява обратен на този проблем. Вместо да купува продукция, правителството продава имоти и същест­вува изкушението тези имоти да се продадат на по-ниска цена на по-сла­бо квалифицирани лица или компании за лична изгода. Разбира се, обществото като цяло губи, защото печалбите на правителството са по-ниски и защото лицето или фирмата, получили имотите, може да не са най-квалифицираните. Но много по-важното в случая е, че обществено­то доверие към процеса намалява значително и това може да забави или да прекъсне процеса на приватизация, докато доверието бъде възс­тановено.

Установяването на правила и процедури за гарантиране на честност­та при процеса е сравнително лесно и може да се постигне като се га­рантира, че процесът е възможно най-отворен и че равнопоставеността на възможностите е определяща на всеки етап от процеса. Основните елементи на тези правила са следните:

o Първо, трябва да има добре разгласено съобщение за намерението на правителството или на общината да продаде един имот, той тряб­ва да бъде описан пълно и точно и всички заинтересувани страни трябва да получат правото да го огледат и да се запознаят с цялата му документация.

o Второ, между обявяването на намерението за продажба на имота и датата на приемане на предложените цени трябва да се остави доста­тъчно време. Очевидно е, че колкото по-голям е имотът или предп­риятието, толкова по-дълъг трябва да е периодът от време между обявяването и продажбата, за да се даде възможност на всички стра­ни да подготвят предложенията си.

o Трето, всички предложения трябва да са запечатани в плик и да се предават в писмен вид, а всички участници трябва да бъдат уведоме­ни каква информация да включат в предложенията си.

o Четвърто, всички предложения след това трябва да се отворят публично от неутрална трета страна, като печели този, който е предло­жил най-висока цена.

o Пето, всички предложения – и на спечелилите, и на загубилите -трябва да се заведат към дело и обществеността, включително и участниците в наддаването, да имат правото да проверяват всички предложения, когато помолят за това. Всяко доказано нарушение на този процес, независимо от това дали е било неволно или умишлено, трябва да води до анулиране и несъстоятелност на продажбата и то­гава цялата процедура трябва да се повтори отначало. В случай, че нарушенията са били извършени умишлено, би трябвало да се предп­риеме съдебно разследване.

o Шесто, целият процес трябва да се наблюдава и одобрява от независима трета страна, като например служител от предложената Държавна агенция по собствеността или която и да е друга институция, отговаряща за този процес.

Чрез приемането на тези правила и с откриването на процеса за контрол от страна на обществеността, възможностите за измама и за използване на привилегии значително намаляват. В по-голямата си част системата е самоуправляваща се и предполага малки административни разходи или бюрократични решения. Непрекъснатият контрол от стра­на на участващите в наддаването затруднява още повече предоставяне­то на нечестно предимство на когото и да било. Всяко закононарушение ще бъде разгласявано от потърпевшите участници в наддаването и осно­вателните оплаквания ще бъдат решавани.

Противоречие на интересите

Дори с установяването и следването на тези правила честността на процеса ще продължава да е под въпрос, ако служители и ръководители от държавната институция, продаваща имота, бъдат допуснати до учас­тие в наддаването и получат имота по начин, който има дава предимст­ва, каквито другите нямат. Както бе отбелязано по-горе, сега българското законодателство позволява на държавни служители да раз виват частна делова дейност паралелно с основната им трудова дей­ност. Тъй като подобна дейност може да доведе до конфликти между личната изгода и общественото благо, тези конфликти подкопават чест­ността на процеса. В случая с продажбата на имоти, служителите имат достъп до информация и възможности, които външните участници в наддаването нямат. Нещо повече, те могат да предприемат стъпки, за да се уверят, че някои имоти са по-ценни от други по начини, които са недостъпни за останалите участници. По-добрите имоти и работници биха могли да се прехвърлят от едно предприятие в друго, възможно е да се сключват преференциални договори и да се изменят дългове така, че някои инвеститори нечестно да се облагодетелстват за сметка на дру­ги.

Изхождайки от разбирането, че такива конфликти често се решават за сметка на обществото, повечето западни правителства въведоха за­кони за противоречието на интересите, които изрично забраняват на държавни служители да инвестират или да се занимават с определе­ни видове бизнес. В по-голямата си част сред забранените делови дей­ности са тези, които са свързани тясно с дейността на институцията, министерството или предприятието, в което работи служителят. Напри­мер, в Съединените щати на служители и чиновници от агенциите за ре­гулиране на банковата дейност строго се забранява да притежават акции в банки, докато служителите в Управлението за контрол над хранител­ните продукти и лекарствата нямат право да инвестират във фармацев­тични и земеделски компании. За да се гарантира прилагането на този закон, всички служители в тези и други американски правителствени агенции се задължават да представят подробни декларации за финансо­вите си средства на всеки три месеца, като декларирането на неверни данни може да доведе до съдебно разследване.

Докато установяването и прилагането на такива закони за сблъсъка на интереси в западните икономики е сравнително лесно поради широ­ките частни сектори в тях, които предоставят огромен брой от независи­ми инвеститори и мениджъри, опитите за налагане на такива закони в България, където на практика всички работници и мениджъри сега са наети на работа от държавата, биха могли да поставят сериозна пречка пред бързото прехвърляне на работници и мениджъри към печелившия частен сектор. Например тъй като повечето работници и управители в ресторантите сега са наети на работа в ресторанти, които са държавна собственост, да се откаже на тези многобройни талантливи хора в бъде­ще правото на собственост и инвестиции в областта на общественото хранене би означавало ненужно похабяване на квалифицирана работна сила. Друга важна причина да се осигурят възможности за сегашните работници и служители в държавни предприятията да придобива собст­веност е сравнително малкият размер на частния сектор в България. Абсолютният брой на предприятията, както малки, така и големи, кои­то предстои да бъдат прехвърлени в прохождащия частния сектор, бър­зо ще изчерпат способността му да ги усвои. Така че ключов компонент на всяка приватизационна програма е създаването на частен сектор чрез превръщането на работещите в държавния сектор в предприемачи, ме­ниджъри и работници от частния сектор.

Въпреки че сега има много хора, които не се занимават с ресторантс­ки бизнес, но които биха искали и могат да купят някои от съществува­щите държавни ресторанти, нуждата от бързо прехвърляне на ресторантите от обществения към частния сектор и на цялата налична в държавния сектор работна сила към по-продуктивна частна работа, на­лага голяма част от работниците повече или по-малко да останат там, където са, и да получат законната възможност да изявят своя талант в условията на новия предприемачески и конкурентен пазар. За да се пос­тигне тази цел с най-малко социални сътресения, ще бъде необходимо да се разработят специални разпоредби, които да позволяват, там къде­то условията го изискват, сегашните ръководители и работници да бъ­дат активни участници наред с други инвеститори в придобиването на имоти и предприятия.

Предложеният Закон за преобразуването и продажбата на държавни и общински предприятия косвено признава потенциалната възможност от подобни конфликти, предвиждайки назначаване на временни управителни екипи, които да ръководят предприятията докато трае приватизационният процес. Въпреки че това може да се окаже и необходимо, и практично за по-големите предприятия, където залогът е голям, подобно изискване, наложено на всяко отделно предприятие, включително на хилядите малки обекти от търговията и обслужването в страната, които може бързо да бъдат приватизирани, би могло значи­телно да надхвърли ресурсите на България от надарени да управляват хора и да забави много хода на приватизацията.

Като се има предвид необходимостта от баланс между предпазливостта и нуждата от бързи действия за преобразуване на държавните имоти в конкурентноспособни частни предприятия, препоръчително е да бъдат установени две отделни системи за надзор и прилагане на зако­на за противоречие на интересите. За конкретни предприятия, надхвър­лящи определен размер, изчисляван или върху стойността на авоарите и продажбите, или според броя на работниците, би трябвало да се устано­вят сравнително строги правила за решаване на противоречията на ин­тереси и във всяко предприятие, подлежащо на приватизация, или да бъде сменено висшето ръководство, или да се изисква от него да се въз­държи от пряко финансово участие в приватизационния процес. От всички останали мениджъри също да се изисква да се въздържат от про­цеса на наддаване и техните възможности за придобиване на собстве­ност да се ограничат до закупуването на акции от онези, предлагани на всички работещи в предприятието по силата на условия, като например тези в член 24 от предложения Закон.

За по-малките предприятия, където залозите са много по-малки, сегашните ръководители и работници би трябвало да могат активно да участват в наддаването, но при същите условия, както и всеки друг инвеститор. За да е сигурно, че конфликтите ще бъдат сведени до мини­мум, би трябвало да се изисква пълна откритост, която вече бе подробно описана, и целият процес би трябвало да се контролира от не­зависима трета страна или от служител на Държавната агенция по собс­твеността. Както бе отбелязано по-горе, продължаващото ефективно функциониране на тези предприятия изисква от сегашното ръководство и работници да продължат да работят макар и при по-високите изисква­ния за качество, които ще налага конкурентният пазар.

От особена важност е тези закони и правила за противоречието на интереси да важат и за служителите от съответното министерство, и за ръководителите и служителите във всяка държавна фирма, които може да са свързани или са били свързани с приватизираната фирма. Това е свързано пряко със ситуацията в България, където процесът на демонополизация вероятно ще доведе до разпадането на държавните предприятия на няколко независими филиала под шапката на някакъв вид хол­дингово дружество. Би трябвало да се помисли за приемане на закони и правила, предотвратяващи възможността директори и мениджъри в холдинговото дружество да придобиват каквато и да е лична собстве­ност във филиалните предприятия дотогава, докато те не прекъснат вся­какви работни отношения с акционерното дружество. В противен случай ще се наложи усещането, а може би и практиката, че властта и контро­лът остават в ръцете на бившите мениджъри, макар и под друга форма.

Като цяло, въвеждането и прилагането на закони и разпоредби за осигуряване на равни възможности, пълно и навременно информиране и премахване на сблъсъци между обществените и личните интереси, са важни предпоставки за успешното осъществяване на една програма за приватизация. Въвеждането на такива разпоредби би трябвало да пре­махне една от най-важните политически пречки пред приватизацията и да позволи на програмата да се реализира по начин, който да запази доверието на обществото и на онези, които са избрани да го представля­ват.

Преодоляване на бюрократичната преграда

Друга важна причина за провала на приватизационните програми в редица страни е съпротивата на бюрократите, които до този момент са отговаряли за управлението на предприятията, потенциална цел на приватизирането. Нежелаейки да се откажат от властта си, тези служители разполагат с много възможности да забавят и да пречат на приватизациите, които преди това са били одобрени на най-високо правителствено равнище. Законът за преобразуването и продажбата на държавни и общински предприятия косвено признава това, предвиждайки изискването всички имоти и предприятия, определени за приватизиране, да бъдат прехвърлени към Държавната агенция по имотите за подготовка и разпореждане, като по този начин се отнема правото на решаване и осъществяване на процеса на онези, които може да не подкрепят програмата като цяло или някои конкретни нейни стъпки. Само че, както ще обърнем по-нататък специално внимание, това централизиране на отговорностите може, от своя страна, също да забави процеса поради огромното количество работа, което ще се струпа на едно място. За да се избегнат тези два сходни проблема, ще е необходимо внимателно балансиране на споделените отговорности на всички правителствени равнища.

Централизация срещу децентрализация

В страните с успешни приватизационните програми, те обикновено са били ръководени и направлявани чрез процес отгоре-надолу, функциониращ на най-високо правителствено равнище – в повечето случаи на равнище Министерски Съвет или често от Министерството на финанси­те. Въпреки че този подход може би е удачен за типично успешните при­ватизационни програми, при които се приватизират само по няколко предприятия на година, хилядите предприятия, които трябва да се при­ватизират в България за кратък период от време, го правят неприложим и непрактичен. Създавайки Държавната агенция по собствеността и възлагайки й всяка една приватизация, Законът като че ли предполага, че в по-голямата част от случаите българската програма ще разчита донякъ­де на централно насочване и управление. Ако това е така, то най-вероят­но е агенцията да бъде претрупана с работа и без да иска да се превърне в пречка за бързото осъществяване на програмата.

Въпреки че централната власт играе важна роля в процеса, трябва да бъдат намерени и използвани начини, гарантиращи, че тя създава усло­вия за приватизацията, а не поставя пречки. За да се постигне това, ро­лята на агенцията трябва да се ограничи до надзор по съблюдаване и спазване на разпоредбите, а по-голямата част от всекидневното управ­ление на приватизационния процес трябва да се остави на предприятие­то или на преобразуваните структури на министерството, което някога е отговаряло за управлението на предприятията, докато те са били дър­жавни. Един от възможните начини да стане това, е към агенцията да се прехвърли онзи персонал от всяко министерство, който някога е направ­лявал дейността на предприятията, подлежащи на приватизация. Из­ползвайки примера с ресторантите, отделите в министерството или в общините, отговарящи за управлението на ресторантите, би трябвало да бъдат прехвърлени към агенцията наред с всички ресторанти и други обекти, които предстои да бъдат приватизирани. След това агенцията би трябвало да определи целите и да установи правилата, както и да дава инструкции на новоприетите в нея служители, как да изпълняват плана. Агенцията ще осъществява надзор и ще следи за спазването на разпо­редбите и за изпълняване на задачите. По този начин служителите от бюрократично-ръководния апарат ще се превърнат в пласьори на собст­веност.

Като се има предвид обаче, че старите навици трудно могат да се променят, процесът на промяна на отношението може да бъде ускорен чрез даване на премиални на новоприетия личен състав. Например ако целта на агенцията е да приватизира всички ресторанти в срок от две го­дини и броят им е 16 000, то може да се определи като норма приватизи­ране на 2000 ресторанта за три месеца. Ако този брой бъде достигнат или надхвърлен, служителите от бившия отдел на министерството и об­щините би трябвало да получат някакво допълнително парично възнаг­раждение след края на съответното тримесечие. По този начин перспективата за финансова печалба ще премахне обичайната летаргия, присъща на бюрократичното управление. Подобни подготвителни мер­ки могат да бъдат разработени за повечето малки и средноголеми пред­приятия, които България възнамерява да приватизира.

За по-големите предприятия, където залогът е много по-голям и където процесът е много по-сложен и по-дълъг, могат да се разработят други стимулиращи мерки, с които работниците и мениджърите да бъ­дат насърчени да ускорят процеса и да извършат повечето от работата в съответствие с насоките и целите, установени от агенцията. Например, България може да разгледа въпроса за ограничаване на заплатите в държавните предприятия, като позволи заплатите в приватизираните предприятия да се определят от пазарните условия. По същия начин законите за данъчното облагане на предприятията може да бъдат направени по-изгодни за частните фирми и по-малко благосклонни към дър­жавните предприятия. Могат да се разработят и различни други стимулиращи мерки в полза на приватизираните предприятия, като например по-лесен достъп до суровини, кредити, външнотърговски обмен и др. Така самите предприятия ще имат силен стимул да се подготвят за приватизация и да извършат по-голямата част от задачите, необходими за постигане на тази цел. И отново тази дейност би трябвало да се из­върши в съответствие с добре дефинирани правила, въведени от агенци­ята, включително такива, свързани с пълната гласност и противоречието на интереси. Главната роля на агенцията ще бъде да осигури изпълняването на разпоредбите и осъществяването на поставе­ните задачи.

Политически и административен статут на агенцията

Дори при спазване на тези общи правила, процесът на приватизация може пак да остане обект на политически спорове и да възникнат множество пречки, които да забавят или да попречат на процеса. Министри, мениджъри, недоволни работници и членове на парламента пак ще имат възможности да преустановят процеса и да се опитат да го забавят или да го пренасочат към други цели, които може да не съвпадат с идея­та българската икономика бързо да бъде трансформирана в система, основаваща се на конкурентни пазари и частни предприятия. За да се намали вероятността от възникване на подобни пречки, в процеса могат да се въведат две реформи.

o Първо, във възможно най-висока степен да се положат усилия да бъде принуден парламентът или негова специална комисия да постигне съгласие по съдържанието на една подробна, дългосрочна приватизационна програма, която да обхваща възможно най-много предприя­тия. След което да бъде установен някакъв процедурен механизъм, който да направи трудно (но не невъзможно) изменението на общия план в процеса на действието му. Ако не се възприеме такъв подход, България лесно може да изпадне в положение, при което плановете за всяко отделно предприятие ще стават обект на обсъждане в парла­мента. Един от начините да стане това, е Министерският съвет, след консултации с агенцията, да подготви свой подробен списък, който да изключва колкото може по-малко предприятия. Този списък би тряб­вало след това да бъде представен в парламента и на него да му бъде дадено еднократното право да изключи от списъка всички предприя­тия и имоти, които счита за нужно да останат част от държавната система или приватизацията им да бъде отложена за по-далечно бъ­деще. След като по този списък бъде постигнато съгласие, агенцията ще има свободата да извършва приватизацията на всички предприя­тия от списъка при минимално политическо вмешателство. Второ, за да се гарантира, че агенцията ще има и няма да загуби пъл­ното доверие на парламента и на многото политически групировки в него, тя може да бъде преструктурирана като независима агенция, уп­равлявана от двупартиен Управителен съвет, назначен от Министер­ския съвет (или от министър-председателя или от министъра на финансите) и одобрен от парламента. В Съединените щати няколко важни независими агенции за надзор и регулиране имат точно такива управителни съвети с цел да се изчисти от политика всекидневната им дейност, като в същото време се запази някакъв ненатрапчив по­литически надзор. Някои от тези американски агенции имат тричле­нен управителен съвет, в който лицата се назначават от президента с условието двама да са от неговата политическа партия, а един да е от опозицията. След назначаването им тези членове трябва да бъдат ут­върдени от Конгреса преди да заемат местата си в Управителния съ­вет.

Подобен управителен съвет може да бъде създаден и за агенцията. Съветът може да се състои от девет души, като петима от тях да са от партията на мнозинството, а останалите четирима – от опозицията. Членове на парламента не би трябвало да имат правото да бъдат назна­чавани за членове на съвета и би трябвало да се положат всички усилия за членове на съвета да се подбират подходящи, независими експерти с висока квалификация. Съветът ще утвърждава назначаването на изпъл­нителен директор на агенцията и ще осъществява само общ контрол върху спазването на правилата и разпоредбите, ще следи за навремен­ното изпълнение на задачите и за максималната честност при осъщест­вяването на програмата. Членовете на съвета ще имат достъп до цялата информация на агенцията при вземането на решения, а периодично из­пълнителният директор може да се консултира с тях. По този начин се запазва двупартийния надзор и същевременно се отдалечава от пряката политическа намеса, която би се появила, ако не бъде осигурена подоб­на независимост.

Като цяло, тези реформи биха могли да помогнат за създаването на поредица от важни административни предпоставки, които ще позволят на амбициозната българска програма за приватизация да напредва въз­можно най-бързо и цялостно.

Възможности и процедури за приватизация

Обемът на този труд и опитът на автора не се разпростират върху изброяването на конкретни цели или на конкретни приоритети, които българското правителство да следва. Вместо това, в този раздел ще се опитам да представя някои основни принципи, които би трябвало да се спазват при подбора на конкретни предприятия за приватизация.

Кои по-напред?

При наличието на 2200 големи държавни предприятия и хиляди помалки обекти в сферата на търговията и услугите, които предстои да бъдат приватизирани, от особено значение е да бъде създаден някакъв ред на приоритетите, при все че изобщо не е ясно как да се въведе такъв ред. Някои биха поставили на първо място фирмите, оборудвани със съвременна технология, защото те се смятат за потенциално конкурентноспо­собни на световния пазар, обещават откриване на повече работни места и могат да донесат така необходимата твърда валута. Други биха пред­ложили на първо място да се поставят носещите загуби фирми, защото те представляват най-тежкото бреме за икономиката и изискват ценни държавни субсидии. Трети подкрепят идеята печелившите фирми да са в началото на списъка, защото вече са показали възможности за добър мениджмънт и вероятно ще се справят с прехода по-добре от другите.

Въпреки че могат да се приведат много убедителни технически и икономически аргументи в подкрепа на всеки вариант, фактът, че приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес, налага на първо място при избора да бъде съобразяването с непосредствените полити­чески опасения. Макар че и политическите партии, и обществеността като цяло подкрепят приватизацията, тази подкрепа отслабва поради скептицизъм и множество страхове. Нещо повече, тъй като изпълнява­нето на всяка конкретна приватизация е изключително сложна задача и България няма опит в тази насока, много вероятно е в ранните етапи от процеса да бъдат направени грешки.

Поради тази причина се предлага първите няколко предприятия за приватизация да бъдат подбрани въз основа на лекотата, с която те мо­гат да бъдат приватизирани и вероятността за най-скорошна поява на реална печалба. Така ще се увеличи доверието на обществеността към процеса, а служителите, осъществяващи го, ще имат възможността да усвоят техническите похвати при малък риск да допуснат големи греш­ки. Като се постигнат няколко първоначални успеха, обществеността ще подкрепя по-активно процеса и политическото противопоставяне ще от­слабне. Това ще направи много по-лесно по-нататъшното настъпателно прилагане на програмата и включването в нея на по-закъсали предприя­тия.

Какъв вид предприятие би отговаряло най-пълно на тези изисква­ния? Първо, неговото ръководство трябва да е на най-високо професио­нално равнище и да подкрепя приватизацията. Броят на работниците да бъде подходящ за очакваното равнище на производство, така че да се сведат до минимум временните уволнения от работа. Възможностите за повишаване на производителността на труда също трябва да са доста­тъчно големи, за да може да се увеличават производството и заплаща­нето. Настоящата рентабилност на предприятието също е важно условие, защото осигурява продължаващ икономически успех, показва високите професионални качества на ръководството и ще привлича по-силно частните инвеститори.

В челото на списъка би трябвало да се поставят и предприятия, които вероятно биха привлекли чуждестранни инвестиции. Смесени предприятия, които привличат чуждестранен капитал, технология, познания за мениджмънт и по-добър маркетинг, биха могли да помогнат за бързото стабилизиране на предприятието. От значение е и това, че чуждестран­ните партньори имат достъп до западните пазари и това би увеличило износа и печалбата в нужната твърда валута. Дали такива предприятия ще бъдат в сферата на съвременната технология или на по-традицион­ните производства не може да се каже предварително и решението ка­къв вид предприятие отговаря най-пълно на изискванията е най-добре да се остави на преценката на чуждестранните партньори, които риску­ват собствените си пари и познават пазара.

Въпреки че България има сравнителен напредък в производството на изчислителна техника и това производство със сигурност ще бъде привлекателно за чуждестранните инвеститори, най-голяма притегателна сила за тях в България, поне в началото, вероятно ще има много ниско­то заплащане на квалифицираната работна сила. Това предполага, че предприятия с трудоемко производство, като например монтаж на електронна техника, текстилна, хранително-вкусова и мебелна промишленост, производство на домашни потреби и др., могат да предложат най-привлекателни възможности за бързо възвръщане на инвестициите чрез износ срещу твърда валута и за повишаване на заплатите на работ­ниците. Дали такъв подход няма да отреди на България ролята на нис­коплатен черноработник на Европа? Нима примерът на Япония, Хонконг, Южна Корея, Тайван и Сингапур не е красноречив? Тези стра­ни започнаха своя процес на развитие като се специализираха в производството на обикновени и евтини потребителски стоки като облекло и играчки. Така азиатците усъвършенстваха производствените си умения, натрупаха твърда валута за инвестиции и се научиха да пробиват на западните пазари. С течение на времето тези умения и преимущества бяха приложени в производството на все по-усъвършенствани продукти със същия успех. В резултат на тази стратегия въпросните страни постигна­ха бързо повишаване на жизнения си стандарт и на конкурентоспособността си в световната икономика. За повече подробности по азиатския опит се отнесете към главата за икономиките на прехода.

Насочването на вниманието към високоусъвършенстваните технолоши за сметка на традиционното производство и услугите води до други потенциални проблеми. Първо, такава насоченост на приватизацията ненужно забавя подобряването на жизнения стандарт в България. Хра­ните, облеклото и жилищното строителство са индустрии на ниско тех­нологично равнище, но тяхното реформиране чрез приватизация ще доведе бързо до осезателно подобряване на жизнения стандарт на обик­новения човек, а това, от своя страна, ще осигури обществената подкре­па за приватизацията. Второ, такава насоченост пренебрегва факта, че дори в най-напредналите в промишлено отношение страни, високотехнологичните производства съставляват само малка част от общото про­мишлено производство и че успехът на тези страни в постигането на висок жизнен стандарт за гражданите зависи изключително от поддър­жането на висока производителност и на висока степен на внедряване на новости във всички производства – ниско- и високотехнологични. Всяка напреднала икономика представлява сложна мрежа от взаимнозависими отношения и да се съсредоточава вниманието върху едни сек­тори за сметка на други, може да породи трайни проблеми и недостатъци, които се отразяват на всички клонове на промишлеността. Например, високоусъвършенстваните технологии са зависими от много, много нискотехнологични доставчици, както и от инфраструктурните индустрии, като транспорт, енергетика и телекомуникации. Да се реформира една, като се пренебрегват другите, означава да се намали ефек­тивността на всякакви реформи, предприети във въпросната промишленост.

Познаването на тези взаимни връзки и зависимости е особено важно за ефективността и резултатността на една приватизационна програма и те трябва да се имат предвид при подбора на възможните цели. Използ­вайки един вече познат пример, успешната приватизация на ресторанти също ще изисква фундаментални реформи (чрез приватизация и демо­нополизация) на търговията на едро с храни и на снабдителната (транс­портната) мрежа, както и на селскостопанското производство и пазарната мрежа. Преуспяващите ресторанти са зависими от надеждни­те и разнообразни доставки на храни на конкурентни цени. Ако снабди­телната мрежа остане под контрол, ако производството е ограничено от контрола върху цените и от производствените заявки, и ако търговията на едро не задоволява пазарното търсене, тогава приватизацията на рес­торанти и на други обекти за обществено хранене няма да се доближи до печалбите, които ще се получат при необходимите предпоставки. Зае­тостта и заплатите ще си останат ниски, ще бъде възпряно откриването на нови обекти и цените, които инвеститорите ще са склонни да предла­гат на държавата или на общината, за да се сдобият с ресторант, също ще останат ниски като отражение на по-ограничените възможности за печалба.

По същия начин плановете за приватизиране на селското стопанство в Бцтгария, които са обект на внимание в отделна глава, няма да доне­сат максималната изгода, докато многото помощни производства, на които разчитат стопанствата, не бъдат също приватизирани и не бъдат поставени в условията на конкуренция. Производството на семена, из­куствени торове, пестициди, сондирането за водни кладенци, маркетин­гът, транспортът и ветеринарното обслужване трябва да бъдат приватизирани, ако от селското стопанство се очаква да разкрие шлни-тс си потенциални възможности. Така в рамките на промишлените кло­нове планът за приватизация би трябвало да бчле колкото може но-обхватсн, за да донесе максимална икономическа полза на общество­то.

Значението на малките предприятия при приватизацията

Малките предприятия обикновено са основен източник на нововъведения и разкриване на нови работни места при пазарните икономики. В Съединените щати малките предприятия, за каквито се смятат онези с по-малко от 500 работници, осигуряват почти половината заетост в страната и около две трети от всички новоразкрити работни места през последното десетилетие. В по-голямата си част нашите успехи в област­та на високоусъвършенстваните технологии през последните десет годи­ни бяха дело на фирми, които през 70-те години не съществуваха. На практика всички тези фирми са започнали като малки предприятия с шепа хора, ангажирани с усъвършенстването на продукцията. Щом бъде разработен успешен продукт, фирмите започват да се разрастват бързо и много скоро се превръщат в големи работодатели и сериозни конку­ренти на международните пазари. Арр1е Computer, Advanced Microdevices, Compaq Computers, Microsoft и Lotus са само една малка част от водещите фирми, които в края на 70-те години бяха малки, боре­щи се за място предприятия.

Създаването на благоприятни условия за развитието на малките предприятия ще допринесе значително за успешното осъществяване на българската профама за приватизация. Може би най-важно в случая е, че тези нови предприятия ще разкрият възможности за работа на онези работници и мениджъри, които вероятно ще загубят работата си при приватизирането на нерентабилните и претрупани с работна ръка дър­жавни предприятия. В Полша днес малките частни предприятия осигуряват според преценките работа на около 1. 5 милиона души.

Тези предприятия са също една школа за предприемачи и мениджъ­ри, въоръжавайки ги с основните умения за водене на делова дейност, които могат да бъдат приложени в новоприватизираните фирми, изпра­вени пред необходимостта в кратки срокове да се научат да оцеляват в условията на конкурентния пазар. Нещо повече, малките фирми ще пос­лужат също като стимул за натрупването на капитал, който може да бъ­де инвестиран в новонриватизираните фирми. С разрастването си те ще задоволяват също нуждите на българската профама за демонополиза­ция, изпълнявайки ролята на конкуренти на приватизираните държавни предприятия. И накрая, тези фирми ще могат да послужат като парт­ньори в смесени предприятия с приватизираните фирми и ще помогнат за запълването на много липси в снабдяването и на пазара, които веро­ятно ще се появят в периода на икономическия преход.

Няколко български служители изразиха известна зафиженост относ­но появата на общност на дребния бизнес, отбелязвайки че много от те­зи нови предприятия били еднолични фирми, действащи в сферата на услугите. Това не трябва да бвде причина за тревога, защото структура­та на дребнособственическия бизнес вероятно ще се промени с разраст­ването и разширяването му и с появата на все повече възможности за откриване на такива предприятия. И наистина, като се имат предвид трудностите с достапянето на материали и след това на готови продукти в една система, в която все още главна роля ифас държавата, труднос­тите при получаване на кредити от държавните банки и неясно форму­лираното право да се придобива и притежава собственост, удивително е, че изобщо има някакви малки производствени единици! В по-голяма­та си част насочването към сферата на услугите отразява колко малко възможности има все още за бчлгарскитс предприемачи. Насочвайки се към дребните частни услуги тези ноиои члюпили се предприемачи се учат на някои ценни делови навици, които могат да послужат при осъ­ществяването на други замисли, щом се появят възможности за това. Показателен за напредъка, който може да се постигне, е примерът с Полша, където частните предприятия осигуряват днес приблизително 15 на сто от общото промишлено производство на страната.

Българската програма за приватизация може да създаде условия за този процес и да подобри перспективите си за бъдещето, като бързо обхване множеството малки обекти в сферата на търговията, обслужване­то и туризма, които попадат под разпорежданията на Постановление 36. Бързото осъществяване на целите на това постановление ще даде силен тласък на разширяването на частния сектор в България. Само че изискването на 36-то постановление тези обекти да се дават под аренда е една недостатъчна, половинчата мярка, която само ще забави развитието на значителен дребен частен сектор. Въпреки че арендата може да бъде един вариант на приватизационната програма, за предпочитане е при преобразуването да бъде използван механизма на цялостна продажба, който дава на новия собственик пълни права върху собствеността и мо­щен стимул за нейното възможно най-ефективно стопанисване, така че да бъдат запазени и подобрени инвестициите му. Трябва да се отбележи, че първата програма за „приватизиране“ на малките предприятия в Ун­гария, въведена на 31 декември 1988 година, изискваше даване на собст­веността под аренда. Сега се подготвя промяна в законодателството, която ще позволи продажбата на всички такива предприятия, включи­телно дадените вече под аренда. България би трябвало да следва при­мера на Унгария, да се поучи от нейните грешки и да пристъпи направо към програма, насърчаваща цялостната продажба, както се предвижда в предложения български Закон за преобразуване и продажба на дър­жавните и общинските предприятия.

Въпреки че цялостната продажба на имоти и предприятия е за предпочитане пред арендата, арендата все още може да се предлага като ва­риант на онези инвеститори, които желаят да изберат тази форма за придобиване на собственост вместо цялостното закупуване на имот или предприятие. Дългосрочната аренда има това предимство, че не изиск­ва значително първоначално вложение на капитал – вариант, който мо­же да се окаже важен за България, където много потенциални инвеститори и предприемачи разполагат с ограничени средства. При предлагането на тази възможност, агенцията би трябвало да бъде неут­рална по отношение на избора между аренда и закупуване, позволявайки на самите инвеститори да направят този избор. Освен това, не би тряб­вало да има някакво ценово различие, осигуряващо предимство на една­та форма пред другата и наемът за аренда би трябвало да бъде равен на реалния стойностен еквивалент на сравними имоти, определен при про­дажба на търг.

Заблудата за стратегическия сектор

Много развиващи се страни, осъществяващи програми за приватизация на държавни предприятия, често разделят съществуващите предп­риятия на две групи: едни, които се смятат за особено важни или „стратегически“ и други, които не се възприемат като такива. Приватизационната програма се ограничава само в рамките на предприятията, определени като нестратегически. Като прави това, правителството твърди, че стратегическите предприятия са твърде важни, за да бъдат оставени на частния сектор.

В подобни случаи към стратегическия сектор обикновено спадат предприятията от енергетиката, телекомуникациите, транспорта и експлоатацията на природните ресурси, или най-общо казано, точно онези предприятия, чиито клонове са от голямо значение за поддържане на стабилна икономика и за функционирането на множеството фирми и производства, които те обслужват. Това разграничение и свързаните с него забрани са отражение на една странна логика. Проявеното от правителството желание да въведе програма за отнемане на собствеността от държавата всъщност признава, че от обществената собственост оста­ва все още много да се желае и че приватизацията води до подобряване на работата при по-ниски разходи. Тези правителства след това правят нелогичната стъпка на ограничаване на ефективните производства и добрия мениджмънт само в рамките на маловажни предприятия, като в същото време в истински важните за нацията предприятия се запазват места за некомпетентни ръководители. Въпреки че подобни действия са лишени от смисъл, твърде много страни не могат да разберат това и изключват много важни предприятия от обсега на приватизацията.

Изключение от това правило правят Ямайка и Аржентина. И двете страни успешно осъществиха приватизацията на своите телекомуникационни системи още в самото начало на приватизационните си програ­ми. България би трябвало просто да прояви същата смелост като включи в приватизационната си програма колкото може повече предп­риятия и онези, които се смятат за стратегически, би трябвало да бъдат първи в списъка. Една модерна, конкурентна икономика не може да функционира както трябва при наличието на морално остарели телекомуникации, енергетика и транспорт.

Демонополизация

След като толкова много големи предприятия заемат монополна позиция в икономиката, много важна за всяка приватизация би била една паралелна програма за раздробяване на тези предприятия на конкурира­щи се единици. По своята дълбока същност монополите са неефективни и замяната на държавен монопол с частен монопол ще затвърди проб­лемите от миналото, тъй като мениджърите ще си останат настрана от истинската конкуренция. Предложеният Закон ясно отчита това и член 28, алинея 1, изисква раздробяването на монополите на независими кон­куриращи се фирми. Алинея 2 обаче предвижда едно изключение, въп­реки че не е ясно как ще се прилага то.

Раздробяването по хоризонтала е най-прекият път към създаване на конкуриращи се стопански единици, но и раздробяване по вертикала съ­що може да внесе подобряване в конкуренцията като се позволи по-лес­но влизане в бизнеса на новосъздадените частни фирми или на току-що приватизираните стари фирми от други клонове на промишлеността. Освобождавайки потока на движение на материали по производствена­та линия чрез раздробяване по вертикала, се улеснява влизането в конк­ретна делова сфера, защото тези новосформирани „междинни“ предприятия могат да послужат като подконтрактори за привличане на нови предприятия в тази сфера. Например, едно машиностроително предприятие може да се състои от машинен цех, монтажна линия, елек­тронен отдел и леярски цех. Чрез раздробяването им в отделни стопанс­ки единици, нови производители на машини ще могат по-лесно да се включат в този отрасъл чрез сключване на договори с отделните едини­ци за доставка на необходимите им детайли за нови машини.

При отсъствието на подобни възможности за договаряне, обемът на първоначалните капиталовложения, необходими за изграждането на цялостно машиностроително предприятие, вероятно ще попречи за присъединяването на нови предприятия и ще доведе до запазване на монополната структура в отрасъла. В същото време, тези нови отделни стопански единици вероятно ще търсят делови отношения другаде – например леярският цех ще предложи услугите си за производство на селскостопанска техника, разкривайки по този начин нови работни мес­та и засилвайки конкуренцията в отрасъла селскостопанско машиност­роене. Много преуспели японски и американски производители разчитат предимно на независими доставчици за необходимите за пред­приятията им материали. Подобна практика засилва конкуренцията, съкращава разходите на всички равнища от производствения цикъл и освобождава предприятието от необходимостта да насочва ценни ин­вестиции към множество различни клонове на промишлеността.

Срещу тези предимства на конкуренцията и демонополизацията се изправя загрижеността, че предприятията, които се появяват в резултат на такова промишлено раздробяване, може да се окажат твърде малки, за да се възползват от значителните икономии, реализуеми от едно го­лямо предприятие с напълно затворен производствен цикъл. Въпреки че подробното обсъждане на този въпрос не е предмет на тази глава, достатъчно е да се каже, че според практиката, икономиите в производството не са чак толкова големи, както някои смятат, а евентуалните тех­нически предимства на по-големите мощности обикновено се стопяват поради недостатъците в мениджмънта, ниската степен на модернизация и отслабването на конкурентния натиск. Със своя по-малък вътрешен пазар, Япония например, поддържа единадесет печеливши автомобил­ни производители, докато по-големият американски пазар притежава само три, които се сблъскват с много трудности в конкуренцията с по-ефективните и новаторски японски фирми.

 

 

Глава 5

Парична реформа

Ричард Ран

 

Резюме

 

Българската икономика се намира в период на сериозен упадък. Една от основните причини за него е използването на парична единица, която нито има стойностно покритие, нито е конвертируема. Следователно България по необходимост трябва бързо да предприеме фундаментална парична реформа.

Ефективни парични реформи могат да се осъществят и да бъдат успешни, не само ако се гарантират пълните права на частната собственост, но и ако функционират истински пазари на стоки и услуги без контрол върху цените.

За да смекчи съществуващите икономически трудности и да улесни паричната реформа, България трябва незабавно да узакони свободното обръщение на чужди валути и да разшири и либерализира съществува­щите валутни търгове.

Възможностите за избор на парична реформа, сред които България би могла да избира, са следните: „разширена система на книжни пари“, „система на емисионната банка (валутен съвет)“, официално или неофициално използване на „парите на чужда държава“ или използването на „златен стандарт“ или „стандарт на стоковата кошница“.

Системата на книжни пари не би могла да функционира по антиинфлационен начин, докато не се елиминира в значителна степен нарастващият държавен дефицит. Бързото елиминиране на дефицита би могло да доведе до увеличение на безработицата над политически допустими­те граници. Следователно въвеждането на системата на книжните пари, без в същото време да се позволи на разрастващия се частен бизнес сво­боден достъп до държавни и частни финансови средства за изпълнение на договорите и сделките на частни фирми, би причинило само допъл­нителни трудности.

Системата на емисионната банка незабавно би дала на България сил­на парична единица, а би имала и предимството на една деполитизираща парична политика. За съжаление една функционираща система на емисионна банка изисква значителни валутни наличности, с които България не разполага и е малко вероятно да придобие в близко бъдеще.

Разновидност на системата на емисионната банка е система, при коя­то централната банка пуска в обръщение пари, които могат да бъдат обменяни по фиксиран курс. (Това е тъй наречената система на споразуменията от Бретьн Удс.) Тази разновидност е всъщност частич­на система на емисионна банка, която все още изисква значителни ва­лутни наличности.

България би могла да реши изобщо да се откаже от контрол и еми­сия на собствени пари и да премине към използуването на парични еди­ници на други държави или на емисиите на частните банки. Използуването на чужди парични единици има предимството на деполитизиращи парични средства, но подлага страната на непредвидими действия от страна на страните, чиято валута се използва. Това накърня­ва и чувството за национален суверенитет. Парите, пускани в обръще­ние от частни банки и които нямат достатъчно стоково покритие изискват определена степен на развитие на частен пазар на капитали, което в България би могло да отнеме няколко години.

България е с твърде малка по мащаб икономика, за да премине самостоятелно към златен стандарт, но би могла да използува стандарта на стоковата кошница. Една прецизно разработена система на стоковата кошница има предимствата, че може да осигури парична единица с действително покритие, незабавна конвертируемост и валутна система, която може да се внедри паралелно със съществуващата парична систе­ма. Следователно тази алтернатива е свързана с най-ниски разходи и но­си най-малък риск.

В резюме може да се каже, че необходимата парична реформа в България трябва да протече по следния начин:

1. Да се започне с парична стабилизационна програма на лева чрез незабавни големи съкращения на кредитите, предоставяни на държав­ните предприятия и чрез съкращаване на дефицита на държавния бюджет посредством намаляване на разходите и премахването на це­новия контрол.

2. Незабавно да се разреши: а) свободното обръщение на чуждестранни валути; б) договорите да се сключват в чужда валута и в) неконтроли­раните цени да се обявяват в чужда валута. Казаното по-горе е необ­ходимо, защото в близко бъдеще левът няма да може да осигури адекватно необходимите парични функции даже и при прилагането на подходяща стабилизационна програма. Необходимо е да се разреши на частния сектор да има „надеждни пари“, за да осигури необходи­мите работни места и да развива производството на достатъчно сто­ки и услуги.

3. Да се позволи свободното развитие на ценни книжа и заместители, със стоково и финансово покритие, които могат да прераснат в силна и солидна българска валута.

Проблемът: Кризата в българската икономика.

Трудно е да се преувеличи сериозността на настоящето състояние на българската икономика. Съвкупният обществен продукт стремглаво спада заедно с промишленото производство. Безработицата нараства и според някои изчисления може да достигне 100 000 преди края на 1990 г., а според Световната банка към края на 1991 г. може да достигне 470 000. Наличните пари и кредитите нарастват бързо – ситуация, върху която централната банка почти няма контрол. В резултат на това инфлацията нараства бързо и може да достигне от двуцифрените числа през тази го­дина до трицифрени през следващата.

Част от инфлацията е резултат от еднократното нагаждане на цените към факторите на търсенето и предлагането, след като цените бяха освободени. Еднократното нагаждане би могло да бъде приемливо, ако страната не беше изправена пред допълнителна лавинообразна инфла­ция.

Съществуващата система за образуване на цените по администрати­вен път доведе до огромни диспропорции в икономиката, неправилно преразпределение на ресурсите и намаляване на стимулите за производство на стоки и услуги за населението. Според някои оценки в резултат на икономическия спад 90% от хората сега живеят под „социалния минимум“, установен според българските стандарти. Поради полити­ческия натиск заплатите сега се увеличават с по-бързи темпове от про­изводителността и това несъответствие се задълбочава.

През последните няколко години дефицитът в държавния бюджет се увеличава непрекъснато. Както изглежда, правителството вече не може да контролира нарастването му. Освен това поради отсъствието на па­зар на капитали, вътрешният бюджетен дефицит и субсидиите, давани на държавните предприятия, се покриват от пари без стоково покритие (т.е. просто се печатат пари, за да се покрие дефицитът).

България страда и от огромен външен дълг. Размерът на дълга в конвертируема валута през март 1990 г. наближаваше сумата от 9,2 милиар­да долара. Тъй като приходите от външнотърговския обмен на страната бяха недостатъчни за обслужване на дълга, България прибегна до намаляване на валутните си резерви, за да балансира плащанията му. Прави­телството беше принудено да обяви мораториум върху плащанията по главницата на външния си дълг през април 1990 г., а сега замрази и плащанията по лихвите му. Тези действия възпрепятстваха откриването на голяма част от необходимите акредитиви и намалиха възможността за международен стокообмен на тези български предприятия, които рабо­тят за износ и се нуждаят от закупуване на суровини и материали.

На свой ред това рязко намали износа от България. В момента страната изживява силно спадане на износа и вноса, което още повече ще изостри дефицита и допълнително ще понижи действителния жизнен стандарт на народа.

Страните – членки на СИВ изоставят системата на плащане с преводни рубли и преминават от януари 1991 г. към плащане в твърда валута, което още повече ще утежни положението на България. Тя се изправя пред много по-сериозни проблеми от другите източноевропейски стра­ни, защото Съветският съюз е едновременно най-големия потребител и доставчик в нейната икономика. Тъй като кризата в СССР се разширява и задълбочава, Съветите все повече се превръщат в ненадежден потре­бител и доставчик. Много от продуктите, които българите произвеждат и продават в Съветския съюз, нямат друг пазар по света и за България няма да е лесно веднага да намери други пазари за своите продукти.

Другите държави дължат на България около 2,6 милиарда долара, но за жалост перспективите тези пари да се издължат не са големи. Най-големият длъжник на България е Ирак с 1,2 милиарда долара, които се изплащаха в доставки на нефт преди развитието на кризата в Персийския залив. Други по-главни длъжници на България са Либия, Алжир, Етио­пия, Ангола и Никарагуа – страни с не особено добро платежно състоя­ние.

Накрая, в резултат на бързо влошаващите се икономически условия, България губи едно от главните си предимства – част от най-добре обученото и квалифицирано население, предимно млади хора, напускат страната.

Потребността от парична реформа

Една икономика не може да функционира добре и да бележи икономически растеж, ако няма парична единица, с която хората да могат да купуват широк асортимент от стоки и услуги и която да е свободно конвертируема. Парите трябва свободно да изпълняват функцията си като платежно средство, средство за обмяна и стойностна ценност. Българс­кият лев не удовлетворява посочените по-горе цели.

Българите имат слаба представа какви стоки и услуги ще могат да се купуват с българския лев през следващата година, а още по-малко – след пет години. Без наличието на задоволителна сигурност, че парич­ната единица ще поддържа покупателната си способност за един по-продължителен период от време, икономическото планиране в отделните фирми става почти невъзможно. Всички започват да избягват инвестирането и спестяването, а прибягват към презапасяване със стоки, което води до загуби и изкуствен дефицит. Това особено засяга спестовното дело в България, където лихвеният процент е фактически отрицателен за вложителите. Това кара хората да не влагат парите си във финансови­те авоари, което пък води до недостиг на средства във фондовете за ин­вестиране. В същото време, ако инвеститорите не са сигурни дали ще могат да възвърнат капиталовложенията си поради влиянието на парич­ни фактори, те ще намалеят. В резултат се формира по-малко капитал, което пък води до намаляване на производителността и понижаване на жизнения стандарт, което нямаше да се случи, ако съществуваше ста­билна парична единица.

Алтернативни парични системи

България има нефункционална парична система. Тя няма друг избор освен да извърши реформа и разполага с няколко алтернативи, изброе­ни по-долу:

1. Възстановяване на икономиката с централизирано планиране, при която парите имат пасивна функция и централната банка разпределя кредитите и пуска пари в обръщение.

2. Система на книжни пари. Това е системата, която преобладава в големите страни на Запад, при която централната банка определя сте­пента на паричното нарастване и до голяма степен и лихвения процент.

3. Парична система от типа на възприетата в Хонгконг, при която емисионна банка издава и регулира наличието на парични знаци в страна­та на основата на количеството чужда валута, която страната притежава. Обикновено за парична основа служат чуждите валути на основните търговски партньори.

4. Използуването на пари на чужда държава. Някои малки страни по света са възприели нечия чужда валута за собствена. В няколко стра­ни се използува щатският долар, а в повечето държави от Западна Африка се използува френският франк. Разновидност на тази система е вариантът, при който правителството не издава пари, а позволява на участниците в частния пазар сами да определят коя валута да из­ползват; техният избор е между парите, пуснати в обръщение от бан­ките, или парите на другите държави.

5. Използуването на златен стандарт или на стандарта на някоя друга стока или стокова кошница. При тази система както правителството, така и частните банки могат да пускат в обръщение парични единици.

В следващия раздел накратко са разгледани споменатите по-горе възможности и е обсъдена приложимостта им към положението в България.

1. Икономика с централизирано планиране. Политическата обстановка в България и в света показва недвусмислено нежизнеспособността на тази алтернатива. Икономическият растеж във всички икономики през последните години направо спря. По своята същност системата с централизирано планиране достига точка, след която не може повече да расте. Не е тук мястото да се критикуват противоречията, присъщи на социалистическите икономики с централно плани­ране, но се надяваме, че читателите разбират защо централизираната социалистическа икономика вече не е разумна алтернатива. Това се отнася особено за България, като се има пред вид разпадането на сис­темата на СИВ.

2. Система на книжните пари. Повечето парични системи на Запад сега са от този тип. При тях има централна банка, която определя ръста на наличните парични средства, а често и лихвения процент. Тези системи се характеризират с пари, които не са явно обвързани с някаква стока, например злато. От времето, на разпадането на Бретънудската система в началото на 70-те години, когато беше премахнато обвързването на долара със златото (т.е. вече не се гарантираше злат­ното покритие на долара), основните системи на книжни пари се ха­рактеризират с устойчива и всепроникваща инфлация. При големите икономики тя се задържа на управляемо равнище в интервала на едноцифрените числа, като голяма част от тези страни поддържаха ин­флация от около 2-6% през повечето години. Дори този относително скромен размер на инфлацията обаче действаше деструктивно на икономическия растеж. За щастие в резултат от прилагане на усъвър­шенстваните инструменти на пазарите на капитал, например оценки на паричния пазар и други различни форми на квази-индексирани фи­нансови инструменти, вложителите можаха да се предпазят от най-тежките последици на инфлацията. Тенденцията към по-ниски облагания на спестяванията както чрез намаляване, така и чрез отлагане на облагането на спестяванията, позволи на повечето Западни страни да постигнат относително висока степен на формирането на капитали през 80-те години.

На големите страни в света беше трудно да управляват системите на книжни пари, а фактите показват, че повечето по-малки страни срещна­ха още по-значителни трудности при успешното управление на чисти системи на книжни пари. Причините за тези трудности въобще не са из­ненадващи. Преди всичко във всяка страна винаги се прилага полити­чески натиск, за да се увеличи наличието на парични средства с по-голяма скорост, отколкото снабдяването със стоки и услуги (т.е. той по същество е насочен към инфлацията). Точно затова много правител­ства се опитват да основат независими централни банки, най-малко за да изолират частично паричната система от политическия натиск, но и това се оказва почти невъзможно.

На второ място, средствата или инструментите, които централните банки използват, за да провеждат парична политика, са твърде неточни. Така че между паричните ускорители и спирачки и паричния двигател има много хлабави и изплъзващи се връзки. В резултат на това грешки­те и претоварването на паричните ускорители и задръжки са общи характеристики на тези системи. За жалост повечето централни банки и международни организации като Международния валутен фонд препоръчват именно тях, отчасти защото на участниците им се струва, че мо­гат да управляват системата по-добре, отколкото показва емпиричният опит.

Всички обаче са съгласни в едно, че за да може системата да функционира, са необходими няколко условия. За нещастие част от тях не съществуват в България. Първо, на практика всички цени трябва да се определят от пазара, защото те са информация, т.е. мотивират бъдещите производства и разпределението на оскъдните ресурси. Без тази ценова информация нито икономиката, нито паричната система могат да функционират нормално. Това се отнася, разбира се, до всеки действителен паричен режим. Второ, общият размер на дефицитните разходи от страна на правителството, включително и на правителствените кре­дити, предназначени да покрият текущите задължения на държавата или на частния бизнес, трябва да бъдат минимални. Това е особено важно за икономики, които нямат добре развити пазари на капитали, защото означава, че голяма част от направените от правителството дългове и дефицитните разходи ще бъдат покрити с емисия на допълнителни парични средства. Този излишък от пари директно преминава в по-ви­соки равнища на инфлация.

Трето, за да бъде ефективна системата на книжни пари изисква свободен режим на валутния курс и вътрешна конвертируемост на паричната единица. Без свободна конвертируемост на валутата по курс, определен от пазара, правителството или ще надцени валутата, което ще затвори експортните пазари и на свой ред ще намали размера на ва­лутните средства, необходим за осигуряване на вноса, или ще я подцени, което ще доведе до „изтичане“ на ресурси от страната. И двете алтерна­тиви водят до неправилно и изцяло погрешно икономическо преразпре­деление и възникване на черни пазари на пари. Използването на частичен контрол върху цените или на купонна система подкопава це­лостта на парите и на свой ред ражда черни пазари.

Още веднъж трябва да се каже, че конвертируемостта е необходимо условие за всяка пълноценно функционираща и жизнеспособна парична алтернатива. България обаче не може да прилага фиксиран валутен курс, поради липсата на валутни резерви. Следователно България тряб­ва веднага да възприеме системата на плаващ курс. Първоначално това може да се направи чрез разширяване на съществуващата система от търгове, така че всеки, който има нужда от обмяна на валута, да може често да я върши.

В заключение трябва да се отбележи, че използването на системата на книжни пари от малки държави ги изправя пред риска от резки про­мени в политиката на главните централни банки.

Условията за успешен режим на книжни пари са желателни и необходими в хода на времето за бърза степен на икономически растеж. А е възможно необходимите за него условия да се създадат почти веднага след прилагането на тъй наречената „шокова терапия“, каквато наскоро изпита Полша.

„Шоковата терапия“ има очевидни предимства, но има и някои „жестоки“ страни. Трябва да се повтори, че положението в Полша е добър пример за предимствата и недостатъците й. Първото предимство е, че стоките веднага се появяват на пазара. Стокови позиции, които не могат да се осигурят от собствено производство, се внасят и по този начин потребителят може да получи всичко, което пожелае във Варшава, сти­га да има пари да го плати. Елиминирането на изкуствено наложените ограничения в снабдяването дава възможност колелата на производст­вото да се задвижат отново. Главен недостатък е, че нерентабилните държавни предприятия, неразполагащи вече с лесно достъпни кредити, са принудени да се освободят от част от трудовите си ресурси или изця­ло да се закрият. Това води до стремглаво покачване на безработицата. В същото време цените растат бързо и още веднъж, както показва положението в Полша, съществува еднократен ценови ефект, възникващ от нагаждането на цените към международните пазарни равнища или към реалните производствени разходи, след което инфлацията бързо спада.

Но за един кратък период повечето, ако не всички хора, понижават жиз­нения си стандарт.

България изпитва и ще продължава да изпитва през следващите месеци, а може би и години, последиците от повишаване на безработицата и спад в реалните доходи на голяма част от населението, независимо от политическата алтернатива, която избере. Следователно истинският въпрос, с който се сблъсква българското правителство, е има ли друга алтернатива, която да ускори по-голямото предлагане в икономиката. Бързият растеж на предлагането е необходим както за осигуряване на заетостта на работниците, подлежащи на освобождаване от съществуващи предприятия, така и за осигуряване на допълнителни стоки и услуги с оглед повишаване на конкуренцията в ценообразуването и подобрява­не на жизнения стандарт.

За щастие съществуват алтернативи за придвижване или към режим на книжни пари чрез незабавна „шокова терапия“, или постепенно реализиране на чист режим на книжни пари. И двете алтернативи ще смек­чат непосредствените трудности, пред които са изправени хората и ще доведат до по-бърз обрат в икономиката, насочен към по-бързи темпове на растеж. Тези алтернативи ще бъдат разгледани по-подробно при обсъждането на възможните парични режими, което следва по-нататък.

3. Система на емисионната банка Известен брой малки и много успешно развиващи се икономики са използвали тази възможност, при която централната банка е заместена от „емисионна банка (валутен съвет)“. Хонгконг и Сингапур са най-успешните примери на внасящи петрол страни, които използват емисионна банка. Сър Алън Уолтърс описва банката на Хонгконг, по следния начин:

Хонгконг няма централна банка и парична политика. Има просто емисионна банка, която разменя паричните знаци на Хонгконг за до­ларови банкноти с отчитане на съществуващия курс от 7,8 (с малък резерв в двете посоки за покриване на разходите по размяната). От друга страна Великобритания, Германия и Франция имат мощни цен­трални банки, които пускат в обръщение много силни пари чрез анга­жиране в операции на открития пазар. Те могат и наистина разнообразяват шконтовите си проценти на краткосрочните парични пазари, за да установят това, което според тях са „подходящи“ финан­сови условия. Емисионната банка на Хонгконг няма такива пълномо­щия. Тя не играе никаква роля на кредитния пазар, няма възможност да влияе на лихвените проценти и няма никаква дискреционна власт. Това е просто едно ведомство за превръщане на валута, чиито функ­ции са сведени до работа с този фиксиран курс. Централна банка на Хонгконг всъщност е Управителният съвет на федералната банка на САЩ (Б.пр.- Национална банка на САЩ), над който Хонгконг няма какъвто и да било контрол и оказва минимално или никакво влияние. Всъщност Хонгконг е подчинил суверенитета си на паричната поли­тика на САЩ. В смисъла на една парична политика, съществуването на емисионна банка е равносилно на това щатският долар да цирку­лира в Хонгконг. Единствената разлика е, че това е друга валута, представляваща допълнително законно платежно средство, облагано с данък за пускането му в обръщение, който се плаща от собственика на емисионната банка – правителството на колонията. [1]

Използването на емисионна банка изисква пускане в обръщение на собствена валута, която е лесно конвертируема в чужда валута при точ­но определен и фиксиран курс. Изисква се също собствената валута да бъде осигурена с ликвидни резерви, съхранявани от банката, които тряб­ва да са равни или по-големи от стойността на собствената валута, пус­кана в обръщение и деноминирана в чуждата резервна валута. Голямото предимство на системата на емисионната банка е, че има дисциплина на конвертируемостта при фиксиран курс с покритие от чужда валута. Това внася надеждност и доверие в собствената валута. Нормално функциониращата система на емисионна банка деполитизира паричната сис­тема и изолира обществените средства от действията на безотговорни политици. Друго предимство е, че емисионната банка овладява неинфлационния данък върху пускането на пари в обръщение. Това става, за­щото отговорностите на банката не носят печалба, докато резервните авоари представляват предимно носещи процент облигации, които са депозирани в издаващите ги банки. Емисионните банки най-често само издават банкноти и монети. Ортодоксалните емисионни банки практи­куват поддържане на резерви от 100 до 110% в чужда валута. Логиката в поддържането на резерви над 100% е в осигуряването на буфер, ако облигациите или другите чужди авоари започнат да губят стойност.

Професорите Ханке и Шулер описват как една емисионна банка би могла да функционира в източноевропейска страна като България.

Емисионната банка ще трябва да замени Националната централна банка. Новата банка ще отдели настрана авоарите в чужда валута, осигуряващи резерв от 100-110% срещу нови банкнотни емисии. От какво количество чужда валута ще се нуждае емисионната банка, ще зависи от валутния курс на новите банкноти по отношение на резер­вите в твърда валута. Този курс най-добре може да се определи чрез плаващ курс на старата валута спрямо твърдата. След разумен пе­риод на наблюдение на плаващия курс, емисионната банка може да фиксира „точния“ курс на новата валута по отношение на резервната валута (или валути). Ако правителството няма достатъчно чужда ва­лута, може да заеме от Западни правителства и/или от международни организации, като декларира, че ще върне дълга от лихвения процент на резервните авоари в чужда валута. Да си припомним, че съвкупни­те печалби на банката ще се появят от разликата между лихвения процент върху инвестициите й и пуснатите в обръщение банкноти, ко­ито не носят лихвен процент на притежателите си. Докато лихвените проценти върху инвестициите на банката превишават заемните лих­вени проценти, тя може да събере значително количество чужда валу­та за покритие на издадените банкноти.

Фиксираният валутен курс и резервната валута са жизнено важни. Всички успели емисионни банки са имали фиксиран валутен курс. Фиксираният курс налага дисциплина, която вероятно не би била тол­кова строга при чисто дискреционна парична политика. Всъщност ед­на потенциална слабост на правителствените емисионни банки е фактът, че няма абсолютен начин да се попречи на правителството да принуди банката да девалвира валутата поради вътрешно полити­чески причини.

Интересно е да се отбележи, че единствената емисионна банка, която е действала в Източна Европа „Danziger Zentralkasse A.G.“ е била принудена да прекрати дейността си, защото политиците са искали по експанзивна парична политика. През октомври 1920г. “ Zentralkasse “ пуснала в обръщение „псевдо“ гулдени в открития град Данциг (сега Гданск). Те са били осигурени 100% с британски лири стерлинги като резерва, която се е съхранявала в Bank of England. До момента на поглъщането на „Zentralkasse“ от страна на банката в Данциг през март 1924 г., „Zentralkasse“ е поддържала фиксиран курс от 25 „псевдо“ гулдена за лира стерлинга и е осигурявала стабилна валута. [2]

България ще е изправена пред два основни проблема, ако опита да възприеме системата на емисионната банка. Първият е липсата на чуж­да валута и вероятно няма да е толкова лесно да се заемат необходими­те количества от Западните правителства и международните организации, както твърдят Ханке и Шулер. Вторият и по-важен проб­лем е, че системата на емисионната банка все още зависи от увереност­та на гражданите и на деловите среди, че политиците няма да девалвират валутата, дори да имат всички пълномощия да го направят. Без стабилна международна опора на паричната система, няма да има достатъчно вяра, че и новите политици и правителства ще работят с нужната отговорност. Освен това допълнение трябва да се каже, че дори при система на емисионна банка валутата може да пострада от инфла­ция, ако резервната валута на съответната страна или страни бъде във­лечена в инфлационна или безотговорна политика. Но дори в такъв случай емисионната банка очевидно ще бъде по-добра от съществува­щата система, въпреки че и тя ще изисква същия вид „шокова терапия“ на икономиката, както и система на книжните пари. Системата на еми­сионната банка ще осигури на България валута не по-стабилна и добра от валутата или валутите, използвани като резерва.

 

 

 

Има вариант на системата на емисионната банка, който е изпробван в няколко страни и при който централната банка издава парични едини­ци, които могат да бъдат обменяни срещу чуждестранна валута на фик­сирана цена. Тази система по същество е емисионна банка с частични резерви, доста напомняща Бретънудската система. За съжаление има няколко проблема, свързани с тази система, поради които тя е неподхо­дяща за България. Първият и най-важен проблем е, че отново се изиск­ват значителни резерви в чужда валута. Вторият е, че тя не предпазва финансовите власти от прилагане на инфлационна политика до изчерп­ване на резервите от чужда валута, което пък води до рязка девалвация. Третият проблем е, че системата отново се сблъсква с проблемите за резервната валута.

4. „Използване на парите на друга страна“. Използването на валутата на друга държава придвижва концепцията за емисионната банка крачка напред. При тази система България всъщност ще използува паричната система и банкнотите на друга държава. Някои малки дър­жави винаги са го правили. Най-често я използват страните, които са били част от колониални империи като британската или френската. Щатският долар например се използва в редица страни като Либерия и Панама.

Емисионната банка има предимството, че изцяло елиминира мест­ния политически натиск за инфлация на паричните запаси и не изисква страната да има централна банка или да решава проблемите, с които се сблъсква тя. За малките икономики, които са в географска близост с голямата страна, чиято валута използват или са изцяло икономически доминирани от нея поради инвестиции, туризъм и др., такава система има здрав смисъл.

Използването на паричната единица на друга държава има няколко сериозни недостатъка. Страната е изцяло зависима от страната, чиято валута е избрала за резерв в паричната си политика. Много е лесно за страна, чиято валута се използва, да се ангажира в икономическа война срещу зависещата от валутата й държава. Да припомним само икономическите щети, които САЩ нанесоха на икономиката на Панама. До го­ляма степен САЩ имаха възможност да нанесат този икономически удар, защото панамците използваха щатския долар. Освен това много страни поради национална гордост и в израз на суверенитета си предпо­читат да използват собствена парична единица. Изключението може би ще дойде от развитието на истински многонационални валути като екю или специалните права за тираж (СПТ). Екю, на основата на цените (т.е. стойността се фиксира според стоковата кошница) или СПТ на ос­новата на цените, евентуално може успешно да се превърне в основна световна валута.

Ако България реши да използва валутата на чужда държава, ще тряб­ва да избира между германската марка, щатския долар, екюто или СПТ. Използването на която и да е от тези валути подчинява България на паричната политика на съответните централни банки, т.е. на Герман­ската федерална банка или Федералната банка на САЩ или на централ­ните банки, формират екюто или СПТ. Тези четири алтернативни валути са очевидно по-добри от българския лев, но никоя от тях не е аб­солютно стабилна по отношение на цената си или предсказуема по от­ношение на действията на съответната централна банка.

Още веднъж трябва да се каже, че както при разгледаните по-горе системи, така и тук никаква чужда валута не може да бъде използвана като национална парична единица, докато българската икономика не се превърне в истинска пазарна икономика със свободни цени и частна собственост. Използването на някоя от тези валути от българските граждани и в стопанската дейност по време на прехода ще го подпомог­не и ще смекчи икономическите трудности. Вече няма причини на бъл­гарските граждани и предприятия да се забранява да сключват договори във всяка чужда валута, която пожелаят и да я притежават както в брой, така и на влог в български или чужди банки. Предоставянето на такава валутна свобода ще позволи на много българи да се защитят по време на икономическия преход.

Важно е също така българското правителство да устои на опитите да се установи контрол върху цените в чужда валута, дори и върху малкото групи стоки, върху които ценовият контрол в лева може да се запази през част от преходния период. В условията на валутна свобода прави­телството ще даде възможност на хората да прехвърлят средства и да сключват договори в чужда валута. Това не означава, че чуждите валути трябва да станат законно платежно средство, задължително за българс­кото правителство, нито пък че то трябва да плаща в други валути, ос­вен в лева. Свободното обръщение на чужди валути без никакви ограничения на практика ще създаде конвертируемост. Трябва да се съз­дадат частни законни пазари за обмяна на валута, които само ще подпо­могнат икономическия прогрес, при положение, че валутните резерви на държавата са изчерпани.

5. Златен стандарт или стандарт на Стоковата кошница. В исторически план парите са възникнали, за да се намалят разходите при сделките и търговията. Търсенето на парична ефективност е довело до възникването на пари, основани на специфични стоки като злато или сребро. При златния стандарт паричната единица е равна на оп­ределено количество злато и всички, които са печатали банкноти и секли монети, са се съгласявали или са били принудени да ги компен­сират с определено количество злато за една парична единица. Това се е отнасяло както за държавата, така и за частните банки.

Златният стандарт има няколко предимства. Най-важното от тях е, че запасите от злато не са се определяли чрез политически средства, а са се определяли от разходите по производството му, свързани с цената. При положение че запасите от злато са били определяни ендогенно, количеството пари, пускани в обръщение от частни или държавни банки, стриктно се е ограничавало от желанието на населението да го поддър­жа на това равнище при преобладаващата цена. Тези характерни черти на златния стандарт са предпазвали политическите власти от предиз­викване на инфлация на паричните количества, а оттук са били избягва­ни и резките колебания в стойността на парите. На практика обаче златните стандарти не са безупречни. Като всяка друга стока, която из­пълнява ролята на паричен еквивалент, тя просто отразява промените в относителната й цена спрямо общата стойност на парите, а не някаква реална постоянна стойност. И по-точно, като се има предвид сравнител­но ограниченото снабдяване със злато през периодите, когато търсенето на пари е нараствало бързо, то е могло да се удовлетворява единствено чрез дефлация. От друга страна периодично са били откривани нови златни находища и са били подобрявани технологиите в минното дело и преработката на злато, което пък е причинявало инфлация.

С отказването на страните от златния стандарт те са се насочили към количествени парични стандарти. Това означава, че стойността на пари­те се е определяла от количествените показатели на търсенето и предлагането. Както вече беше обяснено, количествените или „книжни“ (без покритие) стандарти водеха до постоянна инфлация, в условията на оказване на политически натиск върху финансовите власти да увелича­ват паричните наличности по-бързо от снабдяването на пазара със стоки и услуги.

От друга страна ценови стандарт като златото определя разчетната единица като нещо различно от средство за обмен. Повтарям,че с цено­ви стандарт, определен от държавата, се дефинира стойността на раз­четната единица, а обществото определя номиналното количество пари, което ще съдържа тя.

Икономистите отдавна са разбрали, че при стандарти за стойността, основани на много стоки или стокови кошници, има много по-голяма вероятност да се постигнат стабилни реални стойности, отколкото при стандарти, основани на една стока, каквато е златото. В исторически план обаче тази идея е била смятана за непрактична и твърде скъпа, по­ради необходимостта да се съхраняват всички стоки в кошницата. Както отбелязва д-р Уорън Коутс от МВФ:

„Две нови развития в нашето разбиране на паричната система породиха интерес към стоковия стандарт в качеството му на опора на парична система. Първото е осъзнаването на факта, че един жизнеспособен стоков стандарт не изисква обръщането на пари в спе­цифични стоки, определени за разчетно средство. Това силно опрос­тява и снижава разходите за поддържането на тази система. Второто е осъзнаването, че пазарното регулиране на количеството обърнати в стоки пари е еднакво както за парите, пуснати в обръщение от банки­те, така и за тези, пуснати от държавата.“ [3]

По подобен начин сър Алън Уолтьрс, може би най-отявленият защитник на идеята за конкуриращи се валути и за стокови пари в Европа, които той нарича ЕКОМ (Европейски пари на потребителски стоки), в обосновката за ЕКОМ отбелязва:

„Идеята за стокови пари, които не се опират на тесните основи на запасите от сребро и злато, а са основани на широк кръг представител­ни стоки или услуги, редовно излиза на преден план при дискусии за база на парите. Привлекателността на преминаването към кошница със стоки или дори с услуги, се състои във факта, че се избягват спе­цифичните характеристики на запасите от злато и сребро и всички по­литически проблеми, свързани с производителите или притежателите на злато. Освен това абсурдно е за оскъден ресурс, ка­къвто е златото, да се дълбаят ями в земята и да се извлича от тях, са­мо за да се погребе отново в бездънните хранилища на световните централни банки. Преминаването към обикновени, полезни за търгу­ване стоки изглежда много по-привлекателно като база в действител­ната икономика.

Очевидно стоковата кошница трябва да е много голяма, за да побере нормален брой видове търговия на едро. Също така стоките трябва да са лесни за съхраняване и да имат идентифицирано и унифицирано качество, както при златния стандарт съдържанието на злато е било с определена чистота. А финансови власти трябва да могат свободно да боравят със списъците от стоки в качеството си на главен стоков разпределител.

Представата за финансови власти, държащи под ключ огромни количества стоки и вероятността никой да не може да добави нещо към съществуващите планини от зърно, хълмове от сирене и езера от нефт, е достатъчна да охлади ентусиазма на голяма част от човечест­вото…

Но много икономисти (макар че ми се струва, че Ървинг Фишър бе­ше първият) прегърнаха идеята, че всъщност за кошницата не се изискват истински стоки. Вместо тях просто може да се закупи валута чрез предоставяне на финансови авоари, които предоставят на прите­жателя си достатъчно ресурси да купи стоките, ако пожелае. Въпро­сът е да се съхрани стойността на валутата като се осигури превръщаемостта й в авоар от резерви, който има стойност, опреде­лена като константа във термините на стоковата кошница. Ако нап­ример някой дефинира авоара от резерви като фиксирана част от стоковата кошница (или кошницата с услуги), която влиза в индекса на цените на дребно, тогава една парична единица, която може да бъ­де превърната в авоар, ще бъде с достатъчна стойност, за да закупи тази част от кошницата.“ [4]

За България ще е целесъобразно да възприеме стандарт, основан на стокова кошница, но няма да е уместно да възприеме златен стандарт. Българската икономика е твърде малка в сравнение със силите, които движат цената на златото в условията на основните световни конвертируеми валути. Голямото предимство на стандарта на стоковата кошни­ца за България е, че първо ще осигури изцяло външна опора или основа за българската разчетна единица, независима от промените на полити­ческите ветрове. Второ, ще бъде лесно тази парична единица да се въве­де поетапно, успоредно със съществуващата. По-точно тя, ще може да служи като парична единица за новия и бързо разрастващ се частен сек­тор, позволявайки по този начин предлагането да нараства бързо на фо­на на упадъка на държавните предприятия. Това ще позволи и възникването на нови производители на стоки и услуги, докато държав­ните монополисти изчезват и цените се освобождават. Обаче това не трябва и не може да се използува като постоянна патерица за избягване на освобождаването на всички цени и на елиминирането на държавните субсидии за предприятията.

Прецизно разработен и организиран стандарт на стоковата кошница, използващ частни и независими източници на дефиниране на кошница­та и пълнотата на нейната формулировка, е в състояние по-скоро да да­ри България с една от най-стабилните валути в света, отколкото с най-слабата. Това на свой ред ще подпомогне бързия преход към пазар­на икономика, защото ще позволи на инвеститори и производители да планират своята дейност веднага и със сигурност, намалявайки по този начин безработицата и дефицита на стоки. Ако опитът се окаже успе­шен, българската парична единица наистина може да стане еталон за много други страни, чиято валута в момента е нефункционална, което ще позволи на България да се превърне във финансов център.

По-долу е описан методът, по който стандартът на стоковата кошни­ца може да се въведе в България на етапи, без сътресения и конструк­тивно.

Както вече бе отбелязано, България страда от липсата на конвертируема или стабилна валута. По-точно липсата на конвертируемост огра­ничава възможностите на България да привлече необходимите чуждестранни инвестиции и активно да се включи в международната търговия.

В България и на други места има очевидна нужда от парични инструменти, които осигуряват всички функции на парите (т.е. платежна еди­ница, средство за размяна и стойностна ценност), като се има предвид провала на много държавни пари в опита им дори да се приближат до тези свои основни функции. Независим от държавата паричен инстру­мент, основан на стокова кошница, сега е реална възможност поради следните обстоятелства: 1) процъфтяване на стокообмена, като цените на различните стоки както в брой, така и в перспектива, се определят от търсенето и предлагането в открити търгове; 2) появата на международ­ни пазари, на които доста стоки имат единна световна цена; 3) развитието на паричнопазарни фондове, на парични и стокови взаимоспомогателни фондове, чрез които инвеститорите могат да се застраховат от инфлацията въобще.

В резултат на тези нови условия вече е възможно да се създаде постоянна оценъчна единица (ПОЕ), която да се използва в България. ПОЕ може да бъде финансов инструмент, предназначен да подпомогне пре­хода на лева в конвертируема валута. Използуването на ПОЕ е замисле­но, за да създаде еквивалент на свободно конвертируема валута, парична единица със стабилна покупателна способност, финансов меха­низъм за привличане на твърда чужда валута (която сега се съхраняват тайно в България); средство за подпомагане превръщането на София в източноевропейски финансов център и източник на печалби в твърда ва­лута за България.

ПОЕ би могла да се дефинира като цената, необходима за купуване на специфични, точно определени количества от стоки за пазарната сто­кова кошница, например нефт, пшеница, царевица, калай, каучук и др.

Стойността на ПОЕ ще се определи независима организация в условията на пазарната кошница със стоки и услуги, необходима за купуване на ПОЕ с всякаква конвертируема валута. Тази организация след това ще даде право за продажба на банкноти или предявителни облигации. Потенциални права за емисия биха получили банките, застрахователните фирми, фирмите – комисионери или дори корпорации за потреби­телски стоки.

Причината да се дадат права върху ПОЕ е тя да се поддържа непокътната. Историята ясно показва, че когато една и съща организация, най-често държавата, едновременно определя паричния стандарт и пус­ка парични средства в обръщение, съществува голямо изкушение да се подкопае стойността на валутата. Потребителите на ПОЕ трябва да бъ­дат абсолютно уверени, че основата й е непокътната. Това трябва да се гарантира и от икономисти с безупречна репутация от различни страни, които ще бъдат „съвет от гаранти“ на дефиниращата организация. Съве­тът ще се самообновява и ще има само една функция – да удостоверява факта, че каквито и промени да са направени с течение на времето в състава на стоковата кошница, те не подкопават, а само подобряват ней­ните функции.

В допълнение към определянето на правото върху ПОЕ, предоставе­но на упълномощените организации, дефиниращата организация трябва често да дава ценови квоти за ПОЕ съобразно условията на водещите твърди валути. В началото, за да разберат хората, че ПОЕ всъщност е пътнически чек с постоянна покупателна способност и че представлява по-добро средство за съхранение на стойността от другите пътнически чекове или валути, трябва да се организира кампания за маркетинг. Ор­ганизациите, които са получили право върху ПОЕ, трябва да плащат такса за използването на името на ПОЕ и за определената стокова кош­ница; те трябва да платят на дефиниращата организация такса за полу­чаването на протоколираните ценови квоти върху ПОЕ, да платят такса върху общия брой деноминирани чрез ПОЕ банкноти или предявени об­лигации, издадени и намиращи се на депозит, или за заеми, теглени в ПОЕ, които да бъдат изплатени от организациите, издаващи ПОЕ. Так­сата трябва да бъде достатъчно малка, за да не задържа операциите, ко­ито се извършват с ПОЕ, и да не насърчава емитентите на ПОЕ да се насочат другаде за парична дефиниция и други услуги, предоставяни от дефиниращата организация. Емитентите на ПОЕ ще издават ценни кни­жа (например банкноти), които няма да носят лихва. Те обаче ще прие­мат депозити в ПОЕ, от които ще се получават дивиденти.

Емитентите на ПОЕ ще имат стимул да издават банкноти, тъй като ще получават „плаващата разлика“ между стойността на банкнотата в момента на продаването й и при изкупуването й (ако това изобщо се случи). Всъщност много от банкнотите никога няма да бъдат изкупени, ако се пуснат в общо обръщение, защото с течение на времето доста от тях ще бъдат изгубени или унищожени, което се превръща в чиста пе­чалба за емитентите. Те биха желали да приемат депозити с деномини-ране в ПОЕ, защото са евтин източник на средства.

Емитентите биха поели риска от влиянието върху стоковата кошница на всяка валута. Ако дадена валута стане обект на неочаквана инфлация по отношение на стоковата кошница, емитентите на ПОЕ могат да по­несат значителни загуби, ако не са съответно осигурени. Обаче добре регулираните парични и стокови взаимоспомагателни фондове акции и облигации имат ясно определени степени на възвращаемост, значител­но надминаващи тези на инфлацията. Следователно повечето от еми­тентите на ПОЕ могат да очакват значителни печалби от операциите си с нея.

Да разгледаме един пример за това, как работи този модел. Всеки български гражданин може да внесе в институция, издаваща ПОЕ, произволна твърда валута или български левове и в замяна да получи деноминирани с ПОЕ банкноти. Дефиниращата организация ще определя курса на обмяна между конвертируемата валута и банкнотите с ПОЕ във всеки момент. За неконвертируемите валути като лева, емитентите на ПОЕ ще трябва да решат какъв да е курсът, при който да приемат ле­вове за банкноти с ПОЕ. Очевидно никой емитент няма да приема ле­вове, докато с тях не може да се купи истинска собственост, с икономическа възвращаемост или други нужни стоки и услуги. По този начин необходими условия за жизнеспособна система на ПОЕ са част­ната собственост и функциониращите пазари за нея.

Притежателят на ПОЕ-банкноти ще има напълно ликвидни средст­ва, които могат да се разменят за стоки и услуги или да купуват всякаква конвертируема валута. Собственикът ще знае, че стойността на ПОЕ ня­ма да намалее. Вместо да притежава парични знаци с ПОЕ, дадено лице или стопанска единица могат да решат да ги обменят за чужда валута, например щатски долари. За целта трябва да се обърнат към емитент на ПОЕ и да поискат парите да се вложат в деноминирана с ПОЕ сметка. Вложителят ще има депозит, за който ще е сигурен, че няма да бъде за­сегнат от инфлация и който ще има реален курс на възвръщаемост, в за­висимост от дивидентите, декларирани от емитента на ПОЕ при депозирането. Бизнесмени и лица от страни с нефункционална валута ще имат стимул да сключват договори в ПОЕ-валута, тъй като ще знаят, че докато договорът им е в сила, ще има постоянна стойност. С течение на времето бизнесмените ще започнат да оценяват стоките и услугите в ПОЕ, въпреки че могат да приемат и местна или друга твър­да валута за дадена стока или услуга, особено ако очакват ПОЕ да стане официално платежно средство вместо лева. Ще варират количествата твърда или местна валута, необходими за купуване на стоки на ПОЕ це­на. Това ще даде възможност на продавачите да избягват честите про­мени на цените.

Предимството за България при използуването на ПОЕ ще се състои в предоставянето на инструмент, с който да се вземат решения в сто­панската дейност и който ще служи за основа на финансови отчети. Ос­вен това ПОЕ предоставя средство за преход от ценовия контрол без официалното му премахване. Това ще бъде важна стъпка към свободно функционираща пазарна икономика, съществуваща успоредно със съ­ществуващата социалистическа икономика.

ПОЕ ще гарантира покупателната способност, не защото ще служи за директно купуване на стоки и услуги от пазарната кошница, а защото мо­же да се превръща в твърда валута, необходима за закупуването им от пазарната кошница като се удържа малка комисионна за прехвърлянето. По този начин ПОЕ може да се обменя срещу действителни физически стоки или услуги, които съставляват стоковата й кошница, въпреки че са нужни няколко междинни стъпки за завършване на това превръщане и именно това гарантира крайната й цялост.

Банкнотите, деноминирани с ПОЕ, ще циркулират и ще бъдат взаим­но заменяеми, дори когато се издават от няколко различни емитенти нормално е да се очаква, че банкнотите макар и издавани от различни фирми ще бъдат равностойни.

Ако се установи обаче, че някой от издателите е в тежко финансово състояние, неговите банкноти ще бъдат обезценени (по начина, по който бяха обезценени щатските доларови банкноти, издавани от някои запад­ни банки, по отношение на банкноти на някои източни банки преди въвеждането на Федералната банка на САЩ). Това ще са редки случаи и на практика няма да представляват проблем .

След получаване на необходимото одобрение системата на ПОЕ мо­же да заработи на пълни обороти за няколко месеца. Не е необходимо ПОЕ да стане законно платежно средство. Държавата трябва само да се съгласи да разреши издаването и циркулирането на банкнотите с ПОЕ, да се съгласи да не облага с данъци печалбите от транзакции или капи­тали и да им разреши обявяването на цени в ПОЕ без контрол. Това би поставило България в първите редици на световната парична реформа и ще помогне за незабавното решаване на много от проблемите й.

Като се имат предвид очевидните провали на количествените систе­ми или на системите, основани на книжни пари, светът се обръща към парични системи с цени на базата на стокова кошница. Те са в процес на активно проучване и развитие от организации като МВФ и Федералната банка на САЩ и са защитавани от видни учени икономисти. Системата на стоковата кошница е приложима и особено желателна за България. Нещо повече, такава система може да се въведе успоредно със същест­вуващия лев по най-евтиния начин и без всякакъв риск.

В заключение, докато се преследват по-перспективни дългосрочни финансови алтернативи, незабавно трябва да се проведе програма за стабилизация на лева. Тази стабилизационна програма на лева трябва да включва премахването на контрола върху цените и значително и непрекъснато намаляване на кредитите за държавните предприятия. Освен това трябва да се положат енергични усилия за намаляване на държав­ния дефицит чрез ограничаване на разходите, а не чрез увеличаване на данъците.

 

 

 

Глава 6

Банкови системи и пазари на капитали

Мери К. Буш

Уилиам Мидъндорф

 

Резюме

 

Едновременно с програмата за икономическа реформа в България и тенденцията към приватизация се предприемат реформи за ограничава­не на ролята на правителството в банковата система. Ние препоръчва­ме да бъде предприета незабавно по-нататъшна реформа на банковата практика, за да се създаде финансова инфраструктура, която може по подходящ начин да подкрепи и стимулира прехода към пазарна иконо­мика, при която активите са частна собственост, а спестяванията се ин­вестират ползотворно.

Реформите трябва да се предприемат в рамките на по-широка икономическа структура, в която са гарантирани правата на частната собстве­ност и неприкосновеността на договорите .

По-нататъшната реформа трябва да включва приватизация на банки­те чрез продажба на акции на частния сектор. Освен това исторически сложилата се система на правителствен контрол върху кредитирането и оценяването на активите и пасивите ще трябва да бъде заменена от бан­кова система, в която основен движещ фактор да бъде частният сектор. Вместо разпределяне на кредит от правителството частните финансови институции ще бъдат стимулирани да вземат кредитни и други търговс­ки решения, които ще осигурят финансовата стабилност на институция­та, предоставяща кредит. Това е така, защото тези институции ще предоставят заеми и друг капитал, основавайки се на печалбата която финансовата институция може да получи, на качеството и изгледите за успех на търсещия кредит (кредитно качество) и възможността на тър­сещия кредит да изплати кредита, като всичко това се преценява и срав­нява с конкурентни алтернативи за влагане на капитала на финансовата институция. Поставянето на кредитните и инвестиционните решения на базата на тези фактори ще елиминира отживялата времето си практика да продължава насочването на кредит към определени отрасли и отпус­кането на заеми на предприятия, които имат затруднения при изплаща­нето им. Оттук следва, че решенията за кредитиране и за ценообразуване от частните финансови институции също ще дадат под­тик за здраво финансово управление и реализиране на печалби от неза­висимите стопански единици, които желаят да имат достъп до кредит.

С приватизирането на банковата система и след като елементите, споменати по-горе, станат норма за поведение на финансовите пазари в България, предприемачеството би трябвало да процъфти, като все по-широки слоеве от населението ще разбират, че имат достъп до кредит. С други думи, една по-развита финансова инфраструктура и достъп до капитал и кредитиране по един недискриминационен начин ще предос­тави по-голяма свобода на достъп до кредити, което ще спомогне за поддържане на икономическия растеж.

Инфраструктурата на финансовия пазар трябва да бъде по-нататък усъвършенствана, като започне създаването на пазар на ценни книжа. Това също ще подпомогне усилията към приватизация, тъй като ценни­те книжа ще осигурят още един финансов механизъм за прехвърляне на активи п частни ръце.

Важно е също така България незабавно да започне да създава пазар на ценни книжа и фондова борса с цел задълбочаване на финансовата инфраструктура. Могат да бъдат приведени голям брой аргументи в полза на необходимостта от незабавното разработване на инструменти за създаване на ценни книжа – огромната свръхликвидност и „скрити ак­тиви“, които трябва да бъдат инвестирани продуктивно, много малкият брой на инструменти за спестявания и инвестиции, бюджетният дефи­цит и усилията за приватизация, които също трябва да бъдат финансира­ни.

Пазарите на ценни книжа, както и отпускането на заеми от банките, изискват от тези, които търгуват с ценни книжа, да са в състояние да извършват кредитни оценки. Способността да се оценява кредитното качество и рискът е от изключително значение и за ценообразуването на ценните книжа. Изглежда, че търговските банки са единствените почти частни или частни финансови институции, които са развили качества в тези области. Тази причина, съчетана със световната тенденция към глобално банково обслужване, води до заключението, че търговските банки са естествените институции за създаване на ценните книжа, които ще отговорят на факторите, споменати по-горе.

Важно е да се дадат пълномощия на банките, ако все още ги нямат, да създават един по-широк кръг инструменти на спестяванията и депо­зитите и едновременно с това да имат гъвкавостта да определят лихве­ните проценти на тези инструменти. Нещо по-важно, ценообразуването на активите (заемите) ще изисква гъвкавост с цел по подходящ начин да се определя цена на риска и да се управлява изменението на лихвения процент.

Чуждестранното инвестиране ще бъде изключително важно за стимулирането на българската икономика. Предвид това за улесняване на този процес е абсолютно необходима една здравословна и добре разви­та финансова инфраструктура. Благоприятният климат за чуждестран­но инвестиране в банковата система е важен поради технологичните и управленските умения, които то ще осигури, както и ще осигури достъп до световните пазари. Най-големият успех ще дойде, ако чуждестран­ният капитал има достъп до контролен пакет, както е в САЩ и в повече­то страни на Западна Европа. Трябва да се помни, че България е в силна конкуренция с други страни за достъп до ограничения чуждестранен капитал. Трябва също така да се признае, че високите данъчни ставки обезкуражават чуждестранното директно инвестиране по същия начин, както и потенциалните местни инвеститори.

Наложително е също така правителството да разработи планове за преструктуриране на външния си дълг. Без ясна про!рама за изграждане на доверието на чуждестранните инвеститори във финансовата инфраструктура на икономиката инвестирането ще бъде неефективно и ограни­чено.

Ще бъде необходимо търговските банки да имат право да извършват сделки в чуждестранна валута чрез дилърски операции. Освен това България се нуждае остро от съвременна система за обработка и разплащане с чекове и за електронен превод на финансови средства за вътрешни операции, както и за улесняване работата със световните пазари.

Накрая важна част от цялостния финансов сектор е жилищното финансиране. В крайна сметка е важно да се интегрира жилищно-финансиращият сектор в цялостния пазар на кредити. Ако обаче целите на социалната политика изискват третиране на жилищното финансиране по начин, различен от другите сектори, важно е да се използуват механизмите, които изрично признават политическите последствия на дейст­вията на правителството, които подкрепят тези социални цели.

Формулиране на проблема

Проблемът, пред който е изправена България в този критичен мо­мент на преход към пазарна икономика, е че банковата система е била почти изцяло централизирана и че разпределението на кредитите е било определяно от правителството. Буквално не е имало частна банкова система, с изключение на някои съвсем скорошни промени, които водят в посока на приватизиране на банките. Освен това, структурата на посредничеството между спестителите и кредитополучателите е извънредно тромава. По-голямата част от спестяванията в икономиката се събират чрез клоновете на Държавната спестовна каса, предоставят се на Българската народна банка и по-нататък се разпределят на търговс­ките банки, а след това на предприятията и другите крайни потребите­ли.

Лихвените проценти в България са били изкуствено определени от правителството и Българската народна банка и остават по-ниски от процента на инфлацията. Също така исторически е налице много малка диференциация на лихвените проценти въз основата на матуритет (платежен срок) и други структурни характеристики на инструментите за спестяване.

Изглежда, че има само един канал за инвестиране на спестяванията. Това е чрез Държавната спестовна каса при извънредно ниския лихвен процент от 2 на сто. В светлината на висока инфлация в икономиката, това представлява отрицателен лихвен процент за спестителя.

Банковата система има висящи заеми от държавните предприятия. Ние знаем, че операциите (дейностите) на тези полудържавни предпри­ятия не са финансово стабилни и че се изискват огромни бюджетни средства, за да бъдат те подкрепени. Оставени без подкрепата на прави­телството, е ясно, че повечето от тези неефективни предприятия съвсем нямат необходимите качества да им се отпусне кредит и следователно ще създадат затруднения за банките с оттеглянето на субсидиите. С предприемането на приватизацията на тези предприятия от правителст­вото банките сигурно ще трябва да се изправят лице в лице с последици­те от кредитирането в миналото на много полудържавни предприятия, които оставени сами на себе си, ще бъдат изправени пред финансови затруднения.

България не е имала финансови инструменти, пазар на ценни книжа или фондова борса. Това положение представлява пречка за финансирането на приватизацията, която ще се провежда, и за предприемачеството, което трябва да се развие в една по-свободна българска икономика.

България има външен дълг, равностоен на 10 милиарда щатски дола­ра, значителна част от който е бил направен за голяма изненада през последните няколко години. Значителна част от него е краткосрочен (дълг) и страната има извънредно малки резерви – приблизително 200 милиона щатски долара към август 1990 г. България прекрати плащани­ята на главница и лихви. Резултатът е, че чуждестранните кредитори по­вече не предоставят кредит, включително краткосрочен търговски кредит. Това положение, разбира се, има много отрицателен ефект върху способността на страната да внася стоки и изделия, необходими за производството на други изделия от предприятията.

Формулиране на потребностите

Необходимостта от реформа на банковата система на България и по-общо на средствата, с които се предоставя капитал в икономиката, в крайна сметка е свързана с икономическата реформа и преходът към пазарна икономика. Намерението на България да „разведе“ правителст­вото от традиционните му роли да бъде собственик и да управлява предприятията ще изисква тези роли сега да се поемат от частни лица и фирми. Подобно на това, институциите, инструментите и способите за предоставяне на капитал за икономиката ще трябва да претърпят значителна реформа. Както всички икономики, движени от частния пазар, де­мократизацията на капитала и развитието на правата на частната собственост е от изключително важно значение.

При икономическата реформа и преходът към пазарна система, по­вече не е възможно да се поддържа система, при която не-пазарни сили вземат решенията по отношение на това, кои единици в икономиката ще бъдат финансирани. Една динамична пазарна икономика ще изисква динамична банкова система и финансови пазари, които могат да отгово­рят гъвкаво при предоставяне на капитал.

Важно е също така кредиторите и кредитополучателите да разбират някои основни принципи, които ръководят предоставянето на кредит в частна, свободно-пазарна финансова система. Един важен ръководен принцип е, че икономическите участници в предоставянето на капитал признават в техните операции, че всички икономически участници тряб­ва да имат еднакъв достъп до кредит. Банките повече не могат да пре­доставят капитал само на привилегированите. (По-нататьк заемите, представляващи пари на депозитори, трябва да бъдат изплатени обрат­но). Това не означава, че всеки проект или търговска (бизнес) идея, представени на една банка (или на друга финансова институция, която може да се създаде), ще бъде финансирана.

Трябва да се признае, че всички проекти няма да бъдат еднакво икономически жизнеспособни. Това, което е важно, е частните лица, които ще вземат решения за предоставяне на кредит, да го правят, базирайки се на обективните преценки на проектите с оглед на доходност, кредит­но качество и т. н. , а не на изкуствени лимити или насоки. Освен това, важно е банкерите в новия частен сектор да получат съответното доста­тъчно обучение както в маркетинга на техните услуги, така и в кредит­ния анализ.

Тези, които желаят да имат достъп до капитал трябва да разберат, че при новите правила в една частна финансова система, те имат достъп до капитал както всички други българи. Обаче, реализацията на този дос­тъп ще зависи от това те да поемат инициативата, да разберат обектив­ните критерии, които пазарът оценява при предоставяне на кредит, и от това да създават финансово стабилни предприятия в бизнеса, които включват в себе си елементи, отговарящи на критериите на предоставя­щите капитала.

При реформирана пазарна икономика в България, цената на капита­ла (лихвените проценти и други подобни цени), както всички други цени, трябва да бъдат свободно определяни от участниците на пазара. Опре­делянето на лихвените проценти от правителството няма да действува при частните пазари на капитал. Търсенето и предлагането, кредитното качество и рискът естествено ще определят цената на капитала. Една система на ценообразуване, основана на тези фактори ще облекчи също така изкривяването на лихвените проценти, което съществува понастоя­щем в България. Това е така, защото инвеститорите, действуващи в свой собствен интерес, естествено ще изискат доход, който компенсира риска, кредитното качество и икономическите очаквания; инвеститори­те естествено ще изискат размер на доход, който коригира проблема с отрицателните реални лихвени проценти, който съществува сега.

Накратко, необходимо е България незабавно да превърне банковата си система в частна собственост. Необходими са големи структурни промени по отношение на начина, по който се предоставят средства на търговските банки, както и по определянето на цената на активите и па­сивите. Необходимо е България да насърчи и да осигури гъвкавост за незабавно създаване на нови финансови инструменти като изход за свърхликвидността в икономиката; необходимо е да насърчи създаване­то на инструментите ценни книжа и на пазар за ценни книжа; необходи­мо е да разреши свободно пазарно определяне цената на капитала; необходимо е да насърчи създаването на нови частни банки и на финан­сови институции, които ще управляват инвестирането на средствата в пенсионните фондове и въобще на финансовите активи. Необходимо е също така да създаде система на плащания и автоматизация на транзак­циите на банковите и капиталовите пазари, което разбира се ще улесни търговията със стоки и услуги и финансовите транзакции на икономи­ческите участници.

Състоянието на сегашните български реформи и намерения

Българското правителство вече е започнало процес на реформиране на банковата система. Предприетата реформа включва досега някои структурни промени, както и някои модификации на лихвените процен­ти и на начина, по който се разпределя кредит. Следващите редове очертават нашето разбиране за стъпките, които са предприети досега, за намеренията за по-нататъшни промени и за банковата система както е структурирана понастоящем.

До 1987 година, главните банкови институции са били Българската народна банка (БНБ) (Централната банка), Външнотърговската банка (БББ), Държавната спестовна каса и Минералбанк (търговска банка, учредена през 1980 г.). Българската народна банка е изпълнявала дейност­та и на централна, и на търговска банка, включително например за предоставяне на кредит на предприятия.

В средата на 1987 г. България предприе първия етап на банковата реформа. Бяха образувани осем нови банки (наричани „асоциации“). Вся­ка банка, учредена като акционерно дружество, се е специализирала в кредитиране на специфична индустрия, включително например електронната индустрия, металургията и т. н. Макар че тези банки се класи­фицират като търговски банки, те в действителност предоставят кредит само за по-дългосрочни инвестиционни цели и по-скоро приличат на банки за развитие, отколкото на търговски банки.

През юни 1989 г. бе предприета втората стъпка. 59 клона на БНБ, разположени в големи и/или индустриални градове в цяла България, бя­ха преобразувани в търговски банки, приемайки формата на акционерни дружества. В същото време БНБ прехвърли кредитните си дейности на тези 59 търговски банки, прекратявайки по този начин кредитната си дейност.

Това отбеляза също началото на трап сформиран ето на БНБ в институция, която изпълнява банкови функции, по-типични за западни цент­рални банки, и отбеляза прекратяването на нейната търговско-банкова дейност. Освен това извършена бе и голяма промяна, която цели да се даде на БНБ по-голяма степен на независимост от правителството и от политическите влияния. Промяната е, че БНБ вече не подлежи на конт­рол от Министерския съвет, а ще отговаря пред парламента. За да се от­далечи по-нататък политическото влияние и правителствения контрол, отношението с парламента ще трябва да се изразява в докладване за състоянието на икономиката и дейността на банката, а не в приемане на директиви от друг, макар и различен, правителствен орган.

Подготвено е законодателство, което ще определи по-нататък структурата и дейността на банковата система. Единият проекто-закон се от­нася за БНБ, а другият – за банковата система. Като модели за тези закони са използвани банковите системи на САЩ, Германия, Обедине­ното Кралство (Великобритания) и Австрия. Разбираме, че законът, от­насящ се за БНБ, предвижда тя да бъде преструктурирана в „банка на банките“. Намерението е БНБ да:

o определя политиката по отношение на банковото дело;

o създава и администрира правила за банковото дело;

o определя политиката на лихвените проценти;

o установява ликвидни цели и изисквания за резерви, и

o определя междубанковите отношения.

Трябва да се отбележи, като се имат предвид препоръките за функци­ите на централната банка, че тази глава трябва да се чете във връзка с глава 5 „Парична реформа“.

Собственост на 59-те търговски банки

Сега БНБ е в положението на значителен собственик на 59-те банки; фактически тя има контролираща част (от акциите) от всяка банка. Разбираме, че останалите акции се държат от предприятия. Но трябва да се гапомни, че се предполага че предприятията, които държат акциите, вероятно са държавна собственост. Така че крайният собственик на тези банки продължава да бъде правителството.

Съгласувана е политика БНБ постепенно да се лиши от положението си на акционер с мнозинство чрез продажба на акции на предприятията. Счита се също, че осемте специализирани банки в края на краищата ще се слеят с някои от 59-те търговски банки.

Кредитни ограничения

При сегашната система БНБ установява кредитен таван за всяка търговска банка. Този таван се определя като процент от тавана за предход­ната година. За тази година таванът за инвестиционни кредити е равен на миналогодишния таван, а за краткосрочни кредити таванът е опреде­лен на 95%.

Лихвени проценти /Държавна спестовна каса /Финансиране на търговски банки

Тъй като тези три въпроса са взаимосвързани, те ще бъдат обсъжда­ни общо по-нататък. Спестовната каса с нейните 1, 000 клона в цялата страна е голям източник на средства за БНБ и за търговските банки, Клоновете на Спестовната каса приемат влогове от лица при 2 процента лихва. Тази лихва неотдавна е била увеличена от 1 процент. Очевидно при високия процент на инфлация това все още представлява отрица­телна лихва върху спестяванията.

Общата сума на влоговете в Спестовната каса сега е приблизително 21 милиарда лева. Спестовната каса дава заеми на лица, но по-голямата част от заемите е насочена към БНБ. На свой ред БНБ дава заеми на търговските банки; от своя страна търговските банки дават заеми на предприятията. Приблизително 80 процента от средствата на търговс­ките банки идват от БНБ, а останалите 20 процента – от директни вло­гове от предприятия и от други източници. На всяка стъпка по пътя, на тези различни стъпки на заемодаване, от спестовната каса до предприя­тието (краен кредитополучател), се добавя известен лихвен процент.

Лихвата, при която БНБ отпуска заеми на търговските банки (сконтовия процент) е била около 4.5 процента; неотдавна е била увеличена на 8 процента и БНБ очаква да увеличи този процент на 10 на сто в пър­вите дни на септември. Освен това, тя очаква в бъдеще 10 процентовата лихва да бъде регулирана според инфлацията. Трябва да се отбележи, че въпреки неотдавнашните и планираните увеличения, лихвените процен­ти остават далеч под приблизителния процент на инфлацията. Особено след неотдавнашното либерализиране на цените, много хора смятат, че процентът на инфлацията се изразява с двуцифрено число.

Разбираме обаче, че има разлики в лихвените проценти върху заеми­те, които отразяват различията в риска и матуритета и, което е много важно, кредитния риск.

Варианти за реформа

Програмата за икономическа реформа, замислена от българите, изисква да се предприемат незабавни по-нататъшни стъпки към създа­ване на частна банкова система и пазар на ценни книжа. Тъй като прог­рамата за икономическа реформа поставя на централно място частната собственост на предприятията, възможността да се финансира такава собственост ще бъде от жизнено значение за успеха на икономическата реформа. Ние виждаме, че наистина са били предприети някои стъпки към създаване на независима банкова система, но материалът по-ната­тък излага вариантите за продължаване на този процес и за поставяне на основите за организиране на пазар на ценни книжа. Схеми I и II илюстрират баланса на търговска банка, който включва много от схва­щанията, изложени по-нататък.

Продажба на банкови акции на частни лица

В по-голямата си част търговските банки сега са собственост отчасти на Българската народна банка и отчасти на предприятия. Макар че са предприети стъпки за продаване на някои акции на банки на предприятията, трябва да се напомни, че предприятията продължават да бъдат държавна собственост. Това означава, че търговските банки продължа­ват да бъдат почти изцяло, ако не изцяло, собственост на правителство­то, или лост на правителството. Както разбираме, Българската народна банка възнамерява да продължи да продава акции, които държи в тези банки, на предприятия. Предлагаме продажбите на тези акции да бъдат открити за частни лица. С това ще се постигне следното: а) по-бързото преминаване на банките в ръцете на частния сектор; и б) ще спомогне да се погълне свърхликвидността в икономиката.

Централната банка трябва да бъде за икономическата или паричната политика с наблюдение на банковия сектор. Алтернативно, трябва да се прецени основаването на независима надзорна агенция за банково регулиране. Тя трябва да има правомощието да издава лицензи, да провежда изследвания, и когато е необходимо, да представлява банките от частния сектор в правителствените кръгове.

От решаващо значение е правителството да развие умение да разби­ра какво е необходимо за появяването на пазарно основана финансова система. Без банкови контрольори, които разбират практиката на над­зор без участие, тенденцията ще бъде към намеса. Една конкурентоспо­собна банкова система на частния сектор ще изправи регулиращите я пред нови предизвикателства и задачи, Ще трябва да се преценят и трудни проблеми, като например фалит на банка.

В същото време налице е рискът да се извършва неопитно кредитиране в началния период, особено с приемането на универсалния банков модел. В една относително малка икономика като българската, неопит­ните банкери могат да се изкушат да свръхкредитират някои конгломе­рати, създавайки с това свръхконцентрация на портфейла върху един или няколко клиенти. Това вече се случи в Колумбия и с икономическия спад през 80-те години там фалираха банки. Ако такива клиенти изпитат затруднения в България, те рискуват да повлекат цялата финансова сис­тема към дъното със себе си. Следователно, необходимо е адекватно обучение в кредитен анализ при развитието на отговорен и конкурентен банков сектор. Такова обучение може веднага да се получи на Запад и може лесно да се приспособи към българските нужди.

Ще е необходимо България да развие депозитно застраховане за банковата система. Ние препоръчваме да се вземе предвид частно застраховане, но с развитието на банковата система може да е необходимо правителството да осигурява депозитите до някаква прагова сума в началния период на развитие на частните банки.

Специализирани банки

Осемте банки, основани през средата на 1987 г., са специализирани банки, които кредитират специфични индустрии. Съсредоточаването на отделна банка върху една единствена индустрия създава голяма концентрация на риска в портфейла на тази банка, тъй като нейният търговски риск не може да бъде диверсифициран. За да се елиминира такава кон­центрация на риска, налице са следните възможности:

а) ако основните документи на банката забраняват кредитиране извън специфичната индустрия, тези основни документи могат да бъдат променени с цел да разрешат на банките да извършват сделки с всич­ки сектори на икономиката, или

б) индустриално-ориентираните банки могат да бъдат насърчени да се слеят с някои от другите търговски банки.

Всяка от двете алтернативи ще допринесе за намаляване концентрацията на риска за банката в една единствена индустрия и ще осигури ши­рок достъп до кредит от всички сектори на икономиката.

Широки правомощия за активи (универсални банки)

На търговските банки трябва да бъдат предоставени широки правомощия по отношение на видовете делова активност, която осъществя­ват. Тъй като понастоящем няма пазар на ценни книжа и тъй като търговските банки са по същество единствената част от финансовата структура, която е развита до известна степен, важно е на финансовото умение, което те са развили в тази индустрия, да бъде разрешен възмож­но най-широк радиус на действие за по-нататъшно развитие на финансо­вите пазари в България. Нещо повече, ако България приеме западноевропейското схващане за универсално банково обслужване за своята банкова система, тя по-бързо ще влезе в крак със сегашната тенденция на световните финансови пазари към интегриране на търговското и инвестиционното банково обслужване. С други думи, едно ефикасно средство България да развие финансовите си пазари е търговските бан­ки да играят роля в създаването на ценни книжа.

Дъщерни банки за взаимен фонд

Налице са няколко елемента, които положително ще спомогнат за първоначалното създаване на пазар на ценни книжа в България. Тези елементи са политиката на приватизация, свръхликвидността на икономиката и факта, че понастоящем няма привлекателни възможности или инструменти на спестяванията и инвестирането. За да се съберат тези три елемента, търговските банки биха могли да основат дъщерни компании с цел създаване взаимни фондове, в които отделни лица биха мог­ли да инвестират; приходите от тези взаимни фондове на свой ред биха могли да се ползват за покупка на акции в различни компании, които ще бъдат приватизирани.

Използвайки концепцията за взаимен фонд, отделните лица ще бъдат в състояние да имат положение на собственици в различни компании и това ще позволи на правителството да извърши широко разпределяне на държаните от него активи сред населението. Този сценарий осигуря­ва инвестиране в широк кръг предприятия в различни индустрии из ця­лата страна (виж Схема П, Фонд А). Някои може да твърдят, че да си собственик на акция или „парче хартия“ е чуждо схващане за българите. Това препятствие може да бъде преодоляно до известна степен, като дадена търговска банка в определено място учреди взаимен фонд, който да купи акции на предприятия, намиращи се главно в същото географс­ко място, където е разположена търговската банка. По този начин това ще даде на лицата, инвестиращи във взаимния фонд, не само сигурност­та, но и близостта до крайната инвестиция, така че инвеститорът ще мо­же да види къде му отиват парите (виж Схема II, Фонд В). Друга възможност може да бъде взаимен фонд, при който интересите са кон­центрирани в една единствена индустрия (Схема II, Фонд Б).

Ролята на търговските банки по отношение на взаимния фонд ще варира от просто администриране на фонда до активно управляване на активите на взаимния фонд.

Активното управляване предполага банките активно да купуват и продават акции на предприятията, основавайки се на производителност­та на предприятието и свързаните с нея предвиждания. Но това позна­ние ще се развива с течение на времето, като банките натрупват опит в управляването на взаимния фонд. Също толкова важно е, че предприятията, чиито акции ще бъдат закупени от взаимните фондове, ще пре­търпят структурна реформа при приватизирането им, при загубата на финансовата поддръжка на правителството и при влизане в действие на пазарните стимули.

Алтернатива на концепцията за отделни дъщерни компании за взаимни фондове е директното инвестиране в предприятията от банките. При тази алтернатива рискът за инвеститорите е самата банка. Тази концепция преобладава в Германия.

За финансиране на това директно инвестиране, банките биха могли да изпробват механизми, които могат да включват преки банкови обли­гации (бондове) или облигации свързани с производителността на пред­приятие, чиито доход ще зависи до известна степен от дохода на портфейла инвестиции в предприятия.

Демократизация на капитала

Една от основните черти на финансово либерализиране е „демократизацията на капитала“. В допълнение на взаимните фондове, концепци­ята за ПАСС (Програма за акционерна собственост на служителите) би засилила привлекателността на собствеността за частния сектор. ПАСС представлява компенсационен план, учреден от дадена компания и фи­нансиран от нейните необлагаеми вноски, чрез които определени слу­жители натрупват акции от акционерния капитал на компанията. Следователно учредяването на ПАСС във възникващите банки в част­ния сектор ще открие пред служителите един път да придобият контрол върху средствата за производство чрез капитализъм. ПАСС може да позволи до 15 – 20 процента собственост от акционерния капитал.

Целеви правителствени ценни книжа

Бюджетният дефицит за 1990 г. също създава възможност за по-нататъшно развитие на финансовите пазари, като се вземе предвид фактът, че съществуват крайно ограничени възможности за спестяване и инвестиции. Някои от вариантите са следните:

o Вариант 1) Българското правителство може да помисли за продаването на ценни книжа на отделни лица и на институции – купувачи. Разбираме, че дефицитът ще възлезе на около 1. 2 милиарда лева. Може да се предприеме пускане на съкровищни облигации или бон­дове, като търговските банки действуват като посредници при пуска­нето на облигациите или бондовете и привеждат постъпленията на правителството.

o Вариант 2) За да се придвижи това финансово начинание една стъпка по-натагък, търговските банки, които имат достатъчно средства, биха могли дори да станат гарант на такава емисия на ценни книжа. С то­ва ще се постигнат две неща: а) банките ще получат опит при гаран­тирането на ценни книжа и б) това ще осигури на правителството, приток от средства за финансиране на дефицита, тъй като гарантира­нето на тези нови ценни книжа ще означава, че банките, които гаран­тират, ще бъдат заемодатели на правителството, ако не са в състояние да продадат ценните книжа на обществеността.

Ценообразуването на ценните книжа ще даде на България отлична възможност да въведе положителни реални лихвени проценти за една инвестиция. Известно ни е, че инфлацията според повечето оценки се движи значително по-високо, отколкото лихвените проценти в Бълга­рия. Пускането на целеви правителствени бондове и облигации създава идеална възможност за започване ценообразуване на инвестициите в съгласие с риска и матуритета. Такова пускане на ценни книжа сред об­ществеността ще има и предимството, че ще премахне належащата нужда за правителството да заема от БНБ. Ние препоръчваме на прави­телството сериозно да прецени пускането на ценни книжа за финансира­не на правителствения дефицит.

Операции с чужди валути/ Чуждестранни инвестиции в банки

Препоръчваме също така търговските банки да имат свободата да извършват операции с чужда валута. Понастоящем БВБ и някои търговски банки провеждат операции с чужда валута, но търговските банки, ко­ито преди това са били клонове на БНБ, не са упълномощени за това. Несъмнено България ще се опита да привлече чуждестранни капитали за делови начинания. Леснотата, с която финансовите институции ще могат да оперират с чужда валута, ще спомогне да се улесни такова ин­вестиране в страната.

Обнадеждаващо е, че българи могат да имат сметки в чужди валути. За да се насърчи развитието на финансовата система, която ще се вмес­ти във все по-интернационализиращите се капиталови пазари, ние пре­поръчваме тази практика да продължи и препоръчваме на цялата банкова система да се разреши да приема депозити в чужди валути, ако това вече не е направено.

По отношение на разрешеното чуждестранно инвестиране в търговс­ки банки, понастоящем до 20 процента могат да бъдат държани от чуж­денци. Сума, по-голяма от тази, изисква специално разрешение от министъра на външноикономическите връзки. Ние считаме, че по-ната­тъшната либерализация на чуждестранното участие в банковата систе­ма ще има известен ползотворен ефект в допълнение на инжектирането на чуждестранен капитал. Ние считаме, че разрешаване на преоблада­ващ чуждестранен контрол ще създаде най-големия стимул да се инвес­тира от търсения и ограничен кръг чуждестранен капитал. Чуждестранните инвеститори могат да помогнат на българските банки да развият и модернизират операциите си; да въведат по-напреднала банкова технология; да помогнат да се създаде по-бързо финансова инфраструктура за притока на чуждестранния капитал и други финансови посреднически услуги; да помогнат при обучението на служители в различни аспекти на банковите пазари и пазарите на ценни книжа.

Днес е налице напрегната конкуренция в световен мащаб за чуждестранни инвестиции. За да се привлече чуждестранно инвестиране, трябва да има значителни стимули. Някои такива стимули включват: здраво ус­тановени права на собственост и закони за защитата им, отсъствие на намеса от страна на правителството и ниски данъчни ставки. Например Полша се намира в процес на предоставяне на значителен данъчен мо­раториум за чужди инвестиции в банковата система. Преценете за мо­мент колко обезкуражава сегашната 80 процентна данъчна ставка банките за чужди инвестиции. Друг ключ е възможността да се репатри­рат доходи.

Спестовни сметки

Както бе отбелязано преди, Държавната спестовна каса плаща лихва по спестяванията в размер на 2 процента.

Ние считаме, че най-добрият подход е лихвите по спестяванията изцяло да се определят от отделните финансови институции, които при определяне на лихвата, която ще се плати, ще вземат под внимание характеристиката на всеки спестовен инструмент, включително неговия матуритет.

Неотдавна българите решиха лихвите по спестовните сметки да се увеличат според матуритета на сметката. Скоро ще влезе в сила следна­та таблица на лихви:

o 3 годишни депозити 7%

o 4 годишни депозити 7. 5%

o 5 годишни депозити 8%

Очаква се тази таблица да остане в сила до края на тази година. През 1991 г. се очаква лихвите да бъдат договаряни свободно, основавайки се на основния лихвен процент, който ще бъде определян от БНБ. Ние сме съгласни, че лихвите трябва да бъдат договаряни свободно, но финансовите институции трябва да имат пълната свобода да го правят, без да се придържат към изкуствено определен основен лихвен процент.

Финансовите институции трябва също така да бъдат свободни да създават финансови инструменти с разнообразни характеристики. Това трябва също да бъде една полезна стъпка при привличане на „скрити активи“ в банковата система.

Ние считаме, че свободата да се определят лихвените проценти вър­ху спестовните сметки и други депозитни инструменти ще насърчи търговските банки да се опитат да привлекат лични спестявания. Това има редица предимства: а) то ще ги улесни да имат друг източник на средст­ва и б) това ще спомогне да се премахне тромавият посреднически ме­ханизъм за движение на средства, който съществува сега и при който спестяванията се насочват от Държавната спестовна каса през Българс­ката народна банка към търговските банки.

Други съображения относно ликвидността и инфраструкту­рата

Нуждата от предприемане на бързи действия за създаване на инвестиционни инструменти и пазар на ценни книжа се засилва от количест­вото на свърхликвидност и скрити активи в икономиката, както и от бягството на капитали, което се забелязва. Оценките за количеството пари, които не са намерили пътя си в банковата система (скрити акти­ви), варират между 6 и 20 милиарда лева. Смята се, че твърди валути, равностойни на още 1 милиард щатски долара се намират в частни ръ­це.

Разбираме, че предишното изискване българите да декларират източника на твърда валута е отменено. Вследствие на това част от тези средства изглежда се вливат в банковата система.

Би могло да се прецени целесъобразността от еднократна данъчна амнистия върху „скритите активи“ или върху някакъв процент от скри­тите активи, която би помогнала да се привлекат тези средства в офици­алната икономика, т. е. в банковата система.

Известни технически подобрения в рамките на търговската банкова индустрия също могат да подобрят дейността на този сектор и отпуска­нето на кредит.

Една бърза, ефикасна и сигурна система на плащания повишава доверието в този сектор и желанието на участниците да извършват транзак­ции в рамките на финансовата система. Препоръчваме банките да работят с международни партньори, за да се развие висококачествена система на плащания и клиринг.

Също така, един добре развит междубанков кредитен пазар улеснява диверсификацията на риска през целия финансов сектор и увеличава леснотата, с която свърхликвидността може да бъде насочена към край ните кредитополучатели. Препоръчваме създаването на междубанков кредитен пазар.

Накрая, в България трябва да се обсъди създаването на официална фондова борса. Със създаването на свободните капиталови пазари фондовата борса е важен източник на достъп до и ценообразуване на капитал. Когато предприемачите търсят финансиране, важно е да съществу­ват конкуриращи се източници на средства. Освен това, ликвидните па­зари за капитал позволяват на инвеститорите лесно да купуват и продават ценни книжа, като по този начин намаляват дохода, изискван при предоставяне на капитал. Както в Унгария, създаването на фондова борса в България е от значение за по-нататъшното развитие на финан­совите пазари. Въпреки че в началото обменът ще е незначителен, фон­довата борса ще има голямо символично значение.

Жилищно финансиране

Заеми за покупка на жилища се отпускат от Държавната спестовна каса при лихвен процент 2 на сто. Тези заеми по принцип са дългосроч­ни, като в някои случаи са с платежни срокове до 40 години. Както раз­бираме, заемът се обезпечава с жилището. Освен това разбираме, че земята се дава под наем за вечни времена на обитателя на жилището и че няма ограничения върху заемите за жилища, отчасти поради недоста­тъчното жилищно строителство.

Максималната сума на заемите за покупка или строителство на жилища е 15, 000 лева. За млади семейства максималната сума е 20, 000 ле­ва, а за „номенклатурата“ – 50, 000 лева. Средната цена на тристаен апартамент е 30,000 лева. Обаче напоследък в София средната цена се е покачила на около 200,000 лева.

Намерението на правителството е да продаде жилищата – държав­на собственост, на обитателите им. Освен това, понастоящем българс­кото правителство възнамерява да разработи механизъм за запазването на лихвения процент за заеми за покупка и строителство на жилища на 2 на сто и по някакъв начин да компенсира банките за този много нисък процент. Това изглежда е важна социална цел в България.

Друг жилищен проблем е, че на българите е раздадена земя за строеж на вили при условие, че хората ще използуват тези домове, но няма да ги притежават. Обаче по времето, когато са правени тези уго­ворки, хората в действителност са заплатили известни суми за правото на ползване. Те са заплащали 5 лева на квадратен метър за средно около 1, 000 квадратни метра. Въпросът, стоящ пред правителството сега, е как да се продаде земята на обитателите. Свързан с този е въпросът за цената – дали трябва да се използува определена от правителството це­на или пазарна цена.

Разбираме, че се създават редица частни строителни и монтажни компании, които разбира се ще се нуждаят от финансиране.

Предоставянето на жилищно финансиране трябва да се разглежда в цялостния контекст на дерегулиран финансов сектор, който взема па­зарно определян лихвен процент и така насочва инвестициите според тяхното най-производително използване.

Според степента, в която правителството ще реши да насочва инвестициите към финансирането на жилища или с цел да увеличи общото количество на активи по жилищно финансиране на пазара или за да посрещне несъответствията в дохода/богатството, съществуват няколко варианта:

Вариант I

Първият вариант включва разработването от страна на правителст­вото на някаква форма на ваучер, който може да се използва за субсиди­ране на покупната цена на жилище или за субсидиране на лихвения процент на ипотеките за покупка на жилище. Главно преимущество на този механизъм е, че той предлага точно отчитане на сумата на субсиди­ите, изразходвани за жилища, и че може да се насочи към точно опреде­лени целеви групи от населението. Недостатъкът е, че този метод изисква известно равнище на бюрокрация за управление и наблюдение.

Вариант II

Друг метод е да се изиска от финансовите институции да осигурят заеми за жилища при субсидирани проценти. Банките ще трябва да бъдат в състояние да плащат по-ниски лихви върху депозитите, да получават данъчни кредити за заемите за жилища или да предоставят директни субсидии. Без тези подкрепени от правителството механизми банките ще трябва да вземат относително по-високи лихви върху заемите, нес­вързани с жилища. Тази методология включва затруднения за пазара, на който лихвените проценти се опитват да отразяват икономическите ре­алности и където съществува конкуренция от страна на други източници на средства. Освен това е трудно да се насочат субсидиите към целеви групи.

Вариант III

Накрая, правителството може да желае да установи механизъм, подобен на дейностите, свързани с портфейл ценни книжа на второстепенните пазарни агенции в САЩ. Този метод би включвал специална институция, събираща средства при лихвени проценти, определени от правителството, тъй като облигациите ще бъдат гарантирани от прави­телството и/или: а) ще заемат тези средства директно на лицата или чрез институции като заеми за жилища, или б) ще откупуват ипотечни заеми от институции, които са ги дали на заем директно на лицата. Тази методология страда от много от същите затруднения, както втория ва­риант, поради трудностите при определяне на ценевия пазарен сегмент и определяне на точните разходи по програмата.

Имайки предвид тези алтернативи, вариантът за предпочитане е използването от правителството на ваучерната система, тъй като тя в най-малка степен ще пречи на пазарните механизми за насочване на кредит и определяне на лихвените проценти. Освен това, той е най-ефикасният метод за постигане на целите на социалната политика.

По отношение на максималните ограничения, които са наложени върху заемите за жилища, ние препоръчваме тези ограничения да бъдат заменени от система, при която институциите, отпускащи заем, ще определят сумата на заема за жилище, основавайки се на способността за изплащане.

 

 

 

Глава 7

Данъчна политика

Чарлс Е. Маклюър Младши

 

Резюме

 

Съществуващата българска данъчна система не е пригодена към условията на свободна пазарна икономика. От съображения, свързани с получаването на приходи, постигането на справедливост и икономичес­ки неутралитет се налага вземане на бързи мерки, за да се премине към по-подходяща система. За съжаление в България днес няма достатъчна компетенция (по отношение на данъчните власти и съобразяването с данъкоплатците), за въвеждане на данъци, които в друг случай биха били подходящи. Следователно важно е да се усъвършенствува управлението на данъчната система и едновременно с това да се формулира данъчна политика, отчитаща административните ограничения. Може да се нало­жи на първо време да се използува данъчна система, която не би била напълно пригодена за по-далечното бъдеще. В същото време е важно избраната за началния период система да не е несъвместима с желаната дългосрочна политика.

В дългосрочен план българската данъчна система трябва да включва данък върху добавената стойност (ДДС), вероятно по подобие на моде­ла на Европейската общност, и подоходен данък (или данъци), плащан от отделни лица и предприятия. На първо време, докато се усъвършенствува административната способност за прилагане на ДДС, ще трябва да се разчита на някакъв оборотен данък.

Първоначално индивидуалният подоходен данък трябва да бъде прост за административно обслужване. По-късно, след постигане на по-голяма компетенция, могат да се добавят някои подобрения. Следова­телно поне засега, данъкът трябва да продължи да се основава на индивидуалния доход, а не на дохода на съпрузи или семейства. До голя­ма степен той трябва да е основан на удръжки от заплатата. Не бива да се допускат специални случаи на освобождаване или намаляване на да­нък, но могат да бъдат позволени разсрочени плащания. Данъчните ставки трябва да нарастват умерено плавно, като данъците не бива да надминават 30 процента. Данъците, плащани от фирмите и гражданите, трябва да се интегрират, като на фирмите се прави отстъпка за изплате­ните дивиденти (с изключение на опростения алтернативен данък (ОАД), който е описан по-долу и който освобождава от данък дивиден­ти, получени от частни лица).

Разглеждат се пет алтернативни данъчни системи. Теоретично най-привлекателен е общият подоходен данък върху реалния доход, но той вероятно е неосъществим, тъй като пресмятането на дохода с отчитане на инфлацията е много трудно. По-подходящ е подобен данък на осно­вата на номиналния доход, като се има предвид сегашната българска компетенция за данъчен контрол, въпреки че е по-уязвим от инфлация­та. Данъчната система, известна като „швейцарско сирене“, не е за пре­поръчване, тъй като позволява щедри данъчни облекчения върху инвестирането и/или при отпуските, макар че се използва в редица стра­ни, отърсващи се от социализма. Тази система разделя хората на „пече­ливши и губещи“ по начин, напомнящ централизираното планиране и не се уповава на пазарните сили. Тази система поражда несправедли­вост и привилегированост, оставя вратички за злоупотреби, за чиито контрол и предотвратяване трябва да се използуват оскъдните административни ресурси.

Изглежда, че по-подходяща алтернатива за България е системата на опростения алтернативен данък. При тази система всички инвестиции се освобождават от данъчно облагане (вместо да се амортизират). Лих­вите и дивидентите не се облагат или отчисляват. Този подход позволя­ва избягването на административните затруднения, които се пораждат от фактори, зависещи от времето (например установяване на амортиза­ционни нормативи, осчетоводяване на амортизации и инвентар), които са присъщи на подоходния данък, както и от необходимостта от отчита­не на инфлацията. Тъй като тази система стимулира еднакво всички ин­вестиции, тя не разделя хората на „губещи“ и „печелещи“. Главните й недостатъци са по-малките приходи в първите години и рискът, че някои страни, от които се изнасят капитали, могат да откажат да кредити­рат данъци, платени извън страната. Вторият от тези проблеми се избягва с прилагането на хибриден подход, който държи сметка за разходите, но лихвите и дивидентите се облагат както при подоходния данък. Това е най-привлекателната система за български данък върху стопанс­ката дейност, която съперничи на ОАД.

Данъкът върху нарастването на заплатите се налага в резултат на комбинирането на централизирано планиране и работнически контрол. Недостатъкът му е, че не поощрява плащането на по-високи заплати, които са заслужен резултат от по-добра работа и по-висока производителност. Работническият контрол е пагубен, защото подтиква админист­ративното ръководство да се съгласява с неоправданите искания на работниците за по-големи, но незаслужени заплати. Нито приватизацията, нито преходът към свободен пазар са в състояние да решат този въп­рос, ако не бъде елиминиран работническият контрол. Ако работническият контрол бъде премахнат, този данък може да се отмени.

Независимо от избора нито една от системите не може да се прило­жи веднага. В някои области ще е нужна техническа помощ. Тя включва: съставяне на по-подробна дългосрочна политика, краткосрочна страте­гия, съвместима с дългосрочната политика, подобрено данъчно управ­ление. Прилагането на тези мерки трябва да започне веднага с разбирането, че няма да бъдат завършени в скоро време. Специално усъвършенствуването на данъчното управление ще се нуждае от инвес­тиране на големи ресурси в течение на няколко години.

Въведение: Цели и ограничения

За България е решаващо да избере колкото може по-бързо подходя­ща данъчна система, която да подпомогне бързия и справедлив иконо­мически растеж, без да се пренебрегва необходимостта от грижливия й подбор. Ако това не стане, ще се утежнят финансовите проблеми на държавата и ще се засили макроикономическия дисбаланс. Приватиза­цията подсилва неотложността на проблема, защото няма да може по­вече да се прилагат старите методи за събиране на данъци върху оборота и печалбите от затворените държавни предприятия.

Важно е максимално бързо да се очертаят и публикуват, ако не всич­ки детайли поне контурите на бъдещата данъчна политика, за да могат потенциалните инвеститори да знаят „правилата на играта“, тъй като несигурността ще потисне инвестирането. Тези правила трябва да не се променят из основи, освен при извънредни обстоятелства, за да могат данъчните отговорности да бъдат предсказуеми.

И накрая, поради политически причини е важно да се установи данъчната политика от самото начало. Понастоящем се правят съществе­ни промени във всички аспекти на икономическите правила на играта; в контекста на прехода, изборът на данъчни правила има първостепенно значение за икономическите перспективи. В следващите десет години, през които ще се изявят много икономически интереси, ще се вземат ре­шения на базата на тези правила. След този период ще бъде политичес­ки много трудно да се поправят грешките, направени сега при избора на данъчната политика.

България трябва да се предпазва от изкушението просто да следва утъпкания път на западните демокрации и на развиващите се страни по много причини. Първо, данъчната политика, следвана от много страни, не притежава като цяло особени положителни качества. България не трябва да повтаря грешките, допускани другаде. Второ, социалните, икономическите и административните условия в България се различават от онези в западните пазарни икономики и развиващи се страни. Финансовите решения трябва да отразяват тези различия. На кратко, България трябва да изследва политиките, използувани другаде и да обмисли подходящите за нейните условия алтернативи.

За съжаление, за коя да е страна не могат да бъдат направени бързо данъчни анализи и определяне на най-добрата данъчна политика. Това се отнася особено за страна като България, където е съществувала ко­мандна икономика, където не са събирани съответните данни и където консултациите и изследванията се спъват от езикови проблеми. И още, трябва да се предприемат действия за бързо париране на краткосрочни­те финансови проблеми. Това поставя въпроса как да се избере краткосрочна политика, която няма да противоречи на дългосрочната, основана на от по-нататъшни анализи.

При проектирането на новата данъчна политика на България съществуват важни цели и ограничения. Първо, данъчната политика трябва да е добър проводник на формирането на капитали. Тя трябва да насърча­ва спестяванията и инвестициите – както от страна на българите, така и на чужденците. Проблемът за осигуряване на данъчен климат, който да се конкурира с този на другите страни, измъкващи се от социализма се обсъжда по-долу.

Второ, данъчната политика трябва да бъде икономически неутрална. Това значи, че не бива да се прави разлика в полза на едни или други икономически дейности. Това отразява убеждението, че при подходящи условия пазарите общо взето се справят доста добре при определянето на това какво да се произвежда, каква най-добра технология да се приложи, как да се организира производството (дали в държавно предприятие, смесено предприятие с участие на чужди капитали, акционерно дружество и др.) и как да се финансира то. Този възглед приема като даденост успешния преход към пазарна икономика, която да е относител­но свободна от изкуствена намеса на държавата в областта на ценообразуването, производствените решения и разпределението на ресурсите. От това се подразбира, че правителството няма да използува данъчна политика за избора на „печеливши и губещи“, т.е. някои сектори да бъдат обект на благосклонно отношение, а други да бъдат наказвани.

Хоризонталното равенство или еднаквото отношение към равните, е принцип, пряко свързан със справедливостта на процеса. Приходът от различни източници трябва да бъде обект на едно и също данъчно третиране, в двойния смисъл на неутралност и основна справедливост. Освен това, различните начини за организиране на производството (държавни, кооперативни, акционерни дружества, смесени предприятия, частни компании и д р.) трябва да бъдат подложени на идентично данъчно облагане заедно с чуждите и местни инвеститори. (Преференциалното отношение към чуждите инвеститори създава стимул за много българи да „перат“ пари и да инвестират под прикритието на чужди компании, а това може да породи лоши чувства, основани на завист.)

Социализмът и централизираното планиране оставиха в наследство на България липсата на ефективна и гъвкава система на администрира­не на данъците, включително липса на опит за работа със западните сче­товодни системи. От това следват два важни извода. Първо, такава администрация трябва да бъде създадена толкова бързо, колкото позво­лява практиката, което вероятно ще изисква съответната техническа по­мощ. Второ, данъчната политика трябва да се проектира като се държи сметка за настоящата слабост и закостенялост на администрацията. При много инстанции това ще наложи предпочитание на „приблизител­ната справедливост“, пред „прецизната настройка“. Така че админист­ративната реалност ще наложи жертване на привлекателни принципи и решения. Вероятно системата, получена в резултат, макар и по не прив­лекателна на книга, ще бъде както по-справедлива, така и по неутрална от тази, която си е поставила недостижими цели.

По подобие на други страни, които понастоящем се измъкват от социализма, България се опитва да избере система, която да насърчава икономическия прогрес и същевременно да защитава икономически слабите и да избягва много големите разлики в дохода. Това е трудно, понеже високо прогресивните данъчни тарифи задушават трудовите усилия, спестяванията, инвестициите и поемането на риск, които осъществяват икономическия прогрес. Следователно, трябва да се установят умерено прогресивни и не наказателни данъчни тарифи.

Една от най-важните черти на прехода от централно планиране към пазарна икономика е отварянето на икономиката към международната търговия и прилива на международен капитал. Това има няколко важни следствия за данъчната политика. Тя не трябва излишно да пречи на чуждите инвестиции. Това предполага, че голяма част от данъчното бреме трябва да падне върху местното потребление, а не върху дохода, тъй като това вероятно ще възпре чуждите инвестиции.

Данъкът върху дохода трябва да се промени по начин, отчитащ направеното в други страни. Това включва както данъчното облагане на дохода, спечелен в чужбина от държавата, чийто поданик е инвеститорът, така и третирането в данъчно отношение на този доход от други потенциални вносители на капитал. Ако страните разрешават на своите постоянни жители кредити за данъците, плащани в държавите където е спечелен дохода, безсмислено е страните, обезпечаващи прихода, да не налагат данъци, които изцяло могат да се кредитират. Но не всички страни облагат дохода, придобит в чужбина (Франция например), а в някои, които го правят – най-яркият пример е САЩ – много данъкоп­латци плащат повече данъци на чуждите правителства, отколкото се кредитират в страната; във всеки случай потенциалният инвеститор, а не неговото правителство, носи бремето на данъците на страната из­точник. В такива случаи особено важно е данъчната система на страната да не бъде непривлекателна за чужди инвеститори.

Останалата част на тази глава, (част 2) дава кратко описание на ключовите елементи на българската данъчна система, след което прилага току-що посочените принципи. Част 3 обсъжда данъка върху добавената стойност, част 4 – структурни елементи на проекта за данък върху индивидуалните доходите и в част 5 се разглеждат пет алтернативи за облагане на дохода от стопанската дейност. Част 6 обръща специално внимание на данъка върху увеличението на заплатата. Част 7 резюмира разсъжденията и прави някои заключения.

Съществуваща данъчна система

Данъчната система на България съвместява много от чертите на данъчните системи на другите социалистически страни от Източна Евро­па. Приблизително 22% от дохода, получен от данъците се натрупва от данъци върху оборота и акцизи, 43% – от данъци върху доходите на предприятията, по специално държавните, 8% от индивидуалния данък върху доходите и 21% от отчисления за социално осигуряване. По ната­тък в този раздел е даден анализ на основните черти на четирите най-важни данъка [1].

Данък върху оборота, мита и акцизи

Доскоро данъците върху оборота в България се изчисляваха както в другите централно планирани икономики – като разлика между цените на едро и цените на дребно, без разходите на търговията на дребно. (Къ­дето тази разлика е отрицателна вместо данък се появява дотация.) При такава система данъкът естествено представлява най-различни части от цените на дребно (или на едро) на различни стоки и услуги. (Преди 1988 е имало повече от 20 000 такива тарифи.) Докато данъчното задължение се определя чрез изваждане, а не чрез умножение на тарифите на дадена база, няма смисъл дори да се говори за данъчна база или данъчна тарифа, а данъците няма да имат разпределителния ефект, обикновено при­писван им в западната литература. [2] След като България се придвижи към пазарна икономика, продължаването на тази система няма да бъде административно и икономически желателно.

В началото на 1988 г. бяха направени първоначални стъпки за преход към западната система на косвено облагане. Акцизите на някои най-чес­то облагаеми стоки (алкохолни напитки, тютюневи изделия, кибрит, ка­фе, нефт продукти и някои луксозни стоки) бяха отделени от данъците върху оборота. С изключение на тези за нефтопродуктите, акцизите се изчисляваха като „ad valorem“ тарифи, приложени към продажбите на дребно, вариращи от 24 до 80%.

За целите на данъка върху оборота, продуктите се разпределяха в 45 групи, основани на съотношението на цените на дребно към цените на едро; тарифите на косвения данък варираха от 5 до 70% със средна реал­на тарифа от 25%. Продажбите на междинни продукти, основни фондо­ве и експорта не се облагаха. Данъкът все още се изчислява на остатъчен принцип, но има планове от 01.09.1990 г. да се премине към система от данъци, събирани на равнище предприятие, но основани на цени на дребно (повечето от които все още се определят централно). Тази система ще има изрично определени „ad valorem“ тарифи от 10 и 20%. Планира се преминаване към стандартен данък върху добавената стойност, използващ кредитен метод от типа, който ще се прилага в Ев­ропейската общност от началото на 1991 г. Някои стоки ще бъдат осво­бодени, а други ще се облагат с тарифи от 10 и 20%. Навременността и успеха на тази промяна ще зависят както от завършването на либерализацията на цените, така и от изграждането на нужните административни структури.

България практически не използва преките митнически такси (по малко от 2% от общия данъчен приход идват от този източник). Вместо това, ценовите разлики, отразяващи положителните и отрицателните разлики между административно определените цени на едро на вносни­те стоки и техните вносни цени, изчислени при официалния обменен курс, служат като данъци и дотации на вноса.

Данъци върху печалбата на компаниите

Данъкът върху печалбата се събира върху „балансовата печалба“ от всички юридически лица: държавни предприятия, кооперативи, дружес­тва с ограничена отговорност и смесени предприятия. Това дефиниране на печалбите не позволява да се намали лихвата за краткосрочни и ин­вестиционни кредити, застраховките, заплатите на ръководителите, до­пълнителните възнаграждения за работниците, нито пък извънпланови загуби могат да намалят облагаемите печалби. От Януари 1989 г. се раз­решава амортизационните отчисления да се изчисляват по метода на праволинейната амортизация; отстъпките могат да достигнат до 50% за всяка година, но цялостно не могат да надхвърлят стойността на иму­ществото. Въпреки че повечето дотации се включват в балансовите взе­мания, тези които фактически се дават на губещите държавни предприятия не са включени.

Обикновената тарифа на данъка върху печалбата е 62% (50% държавен данък върху печалбата, 10% общински и 2% за иригационни фондо­ве). Пет процента данък върху печалбата също се взема за фонд РТУ, който включва натрупаната амортизация. Изключения от основната 50%-ова тарифа са 10%-ният данък за селскостопанската продукция, (намален от 20% през април 1990), 25% за туризма и 30% за смесени предприятия с повече от 20% чуждо участие. Загубите могат да се прех­върлят напред до пет години, а на „високотехнологичните фирми“ се да­ва пет годишен безданъчен период.

Обсъжда се намаление на базовата тарифа до 45%. Това ще се отнася за всички предприятия. От тях 20% (9% от печалбата) ще отиват за общинските власти.

Данъци върху индивидуалните доходи

България няма обща система за облагане на индивидуалните доходи, освен това, което се нарича Закон за Данъка върху общия доход. Той се опира на група от три тарифни ставки, всяка със своя собствена база и прогресивна тарифа.

1. Данък върху заплатите

Данъкът върху заплатите се събира на индивидуална основа и се удържа от предприятията-работодатели. Той се основава на месечни плащания, изключва някои допълнителни премирания и социалните надбавки. Не се допускат персонални облекчения за данъкоплатеца в зависимост от семейното му положение и от издържани от него лица, ня­ма намаление за персонални разходи, но не се облага количество, равно на минималната месечна заплата (засега 165 лв. месечно). Данъкът се изчислява по прогресивно нарастващи таблици, които варират от 12 до 14%. Този максимум се достига при месечен доход от 400 лв, което е почти 150% от средната заплата от 260 лв. (Има специална тарифа за облагане на прихода непосредствено над минималната заплата, която нас­коро бе намалена от 80%).

2. Данък върху дохода на автори, учени, хора на изкуството и др.

Плащанията на автори, учени, артисти, музиканти, журналисти и др. над и извън тяхната щатна заплата са предмет на прогресивна тарифа, основана на сумарния годишен доход от този тип. Тарифата, която се прилага на индивидуална основа, започва с минимален данък от 4% (за годишен доход до 240 лв.) и достига максимална стойност от 50% (за годишен доход над 40 000 лв.). Няма персонални облекчения или целеви намаления, въпреки че се освобождава сума, равна на минималната заплата за тези, които нямат друг източник на доходи.

3. Данък върху дохода от частна стопанска дейност и свободни професии

Различни видове доходи, които не са заплати, или хонорари и следователно не са обект на двата току- що описани данъка, подлежат на тре­ти вид данък върху дохода. Това са доходи от частна стопанска дейност, практикуване на занаяти и свободни професии, както и дивиденти и участие в печалби от кооперативи. Минимумът на прогресивната данъчна тарифа (включваща освободения от данък доход) е идентичен с този за данъка върху заплатите (изчислен на годишна основа), но прогресията продължава и над годишен доход от 4 800 лв., като достига макси­мална стойност от 85% за доход над 70 000 лв. Доходи от рентиерство са предмет на отделна тарифа, започваща от 9% за доход от 200 лв. и сти­гаща до 81% за доход 7 000 лв. За разлика от другите два данъка, този се събира на база домакинство, като акумулираният доход на различните членове на семейството се облага по прогресивната тарифа. Разрешени са някои облекчения, свързани с производствени разходи, но няма пер­сонални облекчения или намаления на облагаемата сума.

4. Предложения за нова глобална система

Работи се над планове за въвеждане на нов общ данък върху дохода. Системата ще бъде основана на индивидуално облагане, въпреки че мо­же би ще се отчита броя на децата в семейството. Предполага се необ­лагаем доход в рамките на минималната годишна заплата. Предвиждат се тарифи за облагане на доходи над тази сума от 20 до 50% (върху годи­шен доход над 100 000 лв.)

Вноски за социално осигуряване

Събира се данък от 30% върху номиналната заплата (в случай, че плащането е от чужди граждани, участващи в смесени предприятия данъкът ще бъде 20%) за натрупване на пенсионен фонд и други социални осигуровки.

Други

България има и редица други данъци, които не дават съществен принос в националния доход. Внимание заслужава прогресивният данък върху увеличението на относително големите заплати, различните данъ­ци върху собствеността, върху даренията и наследствата и върху мотор­ните превозни средства.

Обобщена равносметка

Българската данъчна система е невероятно сложна според всеки разумен стандарт и много смущаваща в отсъствието на централизирано планиране. Тя не е пригодена за пазарна икономика. Необходима е основна реформа, която да създаде система, основаваща се на по-голямо обвързване с пазарните сили. Тази реформа трябва да засегне данъчна­та администрация (включително компютъризация) и да включва разви­тието на данъчна статистика, както и нова данъчна политика. Важно е да се започнат веднага паралелни усилия, насочени от една страна към бързото въвеждане на краткосрочни реформи, докато заедно с тях се из­вършва основната работа за по-фундаменталните реформи на данъчна­та политика и администрация, които ще се предприемат през следващите няколко години. Следващите раздели предлагат някои напътствия за тези разработки. Те дискутират данъка върху добавената стойност, данъка върху индивидуалните доходи, данъка върху дохода на компаниите и данъка върху увеличенията на заплатите.

Данъкът върху добавената стойност ДДС – нов източник на бюджетни приходи

България понастоящем разчита силно на данъка върху оборота. Данъците върху оборота в социалистическите страни с централно планирани икономики се различават значително от тези при пазарните икономики. По същество те представляват „клин“, изчисляван като раз­лика между себестойността и цените на едро, минус търговските разхо­ди. Следователно, те се получават по остатъчен принцип при калкулациите, а не чрез предварително определено количество или про­цент. Поради самата същност на калкулацията има дузини, дори стотици различни косвени данъчни тарифи. В България имаше над от 20 000 такива тарифи преди 1988 г. Дори и при тази ситуация, те са имали твърде малка роля, за да могат да повлияят на разпределението на ресурсите, което се е определяло най-вече от плана или разпределянето на дохода, което се е определяло от плановите цени. Колкото повече ре­формата се реализира и облагането приема нов характер, толкова продължаването на тази практика на използване на високо диференцирани тарифи ще причинява сериозни несправедливости и проблеми при разпределението на ресурсите. Администрирането ще става все по-голям кошмар, поради нуждата да се установяват различия между дейностите, обект на различни данъчни тарифи. Крайно желателно е България да се придвижи колкото може по-скоро към модерна система за облагане на продажбите с минимални тарифи, особено след като вероятно този да­нък ще стане най-важния източник на бюджетни приходи.

Трябва веднага да бъдат премахнати няколко системи за данък върху продажбите: Това са многократният, данък върху оборота, използван в по-голяма част от Европа преди приемането на ДДС като норма. Та­кива данъци изопачават разпределението на ресурсите и създават сти­мули за вертикално интегриране. Еднократното облагане на продажбите преди данъка на равнище на дребно, трябва също да се из­бягва, поради присъщите му административни и икономически дефекти. Тези данъци трябва да се използват най-много като временни мерки. Това прави данъка върху продажбите на дребно и ДДС най-подходящи­те възможности за обсъждане.

Данъкът върху продажбите на дребно изглежда съвсем неподходящ за България, въпреки теоретичните му предимства при някои обстоя­телства. Ако търговията на дребно остане монопол на държавата, данъ­кът на дребно може лесно да се администрира и ще бъде относително неутрален. На практика обаче, търговията на дребно ще процъфтява в различни малки частни или кооперативни предприятия, никое от които няма да има предишен опит като платец на данък върху продажбите. Следователно, за много години напред ще бъде невъзможно ефективно­то администриране на данък върху продажбите на дребно.

Най-подходящата алтернатива на данък върху продажбите е ДДС от кредитен тип, използван в Европейската общност. Голяма част от годишния приход, реализиран от него, ще бъде събиран или преди продажбата на дребно или от по-едрите участници в търговията на дребно и има начини (никой от тях не е особено добър) дребните търговци да се постигне приблизителното облагане чрез степента на дребно. „Хартиената следа“ от фактури, присъща на общоизползувания кредитен ме­тод за осъществяване на ДДС му дава важни административни предимства. По тази причина, поради икономически причини и защото България може евентуално да пожелае да се присъедини към ЕО, не трябва да се обръща сериозно внимание на никакъв друг метод за реа­лизация на ДДС.

Немаловажни са също и проблемите, свързани с прилагането на данъчни облекчения и/или освобождаване от данък на стоките и услугите, считани за социално приоритетни, избирането на данъчни тарифи и данъчното третиране на особени сектори (финанси, фермерство, жилища, стоки от втора ръка, дребния бизнес и др.). Тези теми заслужават повече внимание, отколкото е възможно да им се обърне тук [3]. По-подробен анализ трябва да се направи и на идеята за незабавно данъчно облагане на продажбите на дребно, а не първоначално да се облага с данък пре­дишното ниво (производство или търговия на едро) и последващо разп­ростиране на този данък с придобиването на опит. Това зависи много от увеличаването на капацитета на данъчната администрация и на броя на данъкоплатците, които ще плащат данък.

Структура на данъка върху личните доходи

Ако България възнамерява да се придвижи към модерна система за данъчно облагане, трябва да се обсъдят много въпроси при разработка­та на данъка върху личните доходи. Те включват ролята на удръжките, обсега на данъчните тарифи, избора на облагаем обект (индивид, дома­кинство), наличието на персонални облекчения, освобождаването от да­нък на конкретни персонални разходи, връзката с облагането на предприятията, структурата на тарифите и индексацията на номинални­те доходи. Настоящата глава прави кратък преглед на тези проблеми, но е желателен по-подробен анализ. Водещ принцип през следващите раз­съждения е, че простотата е много важна цел, особено през следващите няколко години, през които административният капацитет ще бъде ограничен. Където бъде подходящо, може да се извърши прецизиране на конкретните проблеми, ако има създаден административен капацитет. Ще бъде сериозна грешка да се излагат на опасност както приходите, така и представата за коректност на данъчната система, чрез налагане на сложна система, която не може да се реализира.

Ролята на у дръжките

България няма данъчната администрация, необходима за обслужване на система, в която повечето граждани попълват годишни данъчни декларации. Нито пък съществена част от данъкоплатците имат необходимия за въвеждането на система на годишна данъчна отчетност опит при попълване на тези документи. Следователно, много е важно да се създаде система, в която повечето от данъкоплатците не попълват данъчни декларации. (Очевидно тези, които имат собствен бизнес, ще трябва да го вършат). Това е един от водещите принципи в следващите разсъжде­ния. В процеса на усъвършенстване на данъчната администрация и придобиването на опит по сложни проблеми, в системата могат да се извършат, където се налага, прецизирания на някои данъчни задълже­ния.

Разсрочено облагане

Счита се, че наличието на разсрочено облагане е неприсъщо на модерната данъчна система. Причината е, че равенството и неутралитетът изискват еднакво облагане с общ данък на дохода от всички източници. Ще разгледаме този аспект единствено поради донякъде наивния под­ход за търсене преди всичко на реално изпълними решения. Първо, ще бъде трудно прецизното облагане с данък на всички доходи. Това важи особено за страна със слаба данъчна администрация, но е истина и, че е трудно прецизно да се измерят някои видове доход. В такива условия, по административни причини може да е подходящо различното третиране на различните типове доход. [4] Например при съответни обстоятелст­ва, данъчните удръжки от заплатите и от дохода от лихви, може да са по-подходящи за крайни, а не за предварителни данъци, отчитани при глобалното облагане.

Второ, ако някои източници на доход не се облагат, независимо дали по причини на данъчната политика или в резултат на административни трудности, няма голям смисъл да се намалява облагаемата сума с производствени разходи, направени за получаване на необлагаем доход. По тази причина САЩ при данъчната си реформа от 1986 г. въведоха елементи на разсрочено облагане в иначе глобалната система на данъка върху дохода. [5]

Има и добре дефинирани системи за облагане, които успешно прилагат разсрочения подход. Един такъв подход (опростения алтернативен данък или съкратено ОАД) се описва в пети раздел. Той прави разлика между личните доходи от заплати и пенсии и дохода от стопанска дей­ност. Докато първият е (или може да бъде) предмет на степенувани та­рифи, вторият се облага с единна ставка (по принцип максималната тарифа, прилагана за индивидуални доходи). Нещо повече, при облагане на личните доходи на индивидите могат да се прилагат персонални об­лекчения и целеви намаления на облагаемата сума, което не се разре­шава за данъка върху доходите от стопанска дейност. Методът ОАД възприема този подход, за да опрости данъчната администрация, като цената е липса на глобален данък върху дохода.

Оценката на ситуацията в България води до заключението, че ако се избере ОАД, разсрочващите му аспекти ще се приемат като негова силна страна. Ако това се отрече в полза на традиционния данък върху дохода, ще се наложи по общ подход. Още нещо в защита на ОАД: пър­во, може би ще е подходящо да се толерира разсрочения подход в краткосрочната програма за данъчна реформа, предвид липсата на адекватна система на данъчно администриране. Този аргумент е свър­зан с ролята на удръжките, спомената по-горе. Второ, може да има причини дори и в дългосрочния вариант да не се премине изцяло към система на глобално облагане. Това заслужава по-нататъшно обмисля­не. А

Единицата данъкоплатец

Данъците върху личния доход могат да се основават на отделно облагане на индивидите, на общия доход на семейни двойки и на по-сложна система, като френската частична система. По редица причини индиви­дуалната данъчна отчетност изглежда най-подходяща за България. Пър­во, това е традиционният подход в България (разбира се, трябва да се постави въпросът доколко тази практика отразява отношението на обществото към точната дефиниция на облагана с данък единица). Второ, индивидуалното облагане е по-просто и осигурява акуратно събиране на дължимите суми чрез удръжки. Трето, индивидуалното облагане е по-добър стимул за трудови усилия от страна на другите членове на дадено домакинство.

Персонални данъчни облекчения

Общоприето е да се разрешават кредити и данъчни облекчения, на основа на издържаните от данъкоплатеца лица (и донякъде в зависи­мост от тяхната връзка с него), за да се отразят разликите в платежоспо­собността в рамките на семейството. Може да се предположи, че това ще бъде дългосрочна цел в България. По-неясно е дали това трябва да се направи в краткосрочния план, защото подобни мерки значително ус­ложняват администрирането и изчисляването на удръжките. (В реформата си от 1986 г. Колумбия елиминира тези облекчения по подобни причини.)

Целеви данъчни облекчения

Данъците върху индивидуалните доходи на много страни предвиждат изключване от облагаемата сума на различни лични разходи. Това са удръжки или кредити за разходи като образователни и медицински такси, плащане на лихви върху ипотеки, благотворителни пожертвувания, нае­ми, застраховки и правителствени данъци. Някои от тях са оправдани, но повечето не са. Нещо повече, те сериозно усложняват прилагането и администрирането на данъците и правят невъзможно съществуването на система, в която удръжките прецизно отразяват данъчните задълже­ния без потребност от годишно облагане. Следователно се предполага, че поне в първоначалния вариант (а може би и в дългосрочния, в зави­симост от по-нататъшния анализ), България не трябва да прилага по­добни облекчения. (Пак Колумбия премахна много от тези облекчения и кредити за лични разходи в реформите си от 1986 г. САЩ също огра­ничиха възможността за целеви облекчения през 1986 г.).

Връзка с данъчното облагане на предприятията

Общоприето е разбирането, че трябва да се избягва двойното облага­не на прихода от стопанска дейност, получен под формата на дивиденти. Това се постига чрез „интеграция“ на индивидуалните доходи и доходи­те от компаниите или чрез освобождаване от данък на дивидентите [6]. Има няколко начина чрез които може да се постигне облекчение на ди­видентите. Концептуално правилни са използваните в Европа методи на удържането или приспадането (методи на брутния приход и на кредита), системата на разделените тарифи в Германия (съвместно с мето­да на приспадане) и освобождаването от данък на дивиденти, което се препоръчва от данъчната реформа, предложена от държавния бюджетен департамент в САЩ през 1984 г.на президента Рейгьн. Концептуално погрешен, но административно по прост е подходът, наскоро възприет в Колумбия: изключване на дивидентите от облагането на ак­ционерите. Крайният избор между тези методи изисква допълнителен анализ, но е ясно, че за България е може би най-подходящо да се изпол­зува облекченото облагане на дивидентите в контекста на конвенцио­налния данък върху дохода. (Подходът на Колумбия може би няма да е подходящ за България, защото приватизацията ще доведе до маса от ак­ционери, подлежащи на облагане по най-различни тарифни нива в зави­симост от дохода им). При О АД, обсъждан в следващия раздел, не възниква проблемът за интеграцията.

Данъчна прогресия

Ако се приеме традиционния данък върху общия доход, ще бъде под­ходящо да има обединена тарифа на данъчната прогресия за облагане на по голямата част от дохода. Ако се възприеме разсрочения подход (включващ ОАД), подходяща е унифицирана тарифа за облагане на тру­довия доход, а може би и на голяма част от другите доходи. Въпросът тогава е колко прогресивна да бъде тази тарифа.

Отделните данъчни тарифи, съществуващи в сегашната данъчна сис­тема на България се различават значително по своята прогресивност. Видимата прогресивност на данъка върху заплатите е съвсем ограниче­на в рамките на 12 – 14%.

От друга страна останалите две тарифи демонстрират значителен размер на степенуване от 50 или 80 процента. В действителност тази разлика почти сигурно е преувеличена, тъй като натискът върху нарастването на заплатите при централизираното планиране действа като заместител на силно прогресивното им данъчно облагане. Накратко, съществуващата система на натиск върху растежа на заплатите и явно облагане на страничните доходи води до крайно голяма прогресивност.

Пристъпването към пазарна икономика ще сложи край на потискане­то на растежа на заплатите и ще го замени с явно облагане. Дали крайно голямата прогресивност описана по-горе ще продължи, зависи от относителната тежест, която ще се придаде на преследваните цели. Степенуваните тарифи намаляват разликата в доходите. Социалистическата история на България подсказва, че това може да се окаже важна цел. От своя страна, относително равното разпределение на благата, може да намали важността й.

Разсъжденията върху получените от данъци приходи за държавата също не водят до изискване на високи тарифи. Важно е да се отбележи, че увеличаването на данъчните тарифи често не носи очакваните приходи за държавата (и че намаляването на тарифите не носи големи загуби). На по-високи данъчни тарифи хората отговарят с по-малко работа със заобикаляне или избягване на данъците и затова те са по-слабо ефектив­ни.

В сравнение с гореизложеното, стимулиращите действия и опростяването благоприятстват въвеждането на данъчни тарифи с много по-малка прогресивност сравнително ниски горни граници на данъците. Движението за данъчни реформи, което залива света през последните години, доказало предимството на простотата и стимулирането пред преразпределението на доходите. Общо взето, това изглежда най-д обра­та политика и за България. Преосигуряващи тарифи, надхвърлящи 30% решително трябва да се избягват. И накрая, максималната индивидуал­на тарифа трябва да е приблизително равна на фирмената.

Индексиране на номиналните суми

Ако данъчната тарифа съдържа ограничения от вида „от-до“, които са фиксирани в номинални (парични) размери, инфлацията ще повлече данъкоплатеца с даден реален доход в непрекъснато увеличаващите се „от-до“ на данъците. Съществуването на подобни граници не влияе силно, докато степенуването на тарифите е незначително, както е в случая с данъците върху заплатите. Но щом натискът върху растежа на заплатите се премахне и се замени с явна прогресивност, подобни граници ще имат нежелателен ефект. Той ще направи преразпределящите функции на данъците зависими от инфлацията вместо от явните политически ре­шения. Инфлацията ще повиши данъците и ще разшири контрастимулите, тя ще засили и командната роля на правителството над ресурсите, без наличието на огласено решение, че това е уместно.

Тези резултати могат лесно да се избегнат чрез индексиране на суми­те в номинална стойност в закона за данъците. (По този начин, има персонални облекчения, те могат да се индексират като данъчните ограничения). Това става лесно като данъчните тарифи, формуляри и инструкции в отпечатван вид.

Административният товар върху данъкоплатци и работодатели е минимален.

Три алтернативи за данъчно облагане на стопанската дей­ност

Няма съществени възражения срещу схващането, че данъкът върху печалбите от стопанска дейност трябва да бъде важен компонент на но­вата данъчна система. Това, което не получи достатъчно внимание, е създаването на подходящ за България проект за данък върху доходи от стопанска дейност. Този раздел описва и оценява пет различни подхода към този данък, които са възможни за прилагане в България: единен да­нък върху целия доход с малки отклонения на облагаемия от реалния икономически доход (общ данък върху реалния доход); по-малко амбициозната система, която не се опитва да отрази инфлационния процес (общ данък върху номиналния доход); данък върху дохода, позволяващ различни облекчения, освобождаване на инвестициите от данък, различ­ни тарифи и други данъчни преференции за конкретни дейности (ва­риант „швейцарско сирене“); система, която осигурява общодостъпни стимули за формиране на капитал и е по-проста от другите три (опрос­тен алтернативен данък или ОАД) и хибридна система, обединяваща характеристиките на данъка номиналния доход и ОАД. Поддържа се становището, че ОАД може да бъде най-подходящ поради специфични­те обстоятелства, пред които е изправена България – (естествено както и другите социалистически страни в прехода им от централизирано планиране) – както и поради това, че може да се окаже разумно да се прибегне до хибридната система.

Единен данък върху реалния доход

Максималното приближаване на облагаемите суми до реалния икономически доход е ключова характеристика на единния данък върху ре­алния доход. Такава дефиниция на данъчната основа ще осигури справедливост и неутралитет на данъка (поне що се отнася до данъчно­то третиране на различните стопански дейности). Следователно, той предлага добър еталон за оценка на другите обсъждани по-долу алтер­нативи. Той дава и максимално прецизна данъчна основа, съответства­ща на нуждата от избягване облагането на повече от 100% от дохода (или облагане на един доход повече от един път) и по този начин пред­лага минимални данъчни тарифи. Накрая, такъв данък е в съгласие с международните норми. Това улеснява сключването на данъчни догово­ри и повишава шанса му да бъде кредитиран от правителствата на чуждите инвеститори.

За да се обложи икономическия доход, е необходимо да се предвидят данъчни намаления при обезценяването (и други подобни форми на амортизация на капиталните вложения), да се освободят от данък лихвените плащания, да се обложат приходите от лихви и капитали и да се осигури интеграция на данъка върху индивидуалния доход и този от стопанска дейност. Тук веднага се срещат няколко трудности. Първо, много е трудно да се определи размерът на икономическото обезценяване. Ако обезценяването за данъчни цели се различава от икономическото, доходите от различните дейности няма да бъдат еднакво облагани и ще се наруши разпределението на ресурсите. [7] Обезценяването е само един, но може би най-важен аспект на правилната преценка за фактори­те, зависещи от времето. [8] Неправилната преценка на момента води до деформации, неравенство и възможности за злоупотреби. [9] Второ, усложнява се интеграцията на данъците върху индивидуалния доход и този от стопанска дейност. [10]

Въвеждането на данък върху доходите от стопанска дейност има сми­съл, само ако няма инфлация или ако е възможно отчитане на влияние­то на инфлацията върху него. (Важно е да се отбележи, че това не е начинът за инфлационно индексиране на номиналните суми, описан в предния раздел 4.). При наличие на инфлация и отсъствие на инфлаци­онни корекции при оценката на дохода, данъкът се плаща върху нереал­ни приходи от лихви и капитали, освобождават се от данък фиктивни плащания на лихви (които са всъщност изплащания на основните задъл­жения) и реалните отстъпки за обезценяване се лишават от смисъл. В резултат се получава неправилна оценка на доходите и/или некоректно преразпределение на ресурсите (ако се предвижда инфлация), неравенс­тво (ако не се предвижда) или и двете. Инфлационните корекции, макар и концептуално справедливи, са много сложни и по тази причина трудни за администриране.

Единният данък върху дохода има един съществен икономически недостатък, особено при неголеми отворени икономики: той не насърчава спестяванията и може да обезсърчи чуждите инвестиции. Както бе споменато в раздел 1, последният ефект зависи частично от данъчната ситу­ация в страната на потенциалния чужд инвеститор (жители на страни с териториални системи; жители на страни с международни системи без допълнителни кредити за данъци, плащани в чужбина; жители на страни с международни системи, имащи допълнителни кредити за данъци, пла­щани в чужбина.). След данъчната реформа от 1986 г. много американс­ки мултинационални компании имат допълнителен кредит за данъци, плащани в чужбина. Това налага страните, които искат да привлекат американски капиталовложения, да се погрижат да не налагат данъци, по-високи от тези в други страни, които ги конкурират в тази насока.

Единен данък върху номиналния доход

Постоянното отчитане на размера на инфлацията и включването му в данъка върху приходите от капитали и стопанска дейност е изключи­телно сложно. Въвеждането му силно зависи от очакваната степен на инфлация и от административната готовност на данъчните власти и съ­образяването с данъкоплатците. Тази иначе привлекателна от концепту­ална гледна точка данъчна система, може би няма да бъде осъществима в България в близко бъдеще.

По-реален резервен вариант на единен данък върху дохода е основан на номиналните исторически стойности. Така няма да има инфлационни корекции при отчитане размера па обезценяването (и други подоб­ни отстъпки), амортизациите, доходите от капитал, приходите и разхо­дите по лихвите.

Както бе посочено по рано, такава система ще създаде деформации и несправедливости в условията на силно инфлационна икономика, но не и в условията на стабилни цени (доколкото облагаемият доход не се раз­личава от икономическия доход, например по причини на неправилна оценка на фактора време). Но тя ще избегне бремето на администраци­ята и съобразяването с данъкоплатците, споменати по горе.

С някои малки изключения, развитите западни страни използват да­нъци върху дохода, базирани на номиналните стойности. Това отразява тяхната сравнително ниска степен на инфлация. (За сравнение повечето страни със силни инфлационни процеси в Латинска Америка имат да­нъчни системи, отчитащи инфлацията).

Отказът от прилагане на инфлационни корекции при отчитане на дохода, представлява сериозен компромис с концептуалната чистота в полза на административната приложимост. Въпреки че в наименовани­ето на този подход това не е отразено, могат да се наложат и други ком­промиси по причини, свързани с фактори, зависещи от времето. В някои случаи проблемите свързани с него могат да бъдат лесно преодолими, даже с риск от появата на икономически деформации и несправедливос­ти, а други могат да останат въобще незасегнати, като се дадат възмож­ности на самите данъкоплатци да тълкуват закона по удобен за тях начин. Все пак изглежда почти неизбежно тези системи да бъдат моди­фицирани така, че да станат по-сложни, за да се премахнат аномалиите, които ще предизвикват все повече затруднения.

Така например, разходите за дългосрочни проекти засега могат да бъдат позволени, въпреки че доходите се признават само при окончателното завършване на проекта. В крайна сметка с усложняването на икономиката и превръщането на хората в опитни данъкоплатци, този либерален подход трябва да бъде изменен с цел да се избягнат неспра­ведливостите, различията и възможностите за нарушения.

Подоходен данък „Швейцарско сирене“.

Повечето подоходни данъци, прилагани в света, както в развитите та­ка и в развиващите се страни, значително се различават от току-що опи­саните два модела на единна система на данъчно облагане. Изглежда някои страни извършващи прехода от социализъм към пазарна иконо­мика също възприемат данъчни системи, които далеч не са всеобхватни и рационални. В България това се изявява в предложенията за въвежда­не на опрощаване на данъци. Все пак трябва да се отбележи, че напосле­дък по цял свят се наблюдава тенденция към премахване на пропуските в изчисляването на доходите, донесли на тази данъчна система името „швейцарско сирене“. [11]

Не е трудно да бъде разбрано откъде идва узаконяването на отклоненията от икономическия доход. Счита се, че някои видове дейност се нуждаят от подкрепата на властите и така се дават данъчни стимули като отстъпки при инвестициите, ускорена амортизация, преференциален режим и други облекчения. Смята се, че ускорената амортизация и отстъпките при инвестициите са начин за компенсиране на действието на инфлацията, без да се въвежда сложна система за отчитането й.

Този подход към данъчната политика налага някои забележки. Пър­во, опитът да се въведе разделение на „печеливши и губещи“ както при централизираното планиране, поставя на на преден план бюрократите и политиците, а не пазарните сили. Трудно може да се каже, че такъв под­ход е справедлив. Доколкото при подобна данъчна система не е оправ­дан преференциалният подход, икономическите ресурси се пренасочват неправилно към области с ниска производителност.

Второ, в резултат на намаляването на базата на данъчното облагане, степента на облагане трябва да е по висока, отколкото при единния да­нък върху дохода. Това има обратен ефект върху спестяванията, инвес­тициите и готовността да се поеме риск.

Трето, преференциалният подход към различните области и дейности увеличава сложността и води до нарастване на възможностите за нарушения, които могат да бъдат избегнати само чрез разширение на неголемите административни ресурси. (Например, освобождаването от данък на някои сектори или икономически дейности създава трудности при определянето на подходящите действия и проблеми при ценообразуването на трансферни продажби на суровини и продукция между свър­зани предприятия.)

Четвърто, съществуването на данъчни преференции създава впечатлението за несправедливост и подкопава доверието на данъкоплатеца, а то е нужно и ценно в страна обосновано скептично отношение към пра­вителството. Това впечатление за несправедливост, разбира се, често има реална основа.

Пето, данъчните преференции усложняват обединяването на индивидуалните данъци и данъците върху прихода от стопанска дейност. Об­щоприето е становището да не се дават данъчни облекчения за компании, които на практика не плащат данъци. Повечето страни, които дават данъчни облекчения върху дивидентите, имат доста сложни схеми за ограничаване на тези облекчения до рамките на плащаните от компа­нията данъци.

Шесто, инфлационните корекции аd hос, реализирани чрез такива мерки, като ускорена амортизация и преференциален подход към прихода от капитал, са правилни само при едно ниво на инфлацията. При вся­ко друго ниво те са или твърде щедри, или въобще не са облекчение.

Общо взето, има малко причини за препоръчване на този подход за облагане на доходите от стопанска дейност. За предпочитане е всеки един от единните данъци върху дохода (дори този, основан на номинал­ните стойности), опростеният алтернативен данък (ОАД), който ще бъде обсъден по-долу или хибридният данък. Това е особено вярно (с изключение на данъка върху номиналните доходи) в условия на инфла­ционна икономика.

Опростен алтернативен данък (О АД)

Съществува и четвърта възможност за избор, която заслужава сериозно проучване от всяка страна, която е в преход от социализъм към па­зарна икономика, защото тя е изключително подходяща в такива случаи, [12] Въпреки че тази система не е възприета в нито една страна, тя все повече и повече предизвиква вниманието на специалистите по въпроси­те на данъчната реформа. [13] Този подход, наречен опростен алтерна­тивен данък, е едновременно по-прост (защото избягва проблеми, свързани с фактора време и инфлационни корекции) и по-неутрален от всеки един от гореизложените видове данъци. Той осигурява обобщени стимули за спестяванията и инвестициите и по такъв начин избягва де­лението на „печеливши и губещи“. Накрая, той налага по-малки изменения от който и да е било друг вариант в сега съществуващата данъчна система в България.

Основните характеристики и административните предимства на тази данъчна система са относително прости. Тя предвижда съществуването на два самостоятелни вида данъци: индивидуален данък върху надници, заплати и пенсии и данък върху облагаемия доход от стопанска дейност. Данъкът върху заплатите и надниците по всяка вероятност ще бъде (без да е задължително) прогресивен и ще се събира основно чрез удръжки; необходимостта от регистриране на годишните доходи зависи от това как ще се отговори на въпросите, повдигнати в част 4, относно съвместното или индивидуално попълване на данъчните декларации, личните отстъпки и целевите облекчения.

Бизнес данъкът се отнася до всички форми на стопанска дейност, включително и онези, в които действащи лица са отделни индивиди. Той ще бъде еднакъв за всички и по всяка вероятност ще съответства на най-високия данък върху надници и заплати. Няма да има никакви отс­тъпки или освобождавания от него. Собствениците на малки предприя­тия могат да си осигурят предимството да плащат по-нисък данък, като изплащат сами на себе си заплати, които ще бъдат приспадани от прихода им от стопанска дейност и ще бъдат облагани като индивидуален до­ход. Този подход е съвместим със съществуващата практика в България.

За предпочитане е да се допусне третирането на инвестициите като пряк разход (освобождаване от данък за първата година), вместо като амортизация. Това ще предотврати проблемите, свързани с фактора време, като необходимостта от определяне на полезния живот и степен на обезценяване на имотите и необходимостта от инвентарно счетовод­ство. Нещо повече, то премахва необходимостта от корекции на отстъп­ките за амортизация и инфлационните корекции. Нито лихвите, нито дивидентите се облагат, не се намалява и облагането на доходите от лихвите и дивидентите, така че се избягва административната трудност при облагането на дохода от лихви. Няма да има нужда да се прави раз­лика между разходи за лихвите (обикновено приспадаеми при общия по­доходен данък) и плащанията на дивиденти (обикновено не приспадаеми при подоходния данък). Отпада нуждата от инфлационни корекции при лихвените плащания и вземания, за да бъдат приведени към реалните цифри, както е при същинския подоходен данък. Още по­вече, той е съвместим с подхода към лихвените плащания и вземания по сегашния закон за подоходен данък в България.

Икономическите характеристики на тази система заслужават по-специално внимание. При някои особени обстоятелства издръжката е еквивалент на данъчните облекчения, правени върху дохода от инвестиции. [14] Това може да бъде обяснено с примера на данъкоплатец, влагащ инвестиции, облагаеми с 40% данък. Когато той направи инвестиция от 100 лв. чистите му разходи са 60 лв. тъй като спестява 40 лв. в резултат на приспадането им от сумата на данъка. Ако инвестицията даде приход от 10% или 10 лева преди облагането й с данък, държавата взема 40% от този приход или 4 лв., а инвеститорът получава 60% или 6 лв. от прихо­да. След като за инвеститора коефициентът на възвращаемост на вло­жените суми е еднакъв преди и след данъчното облагане (приход от 6 лв. за инвестиция от 60 лв.), ефективната балансова данъчна тарифа на тази инвестиция е нулева. (Ако приходът бе 15% или 15 лв. поради мо­нополно висока печалба, щеше да бъде същото: чистият приход на ин­веститора след облагането щеше да бъде 9 лв. за инвестиция от 60 лв. Или отново 15%). Това осигурява силен и привлекателен стимул за спес­тявания и инвестиции. Всъщност правителството е партньор в инвести­рането. [15]

ОАД избягва необходимостта от разделяне на „печеливши и губещи“ като осигурява еднакво изгодни условия за всички инвестиции. Той е неутрален по отношение на ефекта върху инвестициите в различни сектори.

Прилагането на ОАД трябва да се прецени и в някои други аспекти. Първо, заради издръжките този данък носи по-малко приходи в бюдже­та през началния период, отколкото подоходния данък, позволяващ са­мо приспадане на обезценяването. Това може да се окаже сериозен аргумент за страна като България, която среща сериозни проблеми.

Второ, скритите отстъпки върху дохода от капитали може да предизвикат смущения в общество, което доскоро бе враждебно настроено към частната собственост и което е подкрепяло изключително егалитарен подход при разпределянето на доходите. За предпочитане би била универсална система, която дава такива резултати за всички инвестиции, вместо друга, която осигурява стимули на селективна основа. От друга страна в сравнение със ситуацията в едно западно капиталистическо общество, при което общественото богатство е концентрирано, скритите отстъпки върху дохода от капитала биха предизвикали далеч по-малко възражения, отколкото в общество, в което общественото богатство сега е по-равномерно разпределено и в което по пътя на приватизацията, провеждана внимателно и честно, повечето граждани биха имали по-го­лям или по-малък достъп до собствеността, която е била държавна до този момент.

Загриженост може да предизвика и въпросът, дали САЩ ще разре­шат данъчен кредит за задгранични инвестиции на свои граждани пора­ди ОАД. Опасенията възникват от факта, че в противен случай американските инвеститори ще бъдат обезкуражени да влагат капитали в България. Отговорът на този въпрос е неясен, тъй като нито една стра­на още не е въвела ОАД. Важността на този проблем не бива да бъде преувеличавана. В момента по-голямата част от задграничните доходи на американските многонационални корпорации се получава от фирми, които плащат допълнителен задграничен данък. За тях е от малко прак­тическо значение, дали България щя въведе подоходен данък, който мо­же да бъде кредитиран или некредитируем данък от друго естество; в действителност нито един от тях няма да бъде кредитиран. [16] Този ас­пект изисква допълнителни изследвания.

Може да възникне загриженост, че цената на чуждия капитал ще се увеличи до неприемливо равнище, ако няма отстъпки в лихвените отчисления. В допълнение, липсата на отстъпка за лихви е основна пречка пред привлекателността на данъка. Вероятно има начини за структури­ране на подхода към лихвените отчисления, който едновременно ще предотврати едно неприемливо увеличаване на цената на капитала, ще осигури приемливост на данъка и в същото време ще запази простотата на данъчното третиране на лихвите. Най-прост е хибридният подход описан по-долу.

Трябва да сме предпазливи при предлагането на една страна да въведе ОАД вместо единния данък върху дохода или варианта „швейцарско сирене’*. Да бъдеш пионер в данъчната, както и в други сфери, е рисковано. Естествено, това не трябва да бъде извършено в България без по-нататъшен обстоен анализ на конкретната ситуация, включително и въпросите на прехода. Но това е възможност, която наистина заслужава внимание.

Хибридна система

Невъзможността от приспадане на лихвите бе определена като потенциален източник на трудности в ОАД. Тя може да повиши цената на капитала до неприемливо равнище и да постави под съмнение получаването на чужди данъчни кредити. Алтернативата, която запазва някои, но не всички предимства на ОАД, е хибридната система, която позволя­ва инвестиционни облекчения, както при ОАД, но третира приходите и разходите като единния подоходен данък. [17] За да се опростят нещата и да се постигне неутралност на решенията във финансовата област, ди­видентите също трябва да се приспадат.

Този подход избягва трудностите, свързани с фактори, зависещи от времето и инфлационните корекции, присъщи на общия данък върху дохода, що се отнася до капиталовложенията, но не и до лихвите. (В идеалния случай лихвите могат да бъдат обект на инфлационни корекции, но това не е задължително. Ефектът от това решение е показан в частта за единния данък върху реалния доход в този раздел). Подходът притежава и икономическите преимущества на нулева ефективна балансова данъчна тарифа (ЕБДТ) при еднакво финансирани инвестиции. (ЕБДТ при кредитно финансиране на инвестициите зависи от относителните данъчни тарифи, плащани от кредитора и длъжника.) За разлика от ва­рианта на „швейцарското сирене“, той ще бъде неутрален в третирането на алтернативни инвестиции.

Сумарна преценка

Не е лесно да се избере измежду вариантите за облагане на стопанската дейност описани по-горе. Може, все пак, да се даде някакво под­реждане въз основа на посочената по-горе аргументация.

1. ОАД (административни и икономически преимущества; главни недостатъци: краткосрочните приходи в бюджета и чужди данъчни кредити).

2. Хибридна система (близка до ОАД, но кредитируема; по-сложна от ОАД).

3. Единен данък върху номиналния доход (сложен, поради проблеми свързани с фактора време; уязвим от инфлацията).

4. Подоходен данък тип „швейцарско сирене“ (избягва инфлационните корекции; въвежда разделяне на „печеливши и губещи“ и икономическо неравенство).

5. Единен данък върху реалния доход (от концептуална гледна точка е привлекателен, но е труден от административна страна).

Може да бъде необходим допълнителен анализ, който да потвърди горното подреждане.

Данък върху нарастването на заплатите

Данъкът върху нарастването на заплатите изисква специални бележ­ки, въпреки че не представлява основен източник на бюджетни приходи.

Системата на централизираното планиране почти винаги създава тенденция към по-голямо увеличение на заплатите, отколкото е необходимо или желателно и в социален аспект. Проблемът се усложнява от работническия контрол, който може да настоява за оставката на ръководство, което не осигури увеличение на заплатите. Данъкът върху нарастването на заплатите е насочен да възстанови равновесието, като направи големите увеличения на заплатите финансово непривлекателни.

Данъкът върху увеличението на заплатите е слаб заместител на истинското решение на този проблем – приватизацията и премахването на работническия контрол. Освен в редки случаи, данъкът върху нараст­ването на заплатите препятства увеличенията на заплатите, отразяващи нарастването на трудовите усилия и производителността, както и несправедливите увеличения. Без елиминиране на работническото управле­ние, тези ефекти могат да бъдат отстранени само чрез грижливо отстраняване на причините, създаващи проблеми, свързани с информацията и надзора, с които е забележителна командната икономика. За сравнение, премахването на работническия контрол над управлението ще отстрани една характеристика на системата, която гарантира нежелателни препятствия пред стопанското ръководство. Това заедно с при­ватизацията, ще направи безсмислен данъка върху нарастването на заплатите.

Резюме и изводи

Съществуващата в България данъчна система не е пригодена за пазарна икономика. Необходимо е България да премине бързо към по-подходяща система, за да постигне по-големи приходи, равенство и икономически неутралитет. За съжаление страната в момента не разпо­лага с необходимия капацитет (в смисъл на данъчна администрация и съобразяване с данъкоплатците), за да въведе много от данъците, които при други условия биха били подходящи. Ето защо е важно, както да се подобри данъчната администрация, така и да се разработи данъчна политика, насочена към въвеждане на административни ограничения. Може да се окаже необходимо да се прибегне до краткосрочна данъчна политика, която няма да бъде съвсем подходяща през един по-продължителен период. В същото време, е важно да се избере такава краткос­рочна политика, която да е съвместима с желателната дългосрочна политика.

В дългосрочен план данъчната система в България трябва да включ­ва данък върху добавената стойност (ДЦС), вероятно моделиран по по­добие на данъците в Европейската общност и подоходен данък (или данъци) на частни лица и предприятия. В близко бъдеще, докато се съз­даде подготвена администрацията, способна да обслужва данъка върху добавената стойност, ще бъде необходимо да се въведе някакъв вид данък върху оборота.

Индивидуалният подоходен данък в началото трябва да бъде административно опростен. Той може да се усъвършенства по-късно, когато се появят възможности за това. Поне засега данъкът трябва да продъл­жи да се събира на базата на дохода на индивидите, а не на семейни двойки или на семейства. Той трябва да се основава предимно на предварителното удръжките, не трябва да позволява изключения или целеви данъчни облекчения, като обаче допуска елементи на разсрочено облагане. Данъчните тарифи трябва да имат ниска прогресивност, която 30%. Индивидуалните и фирмени данъци трябва да се интегрират фир­мени облекчения върху изплащаните дивиденти (с изключение на случаите, когато се прилага опростеният алтернативен данък (ОАД), според който дивидентите не се облагат индивидуално).

Предлагат се пет алтернативи на данъчно облагане на стопанската дейност. Единният данък върху реалния доход концептуално е по-приемлив, но може би не е съвсем приложим, поради трудното нагаждане на измерването на доходите към инфлацията. Като се имат предвид възможностите на данъчната администрация в България, по-подходящ е подобен данък, основан на номиналния доход, въпреки зависимостта му от инфлацията. Трябва да се избягва подоходен данък от типа „швейцарско сирене“ с щедри инвестиционни отчисления и/или премахване на данъците за определен период, въпреки че се използва в някои страни, измъкващи се от социализма. Той включва разделянето на данъкоплат­ците на „печеливши и губещи“ по начин, централизираното планиране, вместо да разчита на пазарните сили. Този данък създава неравенство и представа за привилегированост и отваря вратички за злоупотреби, чието преодоляване е бреме върху и без това бедния административен бюджет.

Алтернатива, която изглежда по-подходяща за България, е опростеният алтернативен данък (ОАД) – система, при която всички инвести­ции се отчисляват назабавно (вместо да се обезценяват) и лихвите и дивидентите не се облагат или отчисляват. Този подход избягва административните затруднения, създавани от проблеми, свързани с фактора време (напр. определяне размера на амортизация и корекции на амор­тизацията и инвентара) и присъщи на подоходното облагане, а също и от инфлационните корективи. Чрез създаване на еднакви стимули за всички видове инвестиции се избягва разделянето на данъкоплатците на печеливши и губещи. Основните недостатъци са по-малките приходи през първите години и рискът, някои държави износители на капитали да не позволят данъчни кредити. Вторият от тези проблеми се избягва чрез прилагане на хибриден подход, който предвижда разходи, но третира лихвите и дивидентите, както при подоходния данък. Този подход конкурира опростения алтернативен данък като най-привлекателна система за облагане на стопанската дейност в България.

Облагането на увеличенията на заплатите е станало необходимо поради комбинацията от централизирано планиране и работнически контрол. То има недостатъка, че обезсърчава изплащането на по-високи заплати, когато това е оправдано от по-големите усилия и по-висока производителност. Работническият контрол е особено противопоказен, защото предоставя на ръководството стимули да се съобразява с неоправдани искания на трудовия колектив за повишаване на заплатите. Дори приватизацията и придвижването към свободни пазари няма да премахнат този проблем, докато не се премахне работническия конт­рол. Тогава може да бъде премахнат и данъкът.

Която и система да се избере, тя няма да бъде въведена незабавно. В някои области ще е необходима техническа помощ. Сред тях са разработването на дългосрочна политика и на краткосрочна стратегия, съвместима с дългосрочните цели и на данъчната администрация. Всичко това трябва да започне веднага, но с отчитане на факта, че няма да свър­ши скоро. По-специално подобряването на данъчната администрация вероятно ще изисква инвестирането на значителни средства за период от няколко години.

Бележки

1. Това описание е дадено от международното бюро по финансова до­кументация (МБФД) (1989 г.) и по време на интервюта със служи­тели от Министерството на финансите. Описанието е доста повърхностно на места, но трябва да се имат предвид малоброй­ността на публикациите върху данъчната система, езиковите проб­леми и краткото време на оперативна дейност в България. Нещо повече, тя отразява само това, което би могло да се случи и няма претенции да специфицира какво става в действителност. Трябва да се подчертае, че дефиницията не адресира въпроси като този, да­ли фирмените данъци се договарят впоследствие и ефективност на администрацията на различните данъци.

2. За допълнителни подробности, вж. Mclure (работи се) и Gгау (1990 г.)

3. Все пак, вж. Mclure (1987 г.)

4. Вж. Mclure (1988 г.) и (1990 г.)

5. За допълнително обсъждане, вж. Mclure (1988 g.)

6. За цялостно обсъждане, вж. Mclure (1979 г.)

7. Вж. документите в Boskin и Mclure (1979 г.)

8. Един общоприет начин за изразяване на това е да се каже, че маргиналният ефективен размер на данъците (МЕРД) не е един и същ за всички инвестиции. МЕРД измерва процентното намаляване на предварителното данъчно облагане на постъпленията от данъци, с отчитане на амортизационните отчисления и стимулите за инвес­тиции, както и на размера на нарастването им. МЕРД може да бъде отрицателен или да надхвърли 100%. Ако приложеният МЕРД за доходи от различни алтернативи не е един и същ, разпределението на ресурсите е деформирано.

9. За допълнителни обсъждания, вж. Mclure (1988 г.) и (1990 а).

10. За подробности и обсъждания и схеми за интегриране, вж. Mclure (1979 г.)

11. Вж. документите в Boskin и Mclure (1990 г.), особено Whalley (1990) и Whalley (в печат).

12. Този раздел е основан на Mclure (1990 в) и (в печат, в). За повече подробности по работата на системата, вж. Zodrow и Mclure (1988), Mclure еt а1, (1989), глава 9 или Mclure и Zodrow (1990 г.).

13. Вж. US Department of the Treasury (1977 г.), Institute for Fisikal Studies (1978 г.), Наll and Rabushka (1983 г.) и (1985 г.), Bradford (1986 г.), Mclure (1988 г.), Mclure еt аl (1989 г.), Mclure и Zodrow (1990 г.) и Zodrow и Mclure (1988 г.).

14. За допълнителни обяснения по тези точки, вж. Mclure (в печат, в).

15. За допълнителни обсъждания, вж. Mclure (в печат, в).

16. За допълнителен анализ, вж. Mclure еt аl., (1989 г.), глава 9, и Mclure (в печат, а).

17. Това е подходът, защитаван от Sinn (1987 г.). Отбележете обаче, че той предпочита данъчно облагане на лихви, основано на източника.

 

 

Глава 8

Предложение за нова Конституция

Бърнард Х. Сийгън

 

Българският народ е и процес на обсъждане на създаването на нова Конституция. Този процес трябва да продължи колкото може по-експсдитивно. България спешно се нуждае от нова Конституция както за вът­решни, така и за международни цели.

Изготвянето на Конституция представлява не само създаването на един документ. То е предназначено най-всче да изфади система на държавно управление. България съществено измени старата си Конституция, но в резултат се получи един сурогат, а не взаимообвързана система на уп­равление. В своята нова Конституция нацията ще има възможност да определи бъдещите отношения между народа и неговото правителство, същността на конституционното равенство.

Страната излиза от един твърде дълъг и мрачен период, в който правителството беше абсолютен господар па народа. Отхвърляйки тази тира­ния, народът спаси и предяви правата, които са неотменни за всяко човешко същество. Сега той трябва конституционно да съхрани тяхната святост завинаги.

И така, първото и най-важно условие е новата Конституция грижливо да ограничи властта на правителството и да гарантира свободите на народа. Този документ трябва да се превърне в декларация към международ­ната общност, че България е станала член на свободните нации в света. Международната репутация на нацията значително ще се подобри, кое­то ще донесе и материално възнаграждение на българския народ. Другите свободни нации ще станат по-заинтересувани от споделяне на споите ресурси с България. Кошресът на САЩ например често е показ­вал своите предпочитания към демократичните нации и вероятно ще погледне благосклонно на България, когато се убеди в демократичното бъдеще на нацията.

Една конституция, която защищава свободите, ще привлече международни инвестиции. Инвеститорите избягват нации, които конфискуват собствеността, които са икономически безотговорни и потискат хората. При конкуренцията за международни инвестиции нациите, които солид­но подсигуряват живота, свободата и собствеността, имат голяма пред­нина в привличането на капитали за промишлеността и търговията. България може да постигне търговско предимство пред източноевро­пейските си съседи, ако първа в региона приеме конституция, гаранти­раща правата на човека.

Форма на управление: разделение на властите

Формата и характерът на управлението са важна предпоставка при оформянето на една конституция. Свободните нации се различават в структурите на своето управление. Едни са избрали парламентарната система, а други – системата на разделение на властите. Най-съвременните конституции вероятно комбинират елементи и от двете систе­ми. САЩ са нацията, която първа създаде системата на разделение – още през 1787 г. и я поддържа над 200 години. Според нея народът на САЩ е върховен в своя суверенитет, но следва винаги да се съобразява с отделните лица, упражняващи основните си нрава.

Приемането на конституция е най-важното политическо събитие в исто­рията на една страна. При този процес народът предоставя своите права на един орган, който след това ще може да упражнява контрол над него. Народът трябва да е особено внимателен при даването на тези пълномощия поради следните причини: (1) свободата е нормално състояние за хората; без нея стойността на живота се понижава; (2) лицата, които свободно упражняват своята съзидателност, изобретателност и продук­тивност, допринасят най-много за напредъка на обществото; (3) прави­телството може да използва властта си неразумно или тиранично. Въпреки това малко хора не биха се съгласили с твърдението, че от правителството се изисква да защищава народа от собствените му ексцеси и от враждебните намерения на чуждестранни интереси.

Преди 200 години американците се сблъскаха с дилемата свобода или власт и избраха очевидното решение: да създадат управление, което ще е достатъчно овластено, за да ги защищава, но не достатъчно, за да ги потиска. Те отхвърлиха парламентарната система, тъй като тя съсредоточава почти цялата управленска власт в един орган. Американците сметнаха, че когато една неограничена власт се даде на крал или парла­мент, независимо от наличието на добри намерения, има значителен риск тя да се упражнява тиранично.

Вместо това създателите на Конституцията на САЩ избраха система, която разделя управленската власт на законодателен, изпълнителен и съдебен сектор. Ако управленската власт се раздели така, че дадена политика да може да се прилага само чрез комбиниране на законодателно действие, прилагане на изпълнителната власт и интерпретиране на съдебната власт, нито една групировка няма да може да наложи своята не-съгласувана воля. Джеймс Мадисън – най-влиятелният от съставителите на Конституцията на САЩ навремето писа: „Струпването на всички ви­дове власт – законодателна, изпълнителна и съдебна в едни ръце, неза­висимо дали са много или малко и независимо дали е по наследство, чрез самоопределяне или чрез избори, може да бъде квалифицирано ка­то най-точната дефиниция на тиранията.“

В по-нови времена Уорън Бъргьр, бивш председател на Върховния съд на САЩ, допълнително обясни системата на разделение на властите, по следния начин:

„Изборът, който сме направили в нашата Конституция, обременява управленските процеси, които често изглеждат тромави, неефективни и дори безрезултатни, но този труден избор е направен съзнателно от хо­ра, които са живели при форма на управление, която позволява подле­жащи на арбитриране правителствени актове да се приемат без проверка… При всички очевидни недостатъци като забавяне, безпоря­дък и потенциални възможности за оскърбления все още не сме откри­ли по-добър начин за съхраняване на свободата от това да подчиним властта на грижливо изработени ограничения, вписани в Конституция­та.

Както предполага съдията Бъргьр, единното или парламентарно управление може да взема своите решения по-бързо, но понякога с цената на личното си достойнство и автономия. Освен това новата световна история потвърждава, че засега при развитието на обществото свободата надделява над властта. „Забавянето, безпорядъкът и възможностите за оскърбления“, които споменава Бъргьр, са многократно компенсирани от материалните и интелектуални плодове на свободата.

В допълнение към разделеното функциониране всеки от секторите на управление в САЩ има известна власт да ограничава другите. Целта е да се създадат възможности за проверка по същество как се упражнява управленската власт. Например Сенатът трябва да приема чрез гласува­не с мнозинство назначаването на лица на важни постове (вкл. членове­те на Върховния съд и другите федерални съдии), предложени от Президента и с мнозинство от две трети да приема споразумения, вече договорирани от Президента. Конгресът учредява съдилища с власт, по-малка от тази на Върховния съд и има пълномощия да контролира про­цесите на съдебно обжалване. Президентът има право на вето над законодателството, разработвано от Конгреса, като ветото може да се отхвърли с две трети от гласовете. Президентът назначава членовете на Върховния съд и всички федерални съдии. Конгресът има власт да обя­ви война и да я финансира, но главнокомандуващ е Президентът. Нак­ратко, целта на Конституцията е да разсее и разхвърля властта така, че за дадена групировка да бъде много трудно да постигне съществена власт над американското управление.

Както разкрива новата история, ясно е, че приемането на закони е труд­но при системата на разделение, която съществува в САЩ. Президентът Джордж Буш е упражнил правото си на вето за над десет въпроса, одобрени от Конгреса, който нито един път не успя да отхвърли ветото. Такъв резултат не може да се получи при система, в която министър-председателят и мнозинството в Парламента принадлежат към един и същ управленчески сектор или една и съща политическа партия. В аме­риканската история законодателството често се е проваляло поради президентско вето или решение на Върховния съд, което го е отменяло. Въпреки това системата на разделението рядко се критикува в САЩ. Американците критикуват отделни президентски или съдебни решения, но не и разделението на властите.

Системата на разделението се практикува в повечето от 50-те щата на съюза, ако не и в почти всички. В общи линии хората са съгласни, че правото на вето на Президента над законодателството води до по-добри и по-солидни закони, както на времето беше формулирано от Алексан­дър Хамилтън, един от ранните американски политически лидери: „Колкото по-често дадена мярка се подлага на проучване, колкото по-голямо е разнообразието на гледните точки на тези, които я проучват, толкова по-малка е опасността от грешките, които произтичат от недос­тига на надлежно обсъждане, или от тези погрешни ходове, които биха могли да последват поради заразата с някакви общи пристрастия или интереси. Много по-малко вероятно е някакви заслужаващи порицание възгледи да инфектират едновременно всички части на управлението по отношение на един и същ въпрос, отколкото да га ръководят и подвеж­дат поотделно“.

Репресивни мерки все пак биха могли да преминат през изпълнителните и законодателни сектори, но както ни уверява Хамилтън, те по-труд­но могат да успеят в съдебния сектор:

„Пълната независимост на съдилищата е особено съществена при една ограничена Конституция. Под ограничена Конституция разбирам Конституция, която съдържа някои специфицирани изключения от законода­телната власт;

…Ограничения от такъв характер на практика могат да се запазят само чрез кръг от съдилища, които да са задължени да обявяват за недействитслни всички актове, противоречащи на духа на Конституцията. Ако то­ва не се извършва, всяко спазване на особени права, на привилегиите за особени права или на някакви привилегии, ще бъде безрезултатно.“

Защита единствено на негативните права

Конституцията на САЩ често е наричана харта на правата на човека и затова съществуват две причини. Първо, националното управление ня­ма власт да лишава хората от техните свободи или да им ги отрича. Вто­ро, конституционните гаранции на индивидуалните права осигуряват на личността защита от правителствени действия, които биха ги ограничи­ли.

Този вид защита има негативен характер. Тя е предназначена да елими­нира закони, които ограничават упражняването на човешките свободи. Конституцията на САЩ не налага утвърдителни задължения на прави­телството.

Разликата е между негативните и позитивните права. В отличие от други конституции Конституцията на САЩ не признава позитивни права на жилище, образование, медицинско обслужване, чиста околна среда, достатъчно добър стандарт на живот или на периоди за почивка и отдих.

Свободата, по смисъла на Конституцията на САЩ, означава сигурност срещу насилие или ограничение от страна на правителството. Да се осигурят позитивни права означава подчиняване на индивидуалните интереси на схващанията за колективно благо, а съгласно Конституцията на САЩ защитата на индивидуалната свобода е главна цел. Всъщност двата възгледа за правата са в пряко противоречие, тъй като постигането на угвърдително право може да изисква елиминиране или намаляване на съществуващо или дадено право. Например при прилагането на пози­тивни права правителството може като арбитър да отнеме собственост от една групировка и да я предаде на друга, действие, което нарушава индивидуалните права.

Смята се, че конституция, която защищава и негативни, и позитивни права, е несвързана и много трудна за интерпретиране. Тя се стреми да обедини две диаметрално противоположни цели. За разлика от досегашната българска Конституция новата трябва ясно да идентифицира обществения интерес с индивидуалната свобода, а не с „колективното благо“. Индивидуалната свобода трябва да е нещо отделно, което не мо­же да бъде субект на прищевките на правителствени решения за колек­тивното благо. В противен случай обвързването със свободата ще бъде силно размито.

Конституцията на САЩ не забранява на Конгреса да приеме закони за постигане на „колективното благо“. Например, понастоящем много за кони осигуряват значителни „мрежи за сигурност“ за бедните, болните и слабите. Конституцията просто не изисква въвеждането им в действие В предложения за България конституционен модел , който е даден края на настоящата глава, съм предвидил само защита на негативни права.

Последните събития в Източна Европа и на други места демонстрираха колко слабо се справят правителствата с планирането на колективното благо. България се стремеше към постигане на толкова много утвърди телни права, че трябваше всъщност да елиминира фундаменталния права на живот, свобода и собственост. Българските управници в мина­лото се стремяха да регулират почти всяка човешка дейност, за да поетигнат всеобщо благо, но вместо да създадат рай, всъщност сътвориха затвори.Тези затвори не ограничаваха задължително физическото тяло на човека, а карцерираха продуктивността и изобретателността на чо­вешкия ум.

При подготовката на Конституцията на САЩ политическите и икономическите идеи са били разделението на властите, контролът и равно­весието, както и съдебното преразглеждане при прилагането им. Те биха пазили отделния човек в личния, деловия и професионалния му живот от потисничество от страна на правителството. Обществото би извлякло полза, тъй като на свободата се е гледало като на източник на велико поощрение на човешкия прогрес и напредък. Този начин на раз­съждение е приложим и днес. Ние разчитаме на свободата както за под­помагане на разбирателството и културата, така и за снабдяването с храна, дрехи и подслон. Досега не са открити по-добри средства за удов­летворяване на тези нужди.

Великият урок на нашето време е, че производителните, защитните и съзидателните сили се намират на интелектуалните и търговски пазари, а не у правителството. При това може да се окаже вярно, че предприемчивите хора действат предимно в свой собствен интерес, но вероятно не повече от хората в правителството, като усилията на предприемчивите са много по-ориентирани към благото на широки обществени слоеве.

Икономически свободи

Понастоящем България се сблъсква с трудния проблем да промени ико­номическата си система от система, управлявана от централно планиране, в такава, която поставя ударение на частните пазари. При пазарната система капиталовложенията в собственост на средствата за производс­тво, разпространение и обмен на стоки се правят и поддържат главно от частни лица и корпорации. Тази система трябва да функционира пре­димно сама, отделена и изолирана от правителството. Потенциалните собственици и инвеститори трябва да се чувствуват сигурни, че могат да участват в нея без страх от конфискация, репресии или икономическа нестабилност. В съответствие с това системата изисква и юридически рамки, които ще охраняват целите и действията й.

В миналото комунистическите правителства позволяваха на чуждестранни фирми да действат в техните страни, но предимно на базата на индивидуалните контакти между правителството и фирмата. Такива договорености са несъстоятелни за една частна икономическа система. Те позволяват не на пазара, а на правителството да определя на кои фирми да се разреши достъп и при какви условия. Пазарната икономика функционира различно – пазарът следва да контролира съществуването и ха­рактера на дадено предприятие. Потенциалните собственици и предприемачи трябва да имат възможност да се ангажират в дейности по собствен избор, без да се подсигурява официална „благословия“. Пазарната икономика изисква строга, но не и абсолютна защита срещу правителствения контрол. При нея има само три начина, по които държавата може да получи частна собственост или права върху собстве­ността от хора без тяхното съгласие: чрез отчуждаване, чрез регулация и чрез данъци. Тези пълномощия са съществени при работата на едно правителство, но трябва да се прилагат пестеливо и без да се лишават хората от техните свободи.

Отчуждаване

Инвеститорите обикновено разбират, че пълномощието за отчуждаване е свойствено на правителството и го приемат като принцип, при поло­жение че държавата го прилага в съответствие с международно призна­тите ограничения, като например изложените в Конституцията на САЩ: Частната собственост не може да се отнема за обществено полз­ване без справедлива компенсация.

В тази гаранция има четири ключови думи. За да спечели доверието на инвеститора, всяка от тях трябва да се дефинира чрез перспективата за подпомагане на една свободна икономика. Целта трябва да е да се максимализира защитата на собственика срещу конфискация и все пак да се даде възможност на правителството да получава имоти, необходими за извършване на определени обществени услуги. Предложени са четири дефиниции.

Частна собственост

Тя включва всеки имот или вещ, притежаващи стойност и притежавани от частно лице или корпорация; „отнема“ означава: (1) правителството да придобие пълна или частична собственост, притежание или контрол върху частната собственост и (2) правителството да причини икономи­ческа щета на частната собственост; „обществено ползване“ се ограни­чава до създаване на обществена собственост само когато е абсолютно необходимо да се подсигури специфична държавна услуга; и „справедли­ва компенсация“ изисква заплащането на пазарната цена на собстве­ността, която е отнета, а освен това обезщетение на собственика за всички други загуби, които понася в резултат на отнемането. Правителството прибягва до икономическата регулация, за да получи известен контрол над частни имоти или предприятия. При пазарната икономика регулация, която ограничава частната икономическа дейност е оправдана в много ниска степен. Малко хора биха възразили срещу регулация, която действително осшурява общественото здравеопазване и сигурност, забранява вредни дейности и поддържа законността и реда при наличие на извънредни обстоятелства. Важно е правителственият мштрол да се ограничи до забрана на частни дейности, които са наисти­на вредни. Уместната роля на правителството е да защищава общество­то от увреждане, а не да забранява или съкращава производството, конкуренцията или съзидателността.

Все пак, както навремето писа известният американски съдия Оливър Уендъл Хоумс младши, правителството „трудно може да се справи, ако стойностите, присъщи на собствеността, не могат да се намалят до известна степен, без да се плаща за всяка промяна в общия закон“. Един от начините да се реши този проблем, е да се наложи финансова отго­ворност на правителството, ако причини значителни загуби в стойност та на частни имоти, които не са били използувани по начин, причиняваш вреди. Закони, водещи до загуби, надхвърлящи предварително опреде­лен минимум, да речем 20%, трябва да се считат за недействителни, ос­вен ако правителството не компенсира собственика за количествотонал този минимум. В приложения модел на конституция съм използувал тази цифра при едно изключение от забраната за приемане на закони с об­ратна сила (Чл. V, ал. 2).

По подобен начин пълномощието за данъчно облагане не трябва да се използува за потискане на капиталовложенията или да налага контрол над собственост или бизнес, които иначе биха били забранени. Размерът на допустимото данъчно облагане трябва да се ограничи в максимална степен. Таксите не трябва да надхвърлят разходите на правителството за оказаната услуга. Следователно, за да се максимализират възможнос­тите за капиталовложения, правителството трябва да бъде строго огра­ничено в пълномощията си за отнемане на собственост чрез отчуждаване, регулация и данъчно облагане.

Българската конституция трябва солидно да подсигури действията на лица срещу натиск от страна на правителството. Членове от наказател­ния кодекс за криминални деяния изобщо не бива да се ползват за поли­тически или икономически цели. „Власт над средствата за препитание на човека означава власт над волята му“. Това е написано от Хамилтьн през 1788 г. и Конституцията на САЩ до голяма степен изповядва тази идея. Конституцията трябва да ограничава и правителствените пълно­мощия по отношение на облагането с данъци и изразходването на средс­тва. Ролята на правителството не бива да надхвърля постигането на целите на сигурността и социалните грижи, които частният сектор труд­но може да обхване.

В САЩ федералната и щатските конституции ограничават пълномощи­ята на правителството и широко гарантират правата на живот, свобода и собственост. Прилагането на тези клаузи е отговорност на съдебната власт, която е упълномощена да анулира законодателство, което не е конституционно и при необходимост да дава мандат на компенсирането на неконституционни действия. По този начин, в допълнение към прие­мането на съответни конституционни и законодателни мерки, защитата на икономическото притежание и дейност изисква независима съдебна власт, достатъчно мощна да следи законодателството и да осигури него­вото съответствие с Конституцията. Както местните, така и чуждест­ранните лица и корпорации, занимаващи се с икономика, трябва да имат достъп до съда, за да защитават правата си.

В отсъствието на независима съдебна власт, или там, където нейното съществуване и пълномощия са под съмнение, трябва да се установи механизъм, който да подсигурява инвеститорите срещу конфискация или намаляване на финансовите стойности на техните имоти или предп­риятия. Частни или обществени застрахователни компании биха могли да извършват тези услуги, като отговорностите им се определят съглас­но някакъв създаден за целта процес. Някои застрахователни компании вече предоставят този вид застраховки. Очевидно такава застраховка не може да осигури хората срещу правителствени репресии или финансова безотговорност. Обаче правителство, което се ангажира с подобна политика, ще понесе международни санкции и загуба на чуждестранни капи­таловложения.

Модел на Конституцията

В съответствие с казаното дотук и с извършения анализ, както и с идеи­те, които чух, когато бях в България, за нацията беше подготвен един модел на конституция, който е представен в останалата част на този доклад. Надяваме се, че той ще даде тласък на провежданите обсъжда­ния по този въпрос. Моделът има за основа най-вече Конституцията на САЩ и някои щати на Съюза. В много случаи американските клаузи са променени или са добавени нови, а в други – просто са сложени заглавия за по-лесно ориентиране.

Този модел на конституцията дава повече възможности за индивидуален избор, отколкото самата Конституция на САЩ, тъй както се интерп­ретира днес. Законодателната власт е по-малка, а свободите на хората повече. Моделът по-специално дава максимална подкрепа на пазарната икономика, значително по-голяма от тази в Конституцията на САЩ. В България много от лидерите на нацията заявяват, че тя спешно се нуж­дае от „гения“ на пазара, за да оцелее. Считаме, че предложеният модел на Конституцията ще послужи солидно на тази цел.

За да се подпомогнат обсъжданията на конституцията, прилагаме копие от Конституцията на САЩ.

Дотук не са изложени препоръки за много части на предложеното управление, като състав на законодателната власт, на Върховния съд и на изпълнителната власт. Тези институции заслужават известен коментар.

(1) Настоящето Народно събрание (НС) е избрано на базата на мажори­тарно и пропорционално гласуване. Същият метод може да се изпол­зва и за избора на две отделни камари на НС – едната избрана мажоритарно, а другата – пропорционално.

(2) В САЩ съдиите се назначават и избират. Всички федерални съдии, вкл. и тези от Върховния съд, се назначават до живот от Президента (след съгласуване със Сената) на базата на теорията, че такъв период на назначение ще осигури пълната им независимост от политически, социален или икономически натиск или влияние. В някои щати на Съ­юза избират съдии, които служат определен период. Други щати наз­начават съдии за известни периоди, като в края им провеждат общи избори, за да определят дали съдията да остане на служба.

Върховният съд на САЩ е критикуван както за узурпиране на пълномо­щията на законодателните сектори на управлението, така и за неумение да налага свободи. Текстът на Конституцията на САЩ не е ясен в тези области и изисква интерпретация на намеренията на боравещите с него, за да се дефинират пълномощията на Върховния съд. В клаузите за предложения български конституционен съд е направен опит да се изяс­нят пълномощията му както по отношение на законодателството, така и по отношение на защитените права. Съгласно тези клаузи съдът е задъл­жен да упражнява единствено съдебни пълномощия, като са дадени кон­кретни указания за налагането на свободи. Доколкото интерпретацията на съдебните пълномощия винаги може да бъде въпрос на преценка, при която логично мислещите хора могат да се различават, клаузите за тях са написани така, че разумно да ограничават субективността и да окуражават по-обективната юриспруденция.

(3) При система на разделение на властите Президентът оглавява един от трите сектора на управление. В случай че Президентът не може да остане на поста си до края на своя мандат, трябва да се предвиди не­гов заместник, който лесно и веднага да продължи да поддържа рав­новесието. В САЩ тази функция се изпълнява от Вицепрезидента. В съответствие с това в предложения модел има клауза за такава длъжност.

 

 

Предложение за модел за Конституция

на Народна Република България

Преамбюл:

Член I

(Разделение на властите)

Властите на националното управление са законодателна, изпълнителна и съдебна, като всяка от тях е отделна и ясно очертана. Лица­та, ангажирани в упражняването на една от властите, не могат да упражняват някоя от другите две освен в случаите, разрешени от настоящата Конституция.

Член II

(Народно събрание)

§ 1. Цялата законодателна власт, гарантирана от настоящата Консти­туция, е съсредоточена в Народното събрание на България.

§ 2. (Състав на Народното събрание). (Народното събрание може да се състои от една или две камари, като всяка от алтернативите може да се базира както на мажоритарно, така и на пропорционално представяне.)

§ 3. (Избор на депутати);

§ 4. (Централна избирателна комисия);

§ 5. (Избирателни райони);

§ 6. (Ценз на депутатите);

§ 7. (Издигане на кандидатури);

§ 8. (Ценз на избирателите);

§ 9. (Законодателни сесии);

§ 10. (Изборни кампании);

§ 11. (Брой на гласовете, за да има избор);

§ 12. (Влизане на закони в сила). Нито един закон не може да влезе в си­ла, без в Народното събрание (НС) да се внесе законопроект. Нито един законопроект не може да стане закон, ако преди приемането му не са извършени следните процедури:

(1) внасяне в комисия, разглеждане на сесия на тази комисия и получаване на положителна оценка;

(2) в случай, че комисията гласува против законопроекта, или не предприеме никакви действия по отношение на него в срок от – – дни, петиция за пускане на закона, подписана от – – – де­путати, ще има ефекта на положително гласуване в комисията;

(3) отпечатване в срок най-малко – – дни преди приемането му;

(4) прочитане заедно със заглавието му в НС, отпечатване в резю­ме заедно със заглавието му в ежедневния календар на НС, или отпечатване на юридическо резюме в три различни законода­телни дни;

(5) гласуване, при което мнозинството от присъствуващите гласува угвърдително.

§ 13. (Единствен предмет на действие на закона). За да бъде валидно приемането му от страна на НС, законопроектът или предложение­то за промяна в Конституцията не трябва да обхващат повече от един предмет на своето действие, който следва да се упомене в заг­лавието. Финансовите законопроекти трябва да засягат само израз­ходването на пари и не бива да дават мандат на каквито и да било други действия или видове поведение.

§ 14. (Дата на влизане на законите в действие .

Член III

(Организация на законодателната дейност)

Член IV

(Президентско вето)

Преди даден законопроект, приет с мнозинство от НС, да стане за­кон, той трябва да се представи на Президента на България. Ако той го одобри, го подписва, но ако не го одобри, го връща заедно с възраженията си в НС, което трябва да продължи да го разглежда. Ако след повторното му разглеждане две трети от депутатите се съгласят да приемат законопроекта, той става закон. Имената на лицата, гласуващи „за“ и „против“ законопроекта, се вписват в за­конодателния дневник. Ако даден законопроект не е върнат от Президента в срок от десет дни (без да се броят неделите), след ка­то му е бил представен, същият става закон, все едно, че е подпи­сан от него, освен ако НС не попречи на връщането му чрез временно прекратяване на сесиите си^ в който случай, той не става закон.

Член V

(Пълномощия на НС)

§ 1. Властта на НС се разпростира върху всички предмети на законода­телната дейност, които не са забранени или ограничени с настоящата Конституция.

§ 2. НС няма власт или има ограничена власт в следните области.

НС не може да приема закони, даващи правомощия на национал­ното правителство или на някоя местна управа да закупува или притежава земи или сгради, освен ако те не се използуват единст­вено за следните цели: обществени пътища, обществен транспорт, обществени канализационни и водопроводни системи, обществени сгради, обществени училища, обществени паркове, обществени болници и други здравни заведения, помещения за полицията, по­жарната команда, въоръжените сили или някоя друга абсолютно необходима обществена услуга. В случаи, когато националното правителство или местните управи се стремят да закупят земи и сгради за такива цели, но собствениците им отказват да ги продадат, съдът може да издаде разпореждане за прехвърляне на собствеността върху правителството, като то плати на собственика пълната пазарна стойност на имота и пълна компенсация на вся­какви други икономически щети, понесени от него поради действи­ята на правителството.

Правителството не може да притежава и управлява предприятия, извършващи стопанска дейност, с изключение на тези, които при­тежава и управлява в настоящия момент. Когато правителството спре да притежава или управлява дадено предприятие, не може от­ново да се включи в него. Там, където понастоящем правителство­то е ангажирано в такива предприятия, свободата на достъп до тях от страна на частни лица и корпорации не бива да се ограничава.

НС не трябва да приема закони за криминални престъпления или граждански закони с обратна сила. Това ограничение не се отнася до гражданското законодателство или регулация, когато то:

(1) влиза в сила при критични обстоятелства, война или метеж, с цел запазване на реда и законността, при положение обаче, че е строго ограничено до степента и времетраенето на критичните обстоятелства;

(2) забранява, регулира или безкомпромисно се бори с действия или прилагане на възможности за увреждане на здравето на об­ществото, на сигурността му или се създават вредни условия за живот;

(3) предвижда придобиване на собствености и компенсация на собствениците в съгласие с разрешеното от настоящата Конститу­ция;

(4) причинява намаляване на стойността на даден имот или предприятие с не повече от 20 % от реалната му пазарна стойност.

НС и овластените му политически подразделения могат да прие­мат закони за определяне и събиране на данъци, мита, налози и ак­цизи и за изразходване на средства, но само при спазване на следните ограничения.

1. Максималният размер на годишния данък върху недвижими имущества или предприятия не трябва да надхвърля 1 % от пълната пазарна стойност на това имущество или предприятие.

2. Националното правителство не трябва да прави дългове или да поема каквито и да било отговорности независимо по какъв на­чин и с каква цел, които да надхвърлят годишния доход и пос­тъпленията в държавната хазна, предвидени за същата година, освен при наличие на критични обстоятелства и със съгласие на две трети от НС, като това нарастване на дълга се ограничи до времетраенето на критичните обстоятелства.

3. Когато през някоя година, общите постъпления в държавната хазна, получени от правителството, надхвърлят общите разхо­ди, остатъкът трябва да се използува за намаляване на размера на облагането за следващата година.

4. За приемане на закон, удължаващ времето за оценка на данъци­те или засягащ специални данъчни облекчения за имоти, се изисква мнозинство от две трети при гласуването. НС няма да приема закони, гарантиращи на каквито и да е частни фупировки, корпорации, асоциации, съюзи или лица някакви спе­циални или изключителни права, привилегии или имунитет.

НС няма да приема закони опрощаващи, освобождаващи, отлага­щи или намаляващи задълженията или отговорностите на някое лице, корпорация или асоциация към нацията или към някое съ­ществуващо политическо формирование.

НС няма да приема закони, гарантиращи извънредни компенсации на държавни служители.

НС няма да приема закони, създаващи, увеличаващи или намаля-ваши заплатите, таксите или издръжката, отпускана на обществе-ните служители за времето, през което са избрани или назначени. Това ограничение не се прилага за назначения до живот. Заплатата на служител, назначен до живот, не може да се намалява при ни­какви обстоятелсгва.

§ 3. НС има властта да създава политически подразделения, обхващащи известни географски райони на страната, които са упълномоще­ни да извършат законодателната дейност по местни въпроси. Тези подразделения не могат да имат по-големи пълномощия от НС и са обект на всички условия и клаузи на настоящата Конституция.

§ 4. НС има пълномощията да създава административни органи, като си запазва правото за съдебен надзор над всички техни констата­ции, разпореждания и присъждания. Президентът назначава ръко­водните служители на тези органи със съгласието на НС. НС има право да отменя законопроекти, да модифицира или променя вся­ко разпореждане или констатация на административните органи. От тях се изисква да съблюдават изцяло всички правителствени ог­раничения и защитени права, изложени в настоящата Конституция.

Член VI

(Президент)

§ 1. Президентът на Народна Република България е облечен с изпълни­телната власт. Той или тя заема този пост за срок от —- години и заедно с Вицепрезидента, избран за същия период, се избира от на­рода. Едно и също лице не може да бъде Президент повече от – -мандата.

Член VII

(Избор на Президент)

Член VIII

(Права и задължения на Президента и Вицепрезидента)

Държавен глава на Народна Република България е Президентът, Президентът им а право на вето, според условията на настоящата конституция. В допълнение Президентът (от съществуващата Кон­ституция):

1. осигурява спазването на Конституцията, законите и правата и свободите на човека;

2. насрочва избори за НС и местни съвети;

3. определя датата за произвеждане на референдум, когато има решение на НС но кой въпрос да се произведе референдума;

4. може да се обръща към нацията и НС;

5. обнародва законите, приети от НС;

6. отменя противозаконните актове на Министерския съвет, министсрствата и другите правителствени ведомства;

7. наблюдава въпросите на отбраната и сигурността и е главнокомандуващ на въоръжените сили;

8. назначава и освобождава от длъжност членовете иа Национал­ния съвет но отбраната;

9. назначава и освобождава от длъжност висшия команден състав на въоръжените сили и удостоява с висши военни звания;

10. обявява частична или обща мобилизация на запаса, въвежда военно или обявява бедствено положение чрез и след консулта­ции с Министерския съвет при положение, че НС не е в сесия. НС се свиква незабавно за решаване на въпроса;

11. обявява война в случай на агресия срещу Народна Република България или в случаи на задължение по договор за взаимна военна помощ, което трябва незабавно да се изпълни, ако НС не е в сесия и не може да се свика веднага. НС се свиква неза­бавно за решаване на въпроса;

12. назначава и освобождава от длъжност дипломатическите представители на НРБ в чужбина, приема акредитивните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната;

13. ратифицира или денонсира международни договори и когато е упълномощен от закона, подписва международни договори. От­делен закон трябва да предписва кои международни договори, сключени от Президента, са обект на ратифициране от страна наНС;

14. връчва почетни титли, ордени и медали;

15. дава, възстановява, освобождава от и отнема българско гражданство;

16. има правото на помилване;

17. опрощава несъбираеми дългове към държавата;

18. предоставя убежище.

Член IX

(Ценз за Президент и Вицепрезидент)

Член Х

(Съдебна власт)

§ 1. Върховният съд и някои по-низши съдилища, които НС може при необходимост да учредява, са облечени със съдебната власт на на­цията.

§ 2. Върховният съд се състои от две подразделения – едното е известно като Конституционен съд и решава изключително въпроси, свърза­ни с интерпретирането на Конституцията. Другото подразделение трябва да е последна съдебна инстанция за обжалване по всички други юридически въпроси, отнасящи се до закони и факти, а по особено спешни въпроси има право на самостоятелна юрисдикция.

§ 3. Конституционният съд защищава пълномощията, структурата и организацията на управлението и свободите на народа в съответст­вие с условията и клаузите на настоящата Конституция. Той разг­лежда и решава искове срещу неконституционност, подавани от правителствени ведомства, правителствени служители, лица, мес­тни или чуждестранни корпорации, които са засегнати от неконсти­туционни действия.

§ 4. Конституционният съд има властта да отменя всеки закон, постановление или наредба, които нарушават настоящата Конституция, независимо дали са приети по законодателен път или са наложени от Президента или правителствено ведомство. Той ще има и правото да дава мандат на правителството цялостно да компенсира лица или корпорации, чиито конституционни права са били нару­шени за щетите, които са понесли.

§ 5. (Назначаване на членове на съдебната власт).

§ 6. Конституционният съд има единствено негативни права при прилагането на Конституцията; той не може да прави нищо повече от отменяне на закони, постановления и наредби. Той няма власт да налага закони, постановления и наредби или да насочва законода­телната власт, Президента или правителствените ведомства да на­лагат закони, постановления и наредби. Конституционният съд не следи законодателните и иьлълнителни ведомства при изпълнени­ето на техните задължения и не наблюдава по никакъв начин дру­гите сектори при изпълнението на функциите им, освен когато надхвърлят или узурпират управленската власт или отричат или лишават лица или корпорации от запазените им свободи.

Член XI

(Личностни права)

§ 1. (От съществуващата Конституция).

(1) На гражданите се предоставя свобода на съвестта и вероизповеданието. Те са свободни в избора си да приемат и практику­ват религия чрез проповядване, извършване на религиозни обреди и спазване на религиозни норми, както и да пропаганди­рат религиозни и атеистични разбирания.

(2) Църквата е отделена от държавата.

(3) Забранява се злоупотребяването с църквата и религията за политически цели, както и образуването на политически организа­ции на верска основа.

§ 2. (От съществуващата Конституция).

На гражданите се осигурява свобода на словото, печата, събрания­та, митингите и демонстрациите. Те могат свободно да изразяват и разпространяват възгледите си по политически, икономически, со­циални, културни и религиозни въпроси чрез слово, печат или по друг начин и имат право на информация от източник по свой из­бор. Цензура не е разрешена.

Всички хора са равни пред процедурите и процесите на закона. Всички хора имат право на придвижване вътре в страната и в чуж­да страна.

§ 5. Собствеността и икономическите интереси на хората трябва да са осигурени срещу отнемане, контрол, изземване, увреждане или съкращаване от страна на всеки сектор, ведомство, правителствен ръководител или висш служител, както следва:

(1) Всеки човек има право, индивидуално или в комбинация с други лица, да закупува, придобива, наема, притежава, използува, про­дава, дава под наем, прехвърля и наследява частна собственост или голяма или малка част от нея. Частната собственост включва всички имоти, книжа или вещи със стойност независи­мо дали са веществени или невеществени, недвижими или лич­ни.

(2) Всеки човек има право, индивидуално или в комбинация с други лица, да практикува занимание, професия или търговия по свой избор, да създава и поддържа предприятия и да произвежда и разпространява стоки и услуги. Той или тя притежават акаде­мична свобода.

(3) Всеки човек има право, индивидуално или в комбинация с други лица, да влиза в обвързващи договори или други обвързващи споразумения, съдържащи всякакви клаузи, но само по техен избор.

§ 6. Всеки човек има право на свободно сдружаване, присъединяване към други хора и формиране на корпорации, сдружения, съюзи и всякакви други организации, ако целите им са мирни и не са свър­зани с насилие.

§ 7. В допълнение към правата, изброени в този член, Конституционният съд има власт да защищава и неупоменати права в съответст­вие със следните принципи.

§ 8. (1) Никаква правителствена юридическа личност не може да лиши дадено лице от правата, изброени тук или от други права на жи­вот, свобода и собственост, неупоменати тук освен в случаи на: първо, санкция за извършване на криминално или гражданско престъпление и второ, когато лишаването е необходимо на за­конодателната, изпълнителната или административната власт за упражняване на конституционни пълномощия.

(2) „Живот, свобода и собственост“ включват всички форми на човешка дейност, която не противоречи на морала и се отнася за всички лица на и над 18-годишна възраст и за корпорации. Тези термини подразбират единствено самостоятелни действия или самоинициатива, а не свободи, права, привилегии, позиции, имунитет, пълномощия или субсидии, създадени от политичес­кия процес.

(3) Конституционният съд ще определя кои неупоменати права са защитени според настоящата Конституция.

(4) Правителството няма конституционно задължение да поддър­жа, авансира или субсидира по друг начин някакви частни дей­ности, дори ако отсъствието на фондове ограничи упражняването на защитените права.

§ 9. При решаване дали лишаването от гарантирано право от страна на законодателен, изпълнителен или административен орган е дейст­вително според Конституцията, Конституционният съд изисква от правителствения орган да докаже наличието на всяко от следните четири условия: първо, целта на закона или наредбата е утвърдена в настоящата Конституция. Второ, въпросното ограничаване е свързано по същество с постигането на гази цел, т.е. съвпадението между средства и цели трябва да е тясно. Трето, трябва да същест­вува пропорционалност между въздействията от ограничението и неговата цел, т.е. последствията от ограничението не бива да са твърде големи в сравнение с целта му. Колкото са по-сурови отрицателните въздействия на дадена мярка, толкова по-важна трябва да е целта й. Четвърто, същата цел не може да бъде постигната със средства, по-безобидни от лишаването от упражняване на свободи. За да бъдат приемливи, използваните средства трябва да пречат на свободата колкото може по-малко и в случай, че няма по-малко об­ременителна и по-приложима алтернатива. Ако правителството докаже наличието на всяко от горните условия, съдът ще подкрепи издадения закон, постановление или наредба 4.

Член XII

(Защита на обвинени лица)

§ 1. Системата от мерки против криминални престъпления никога не трябва да се използува за наказване на лица, неизвършили такива. Тя не бива и да закриля от наказание извършителите на престъпле­ния.

§ 2. Полицията не може да задържа никого под арест по собствена ини­циатива по-дълго от края на деня след деня на задържането му. Са­мо съответно упълномощен съдия може да нареди задържане над този срок и за периода преди насрочването на съдебен процес. Съ­диите могат да разрешат пускане под гаранция до прочитане на присъдата, като размерът на гаранцията не трябва да е прекомерно голям. Задържаните лица не трябва да бъдат подлагани на психи­чески или физически тормоз. Никой не може да бъде задържан без основателна причина. Лицата, осъдени за престъпление, не бива да бъдат обект на жестоки и необичайни наказания или на огромни глоби.

§ 3. Налагането на наказателни мерки и наказания трябва да е отговорност единствено на съдебната власт, като законодателната власт не може да има пълномощия в този смисъл, освен да изброи и опре­дели присъдите за криминални деяния. Законодателната власт не може и да заобикаля защитените от настоящата Конституция мер­ки като обявява наказателните мерки за граждански наказания.

§ 4. На всеки етап от криминалния процес обвиненото лице има право на информация за обвинението срещу него и ако е уместно, на изс­лушване на всички факти, което ще му даде възможност да предс­тави защита пред съда. Обвиненото лице трябва да има право на привилегията да получава юридическа консултация във всеки мо­мент, когато пожелае. Когато обвиненият не може да си позволи да плати за тези услуги, правителството трябва да му ги осигури за своя сметка.

§ 5. Обвиненото лице следва да се счита за невинно, докато не се докаже вината му в справедлив и публичен съдебен процес, проведен от независим и непредубеден съдебен състав; той или тя има правото на бърз и публичен процес; той или тя трябва да получи всички въз­можности за разпит на свидетели и да има право на задължителна процедура за призоваване на свидетели от негово или нейно име на обществени разноски; той или тя не могат да бъдат принуждавани да дават показания срещу себе си; той или тя не може да бъде на­силван^) да прави самопризнания под въздействието на принуда, изтезания или заплахи, или след продължително задържане в зат­вора; и той или тя не може да бъде съден(а) повече от един път за едно и също престъпление.

§ 6. Правото на всички лица на сигурност в своя дом, на сигурност на своите документи и движими имущества срещу нахлуване, претър­сване и конфискация не може да се нарушава освен ако съдия е из­дал писмено разрешение възоснова на основателна причина, в което точно се описва мястото, което да се претърси, и лицата и ве­щите, които да бъдат задържани. В случай на възникване на опаспост поради забавянето, тези пълномощия могат да се упражняват така, както се реши от НС.

Член XIII

(Поправки на Конституцията)

Настоящата Конституция може да се поправя само след успешно изпълнение на следните изисквания:

Първо, всяка поправка трябва да се приеме на първо четене с поне две трети от гласовете в НС; второ, шест месеца след първоначал­ното утвърдително гласуване, поправката трябва да се гласува пов­торно в НС и да получи две трети „за“ от гласовете; трето, ако и двете проведени гласувания са утвърдителни, НС трябва да орга­низира в срок от два месеца след това публично гласуване на поп­равката; и четвърто, за да бъде реализирана и обвързваща, за поправката трябва да гласуват две трети от лицата, имащи право на глас.

Член XIV

(Български символи и език)

(От съществуващата Конституция)

§ 1. Държавният герб и държавното знаме символизират единството на българския народ, независимостта и суверенитета на НРБ. Те са свещени символи на българския народ.

§ 2. Гражданите на НРБ са длъжни да уважават държавния герб и държавното знаме и да се въздържат от действия, които биха ги осквернили.

§ 3. Използването на държавния герб и държавното знаме като символи и тяхната защита се регулират от закон.

§ 4. Официален език в НРБ е българският.

Член XV

(Ратифициране на настоящата Конституция)

Настоящата Конституция не е задължителна за народа на България, ако и докато:

(1) две трети от НС не гласува за нейното приемане и

(2) скоро след това две трети от населението с избирателни права не гласува в нейна полза.

 

Конституция на

Съединените Американски Щати

 

ПРЕАМБЮЛ

 

Ние, Народът на Съединените щати, целейки да създадем по-съвършен Съюз, да утвърдим справедливост, да осигурим вътрешно спокойствие, да обезпечим съвместна отбрана, да повишим всеоб­щото благосъстояние и да осигурим благата на свободата за сами­те нас и за нашите потомци, съставяме и приемаме настоящата Конституция на Съединените американски щати.

ЧЛЕН I

§ 1. Цялата законодателна власт, давана с настоящото, принадлежи на Конгреса на Съединените щати, който се състои от Сенат и Кама­ра на представителите.

§2. [1] Камарата на представителите се състои от членове, избирани всеки две години от населението на отделните щати, като избира­телите във всеки щат трябва да отговарят на същите изисквания, каквито са установени за избирателите на многобройната камара на щатското Законодателно събрание.

[2] Представител не може да стане никое лице, което не е навър­шило 21-годишна възраст, не е било гражданин на Съединените щати в продължение на седем години и което не е гражданин на щата, в който се избира.

[3] Представителите и преките данъци се разпределят между всич­ки щати, които встъпват в този Съюз, пропорционално на числе­ността на населението им, при определянето на която към броя на всички свободни лица, включително онези, които са задължени да слугуват определен срок, и без да се броят нсоблаганите с данъци индианци, се прибавят три пети от броя на останалите лица. Дейс­твителното преброяване се извършва не по-късно от три години след първата сесия на Конгреса на Съединените щати и всеки де­сет години впоследствие съобразно ред, който се установява със за­кон. Не може да бъде избран повече от един представител на всеки тридесет хиляди жители, но всеки щат трябва да има поне един представител, а до провеждането на преброяването щатът Ню Хемпшър ще избира трима представители, Масачузетс -осем, Род Айлънд и плантациите Провидънс – един, Кънектикът – пет, Ню Йорк – шест, Ню Джързи – четири, Пенсилвания – осем, Делауер – един, Мериланд – шест, Вирджиния – десет, Се­верна Каролина – пет, Южна Каролина – пет и Джорджия – трима представители.

[4] Когато се появят вакантни места за представителството на кой­то и да било щат, изпълнителната власт на същия назначава избори за попълването на тези места.

[5] Камарата на представителите избира свой спикер и други длъжностни лица и притежава изключителната власт за подвежда­не под съдебна отговорност но реда на импийчмънт .

§ 3. [1] Сенатът на Съединените щати се състои от по двама сенатори от всеки щат, избирани за срок от шест години от щатското Законо­дателно събрание, като всеки сенатор има право на един глас.

[2] Незабавно след като сенаторите се съберат след първите избо­ри, те се разделят по възможност поравно на три групи. Местата на сенаторите от първата група се освобождават след изтичането на първите две години, местата на сенаторите от втората група – след изтичането на четири години, а местата на сенаторите от тре­тата група – след шест години, така че на всеки две години се пре­избира една трета от сенаторите; ако вакантни места се появят между сесиите на Законодателните събрания на който и да е щат в резултат на оставка или по друга причина, изпълнителната власт на щата може да назначи сенатор временно, до следващото свикване на Законодателното събрание, което попълва овакантеното място.

[3] Сенатор не може да стане никое лице, което не е навършило тридесетгодишна възраст, не е гражданин на Съединените щати от девет години и не е жител на щата, от който се избира, в момента на изборите.

[4] Вицепрезидентът на Съединените щати е председател на Сена­та, но той гласува само в случай, когато гласовете се разделят по равно.

[5] Сенатът избира други свои длъжностни лица, както и председа­тел pro tempore4 в случаите на отсъствие на вицепрезидента или когато той изпълнява длъжността президент на Съединените щати.

[6] Сенатът притежава изключителното право да води всички съ­дебни дирения по реда на импийчмънт. Заседавайки с тази цел, се­наторите полагат клетва или правят тържествена декларация. Ако подсъдимият е президентът на Съединените щати, председателст­ва върховният съдия. Никое лице не може да бъде осъдено без съг­ласието на две трети от присъстващите сенатори.

[7] Присъдата в случаите на импийчмънт се ограничава до отстраняване от длъжност и лишаване от правото на заемане на каквато и да било почетна, отговорна или платена държавна служба в Съе­динените щати. Но осъденият може да бъде подложен на по-ната­тъшно съдебно дирене, преследване, осъждане и изтърпяване на наказанието в съответствие със закона.

§ 4. [1] Времето, мястото и редът на избиране на сенаторите и представителите се определят във всеки щат от щатското Законодателно събрание, но Конгресът може по всяко време със закон да устано­вява или променя такива правила, с изключение на мястото на из­биране на сенаторите.

[2] Конгресът се събира не по-рядко от веднъж годишно и сесиите му започват в първия понеделник на месец декември, освен ако със закон не бъде установен друг ден.

§ 5. [1] Всяка камара сама решава въпросите, засягащи изборите, резултатите им и пълномощията на членовете й, като мнозинството във всяка от тях представлява кворум, необходим за работата й, но всяка камара с по-малък състав може да отсрочва работата си от един ден за друг и може да бъде упълномощавана да настоява от­състващите й членове да вземат участие в работата й, като го пра­ви по такъв начин и налагайки такива наказания, каквито тя сметне за необходимо.

[2] Всяка камара може сама да определя регламента на заседания­та си, да наказва членовете си за нарушаване на реда и с мнозинст­во от две трети да ги изключва от своя състав.

[3] Всяка камара води протоколи на заседанията си и периодично ги публикува, с изключение на онези раздели, които по нейно мне­ние изискват секретност; гласуванията „за“ и „против“ на членовете на всяка камара по един или друг въпрос се отбелязват в протоколите при желание на една пета от участващите.

[4] По време на сесията на Конгреса нито една от камарите не мо­же да прекратява работата си за повече от три дни без съгласието на другата или да провежда заседанията си на друго място освен на определеното за местопребиваването на двете камари.

§ 6. [1] Сенаторите и представителите получават възнаграждение, определено със закон и изплащано от държавното съкровище на Съединените щати. Във всички случаи освен на държавна измяна, углавно престъпление и нарушение на обществения ред те имат привилегията да не подлежат на арест по време на присъствието им на заседания на съответната камара или по пътя на отиване или връщане от същата; за изказванията или участието им в дебатите в съответната камара те не могат да бъдат разпитвани на никое дру­го място.

[2] Никой сенатор или представител не може по време на мандата си да бъде назначен на каквато и да било друга гражданска длъж­ност на държавна служба на Съединените щати, ако тази длъжност е била създадена или възнаграждението, получавано за нея, е било увеличено през посочения период; нито едно лице на държавна служба на Съединените щати не може да бъде член на която и да било от камарите, докато заема тази длъжност.

§ 7. [1] Всички законопроекти за събиране на държавни приходи изхож­дат от Камарата на представителите, но Сенатът може да прави предложения или да участва в обсъждането им и да предлага поп­равки както и по отношение на всички други законопроекти.

[2] Всеки законопроект, приет от Камарата на представителите и от Сената, преди да стане закон, трябва да бъде представен на пре­зидента на Съединените щати; ако одобри законопроекта, той го подписва, а ако не го одобри, го връща с възраженията си на кама­рата, която го е предложила, като камарата вписва поправките в протоколите си и се заема с преразглеждането му. Ако след подоб­но преразглеждане законопроектът бъде утвърден с две трети от гласовете на камарата, той се изпраща заедно с възраженията на президента в другата камара, която също преразглежда законопро­екта, и ако бъде одобрен с две трети от гласовете й, той става закон. Във всички подобни случаи членовете на двете камари гласуват със „за“ или „против“, а имената на гласуващите за или против законопроекта се вписват в протоколите на съответната камара. Ако законопроектът не бъде върнат от президента в продъл­жение на десет дни (като се изключват неделите), след като му бъде представен, той се превръща в закон по същия начин както при подписването му от президента освен в случай, че не е върнат на Конгреса поради прекъсване на работата на последния, като в този случай законопроектът не се превръща в закон.

[3] Всички постановления, резолюции или решения, за които е необходимо съгласието и на двете камари (освен по въпроса за пре­късване на работата им), се представят на президента на Съединените щати и преди всеки подобен акт да влезе в сила, той трябва да бъде одобрен от президента; в случай на неодобрение той трябва да бъде наново утвърден с две трети от гласовете в Се­ната и в Камарата на представителите в съответствие с правилата и условията, определени за приемането на законопроект.

I. Конгресът има правото:

[1] да определя и събира данъци, мита, акцизи и налози, да изплаща дългове и да осигурява общата отбрана и благоденствието на Съе­динените щати, като всички данъци, налози и акцизи трябва да бъ­дат уеднаквени за цялата територия на Съединените щати;

[2] да сключва заеми от името на Съединените щати;

[3] да регулира търговията с други държави, между отделните щати и с индианските племена;

[4] да установява еднакви правила за натурализация и еднакви зако­ни за фалит за цялата територия на Съединените щати;

[5] да сече монети, да регулира тяхната стойност, както и стойност­та на чуждестранните монети и да установява стандарта за мерки и теглилки;

[6] да определя наказания за фалшифициране на ценни книжа и на намиращите се в обращение монети на Съединените щати;

[7] да учредява пощенски служби и пощенски пътища;

[8] да насърчава прогреса на науките и полезните занаяти, осигуря­вайки на авторите и изобретателите изключителни права за опре­делен срок върху съответните им произведения и открития;

[9] да учредява съдилища, подчинени на Върховния съд;

[10] да дефинира и наказва пиратство и други престъпления, извършени в открито море, както и нарушения на международното пра­во;

[II] да обявява война, да издава позволителни за каперство и за репресии и да установява правила за пленяване по суша и по море;

[12] да набира и издържа армия, като набиранията на парични средства за тази цел не могат да се правят за срок, по-дълъг от две години;

[13] да създава и издържа флот;

[14] да издава правила за ръководство и организация на сухопътни­те и морските сили;

[15] да свиква народно опълчение за налагане на законите на Съю­за, за потушаване на бунтове и за отблъскване на нападения отвън;

[16] да осигурява организирането, въоръжаването и обучението на народното опълчение и да осъществява командването на онази част от него, която се използва на служба на Съединените щати, за­пазвайки на щатите правото да назначават офицерите и да осигуря­ват обучението на опълчението в съответствие с уставните положения, утвърдени от Конгреса;

[17] да упражнява в пълен обем изключителната законодателна власт над окръга (чиято площ не трябва да надхвърля десет квадратни мили), който ще бъде предоставен от някой от щатите и приет от Конгреса за седалище на правителството на Съединените щати, както и да упражнява същата власт над всички територии, придобити със съгласието на съответните щатски Законодателни събрания за строителство на укрепления, държавни складове, арсе­нали, докове и други необходими съоръжения;

[18] да издава всякакви закони, необходими и подходящи за осъществяване както на горепосочените права, така и на всички други права, които настоящата Конституция предоставя на правителст­вото на Съединените щати, техните ведомства и длъжностни лица.

§ 9. [1] До настъпването на хиляда осемстотин и осма година Конгресът няма да забранява преместването и имигрирането в който и да било от щатите на лица, които те сметнат за уместно да приемат, но имиграцията може да се облага с данък или мито, непревишаващо десет долара на човек.

[2] Не се допуска никакво суспендиране на действието на Habeas corpus6, освен ако това се налага от съображения за обществената безопасност в случай на нашествие или бунт.

[3] Не могат да се приемат ex post facto7 никакви закони за лишава­не от граждански и имуществени права, нито други закони.

[4] Не се допуска облагане с никакъв поголовен данък или с други преки данъци освен в съответствие с данните от преброяването или с горепосоченото (вж. член I, 3 – бел. ред.) изчисление на на­селението.

[5] Не могат да се облагат с данъци и мита никакви стоки, изнасяни от който и да било щат.

[6] Никакви търговски или данъчни правилници не могат да дават предимства на пристанищата на един щат пред пристанищата на друг, нито корабите, тръгващи от или пристигащи в пристанище на някой щат, могат да се принуждават да влизат в друго пристанище, да го напускат или да плащат там такси.

[7] Никакви парични суми не могат да се теглят от държавното съкровище освен в резултат на набирания, предвидени със закон, а редовните отчети за приходите и разходите на всички обществени парични средства подлежат на периодично публикуване.

[8] Съединените щати не удостояват с никакви благороднически титли и нито едно лице, заемащо платена или почетна държавна служба, не може без съгласието на Конгреса да приема каквито и да било подаръци, възнаграждения, служби или титли от никой крал, княз или чужда държава.

§ 10. [1] Никой щат не може да встъпва в договори, съюзи или конфеде­рации, да издава позволителни за каперство и репресии, да сече монети, да емитира книжни пари, да въвежда каквото и да било друго платежно средство за погасяване на дългове освен златна и сребърна монета, да приема закони за лишаване от граждански и имуществени права, закони ех ex post facto или закони, нарушаващи договорни задължения, нито да удостоява с каквито и да било бла­городнически титли.

[2] Никой щат не може без съгласието на Конгреса да облага с ми­та или с такси вноса или износа на стоки освен в случаите, когато това е абсолютно необходимо за изпълнението на законите на щата за инспекция; при това чистият доход от всички мита и такси, налагани от който и да било щат върху вноса и износа, постъпва в държавното съкровище на Съединените щати, а всички подобни за­кони подлежат на преразглеждане и контрол от страна на Конгре­са.

[3] Никой щат не може без съгласието на Конгреса да облага с так­си тонаж, да издържа войски или военни кораби в мирно време, да сключва договори или съглашения с друг щат или с чужда държа­ва, да започва война, освен ако бъде нападнат или се окаже в непос­редствена опасност, която не търпи отлагане.

ЧЛЕН II

§ 1. [1] Изпълнителната власт се възлага на президента на Съединените американски щати. Той заема поста си в продължение на четири години и неговият избор, както и този на вицепрезидента, избиран за същия срок, се провеждат както следва:

[2] Всеки щат назначава според установения от щатското Законодателно събрание ред определен брой избиратели, равен на общия брой сенатори и представители, определен за участие на дадения щат в Конгреса, но за избиратели не могат да бъдат назначавани сенатори, представители и лица, заемащи платена или почетна длъжност на служба на Съединените щати.

[3] Избирателите се събират в съответния щат и избират с тайно гласуване две лица, от които поне едното трябва да не бъде жител на техния щат. След това те правят списък на всички лица, за които са били подадени гласове, с посочване на броя на гласовете, пода­дени за всяко от тях; този списък се подписва и се заверява, след което се изпраща запечатан в седалището на правителството на Съединените щати на името на председателя на Сената. Председа­телят на Сената в присъствието на Сената и на Камарата на предс­тавителите отваря всички заверени списъци, след което се извършва преброяване на гласовете. Президент става лицето, по­лучило най-голям брой гласове, ако този брой представлява мно­зинството от общия брой на назначените избиратели; ако се окаже, че такова мнозинство е получено от повече от едно лице и ако тези лица имат еднакъв брой гласове, тогава Камарата на представите­лите незабавно избира с тайно гласуване едно от тях за президент; а ако нито едно от тези лица не получи мнозинство, тогава Камара­та на представителите избира за президент по същия начин с тайно гласуване едно от петте лица, получили най-голям брой гласове. При това гласуването при избирането на президента става по щати и представителството на всеки щат има един глас; кворум за тази цел съставляват представители на две трети от щатите, като за из­бирането на президента е необходимо мнозинство от общия брой на щатите. Във всеки случай лицето, получило след избирането на президента най-голям брой гласове на избирателите, става вицеп­резидент. Ако се окаже, че две или повече от останалите лица имат еднакъв брой гласове, едно от тях се избира за вицепрезидент от Сената с тайно гласуване.

[4] Конгресът определя времето за избиране на избирателите и де­ня, в който те да проведат гласуването, като този ден трябва да бъ­де един и същ за цялата територия на Съединените щати.

[5] Никое лице, което не е гражданин на Съединените щати по рождение или не е гражданин на Съединените щати по времето на приемането на настоящата Конституция, не може да бъде избрано за президент, както не може да бъде избрано на тази длъжност и никое лице, което не е достигнало тридесет и петгодишна възраст и не е постоянен жител на Съединените щати в продължение на че­тиринадесет години.

[6] В случай на отстраняване на президента от длъжност или при смърт, оставка или неспособност да упражнява свързаните с тази длъжност права и задължения същите се прехвърлят на вицепрези­дента; в случай на отстраняване, смърт, оставка или неспособност и на двамата – президента и вицепрезидента – Конгресът може със закон да постанови кое длъжностно лице ще действа в качест­вото на президеггт, като същото лице изпълнява тази длъжност съ­ответно до отстраняването на причините или до избирането на нов президент.

[7] Президентът по всяко време получава за своята служба възнаграждение, което не може да бъде увеличено или намалено през периода на мандата му, и през този период той не може да получава никакво друго възнаграждение ггито от Съединените щати, нито от който и да било от щатите.

[8] Преди да встъпи в длъжност, президентът полага следната клетва или тържествена декларация: „Аз тържествено се заклевам (или декларирам), че добросъвестно ще изпълнявам длъжността президент на Съединените щати и ще правя всичко, което е по си­лите ми, за опазване, защита и подкрепа на Конституцията на Съе­динените щати“.

§ 2. [1] Президентът е главнокомандуващ армията и флота на Съединените щати и народното опълчение на щатите, когато то се свиква на служба на Съединените щати. Той може да изисква от ръководи­теля на всеки изпълнителен департамент мнение в писмен вид по какъвто и да било въпрос от компетенцията му; той има правото на отмяна на присъди и на помилване за престъпления срещу Съеди­нените щати освен в случай на импийчмънт.

[2] Той има правото със съвета и съгласието на Сената да сключва договори при условие на одобрението им от две трети от присъст­ващите сенатори и да назначава със съвета и съгласието на Сената посланици, други пълномощни представители и консули, съдии на Върховния съд и други длъжностни лица на Съединените щати, чи­ето назначаване не е предвидено специално в настоящата Консти­туция и чиито длъжности се учредяват със закон; но Конгресът може със закон да предостави назначаването на такива низши длъжностни лица, каквито сметне за необходимо, лично на прези­дента, на съдилищата или гга ръководителите на департаментите.

[3] Президентът има правото да попълва всички вакантни места, които могат да се открият между сесиите на Сената, като предоста­вя длъжностните пълномощия за срок до края на следващата сесия на Сената.

§ 3. Президентът информира периодично Конгреса за състоянието на Съюза и му предлага за разглеждане такива мерки, каквито смята за необходими и полезгги; в изключителни случаи той свиква двете камари или една от тях, а в случай на разногласия между тях по въпроса за времето на закриването на сесията той може да я зак­рие, когато сметне за необходимо; той приема посланици и други пратеници на чужди държави, осигурява стриктното спазване на за­коните и назначава всички държавни служители на Съединените щати.

§ 4. Президентът, вицепрезидентът и всички висши държавни служите­ли на Съединените щати се отстраняват от длъжност, ако бъдат подведени под отговорност по реда на импийчмънт и осъдени за държавна измяна, за вземане на подкупи или за други тежки прес­тъпления и простъпки.

ЧЛЕН III

§ 1. Съдебната власт в Съединените щати принадлежи на Върховния съд и на такива низши съдилища, каквито могат понякога да се уч­редяват от Конгреса. Съдиите както на Върховния съд, така и на низшите съдилища заемат длъжността си, докато поведението им е безупречно, и получават в установени срокове възнаграждение за службата си, което не може да бъде намалено, докато те заемат длъжността си.

§ 2. [1] Съдебната власт се разпростира върху всички дела, решавани по закона и по правото на справедливостта, възникващи в обсега на настоящата Конституция; както и върху всички настоящи и бъдещи международни договори, сключвани от името на Съединените ща­ти; върху всички дела, засягащи посланиците, другите пълномощни представители и консулите; върху всички дела, засягащи адмиралтейството и морските дела; върху всички спорове, в които Съеди­нените щати са страна; върху всички спорове между два или повече щата, между един щат и гражданите на друг щат, между граждани­те на различни щати, между гражданите на един и същ щат по искове за земи, предоставяни безплатно от различни щати, и между отделни щати или техни граждани и чужди държави, граждани или поданици.

[2] Във всички дела, засягащи посланици, други пълномощни представители и консули, както и в делата, едната страна в които е ня­кой от щатите, Върховният съд представлява първа инстанция. Във всички други дела, споменати по-горе, Върховният съд упражнява апелационна юрисдикция по отношение както на закона, така и на факта, с такива изключения и в съответствие с такива правила, как­вито бъдат установени от Конгреса.

[3] Делата по всички престъпления, с изключение на разглеждани­те по реда на импийчмънт, се решават от съда на съдебните засе­датели; съдебните процеси по такива дела се водят в онези щати, където са извършени престъпленията, а ако престъплението е из­вършено извън границите на който и да е щат, съдебният процес се води в място или места, които се определят със закон от Конгреса.

§ 3. [1] Под измяна спрямо Съединените щати се разбира само водене на война срещу тях или съюзяване с враговете им и оказване на по­мощ и услуга на враговете им. Никое лице не може да бъде призна­то за виновно в измяна, ако актът на явна измяна не бъде потвърден от двама свидетели или признат от обвиняемия на отк­рито съдебно заседание.

[2] Конгресът разполага с властта да определя наказание за измя­на, но присъдата за измяна може да включва лишаване от права и конфискация на имущество само докато осъденият е жив.

ЧЛЕН IV

§ 1. Публичните актове, официалните документи и съдебните решения на всеки щат се признават и се ползват с доверие във всеки друг щат. Конгресът може с обши закони да предписва начини за удос­товеряване на подобни актове, документи и решения и с това да им придава сила.

§ 2. [1] Гражданите на всеки щат имат право на всички привилегии и неприкосновеност наравно с гражданите на другите щати.

[2] Лице, обвинено в някой щат в измяна, углавно престъпление или друго престъпление и укриващо се от правосъдието в друг щат и намерено там, подлежи по искане на изпълнителната власт на щата, от който е избягало, на връщане и предаване на правосъдие­то на щата, в който е извършено престъплението.

[3] Никое лице, задължено да служи или работи в един щат в съответствие със законите на същия и избягало в друг щат, не може въз основа на никакъв закон или постановление на последния да бъде освободено от тази служба или работа и трябва да бъде предадено на страната, имаща право на такава служба или работа, по нейно искане.

§ 3. [1] Конгресът може да приема нови щати в състава на настоящия Съюз, но нови щати не могат да бъдат създавани или учредявани в рамките на юрисдикцията на който и да било щат, нито нов щат може да бъде създаден чрез сливане на два или повече щата или на части от щатите без съгласието на Законодателните събрания на заинтересованите щати, както и на Конгреса.

[2] Конгресът има право да се разпорежда с териториите и с други видове собственост на Съединените щати и да издава във връзка с това всички необходими правила и постановления; нищо в настоя­щата Конституция не може да бъде тцткувано в ущърб на каквито и да било претенции на Съединените щати или на който и да било отделен щат.

§ 4. Съединените щати гарантират на всеки щат в този Съюз републиканска форма на управление и защита на всеки от тях от нападение отвън, а по молба на законодателната или на изтощителната власт (когато законодателната не може да бъде свикана) – и от вътреш­но насилие,

ЧЛЕН V

Във всички случаи, когато две трети от членовете на двете камари сметнат за необходимо, Конгресът предлага поправки (добавки) към настоящата Конституция или по искане на Законодателните събрания на две трети от щатите свиква конвент за внасяне на поп­равки, които и в двата случая придобиват във всяко отношение си­лата на съставна част от настоящата Конституция след ратифицирането им от Законодателните събрания на три четвърти от щатите или от конвентитс на три четвърти от щатите, като една­та или другата форма па ратификация се предлага от Конгреса, но нито една поправка, приета до настъпването на хиляда осемстотин и осма година, не може по никакъв начин да засяга първата и чет­въртата алинея от деветия параграф на член I и никой щат не може без съгласието му да бъде лишен от правото на глас в Сената, рав­но с правата на другите щати.

ЧЛЕН VI

[1] Всички дългове и задължения, поети до приемането на настоящата Конституция, запазват за Съединените щати същата законност, каквато са имали по отношение на Конфедерацията.

[2] Настоящата Конституция и законите на Съединените щати, които ще се приемат въз основа на нея, както и всички договори, които са сключени или ще бъдат сключени в бъдеще от името на Съедине­ните щати, представляват върховен закон на страната, а съдиите във всеки щат се задължават да го изпълняват независимо от как­вито и да било противоречащи положения в Конституцията или в законите на отделните щати.

[3] Гореспоменатите сенатори и представители, членовете на щатски­те Законодателни събрания и всички длъжностни лица в изпълни­телните и юридическите учреждения както на Съединените щати, така и на отделните щати се задължават с клетвена или тържестве­на декларация да съблюдават и подкрепят настоящата Конститу­ция; но за заемане на каквато и да било държавна или обществена длъжност в Съединените щати няма да се изисква никакъв религи­озен критерий.

ЧЛЕН VII

Ратификацията от конвентите на девет щата е достатъчна за влизането в сила на настоящата Конституция в ратифициралите я щати.

Приета на конвента с единодушно съгласие на представените щати на седемнадесети септември хиляда седемстотин осемдесет и седма годи­на от Рождество Христово и на дванадесетата година на независимостта на Съединените американски щати. В удостоверение на което ние сло­жихме тук своите подписи:

Джордж Вашингтон – президент и депутат от Вирджиния

Ню Хемпшър – Джон Лангдон, Николас Гилман

Масачузетс – Натаниъл Горхъм, Руфъс Кинг

Кънетикът – Уилям С. Джонсън, Роджър Шърман

Ню Йорк – Алегзандър Хамилтън

Ню Джързи – Уилям Ливингстън, Дейвид Брирли, Уилям Патерсън, Джонатан Дейтън

Делауер – Джордж Рийд, Гънинг Бедфорд Мл., Джон Дикинсън, Ричард Басет, Джейкъб Брум

Пенсилвания – Б. Франклин, Томас Мифлин, Робърт Морис, Джордж Клаймър, Томас Фицсимънс, Джейрд Ингьрсол, Джеймс Уилсън, Гъв. Морис

Мериланд – Джеймс Макхенри, Даниъл от Сейнт Томас Дженифър, Даниъл Карол

Вирджиния – Джон Блейр, Джеймс Мадисън Мл.

Северна Каролина – Уилям Блаунт, Ричард Добс Спайт, Хю Уилямсън

Южна Каролина – Дж. Ругледж, Чарлс Котсуърт Пинкни, Чарлс Пинкни, Пиърс Бътлър

Джорджия – Уилям Фю, Ейбрахам Болдуин

Удостоверил: Уилям Джексън, секретар

ПЪРВИТЕ ДЕСЕТ ДОБАВКИ

(ДЕКЛАРАЦИЯ НА ПРАВАТА)

В сила от 15 декември 1791 г.

I Добавка [1791]

Конгресът няма да приема закони, установяващи или забраняващи сво­бодното изповядване на каквато и да било религия, ограничаващи свободата на словото или на печата или ограничаващи правото на хората да се събират мирно и да се обръщат с петиции към правителството за отстраняване на несправедливости.

II Добавка [1791]

Тъй като за безопасността на всяка свободна държава е необходимо доб­ре организирано опълчение, правото на народа да притежава и носи оръжие не може да бъде нарушавано.

III Добавка [1791]

В мирно време нито един войник не може да бъде настаняван в ничий дом без съгласието на собственика му; по време на война това се допус­ка само по начин, определен със закон.

IV Добавка [1791]

Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, жилище, книжа и имущество не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или арести, а съдебни постановления за такива действия не могат да бъдат издавани без достатъчни основания, потвърдени с клетва или тържествена декларация. Такива постановления тряб­ва да посочват конкретно подлежащите на обиск места и подлежащите на арест или конфискация лица или имущество.

V Добавка [1791]

Никое лице не може да бъде подведено под отговорност за углавно или друго позорно престъпление освен по обвинение или постановление на Голямото жури, с изключение на случаите на подвеждане под отговор­ност в сухопътните или морските въоръжени сили или в народното опълчение, действащи по време на война или на застрашаваща общест­вото опасност. Никое лице не може да отговаря два пъти в живота си или с телесно наказание за едно и също престъпление, нито може да бъ­де принуждавано да свидетелства срещу себе си в углавно дело, нито да бъде лишено от живот, свобода или имущество без надлежен съдебен процес, нито може частна собственост да се взема за обществено полз­ване без справедлива компенсация.

VI Добавка [1791]

Във всички случаи на углавно съдебно преследване обвиняемият има правото на бързо и публично съдебно дирене от съда на безпристрастни съдебни заседатели на онзи щат и окръг, където е извършено престъплението, като този окръг предварително е определен със закон; обвиняе­мият има правото да бъде информиран относно характера и мотивите на обвинението, да иска очни ставки със свидетелите, даващи показания срещу него, да изисква принудително призоваване на свидетели в негова полза и да се ползва от помощта на адвокат за защитата си.

VII Добавка [1791]

В делата, влизащи в обсега на обичайното право, когато сумата на иска надвишава двадесет долара, се запазва правото спорът да бъде решаван от съдебните заседатели и никакво дело, решено от съдебните заседате­ли, не може да бъде подложено на преразглеждане от който и да било съд на Съединените щати освен въз основа на положенията на обичай­ното право.

VIII Добавка [1791]

Не могат да се изискват чрезмерно високи парични гаранции, нито да се налагат чрезмерно високи глоби, нито да се налагат жестоки и необичайни наказания.

IX Добавка [1791]

Изброяването в Конституцията на определени права не трябва да се тълкува като отричане или подценяване на други принадлежащи на на­рода права.

X Добавка [1791]

Правата, неделегирани на Съединените щати с настоящата Конституция, но и неотричани от нея на щатите, се запазват на щатите и на наро­да.

ДОБАВКИ СЛЕД ДЕКЛАРАЦИЯТА НА ПРАВАТА

XI Добавка [1798]

Тълкуване на съдебната власт

Съдебната власт на Съединените щати не се тълкува в смисъл, че едно преследване или система на юриспруденция, приложени към един от щатите от страна на гражданин на друг щат или от поданик на която и да било друга държава, трябва да засягат целите Съединените щати.

XII Добавка [1804]

Начин на избиране на президент и вицепрезидент

Членовете на избирателната колегия се събират в съответните щати и гласуват с бюлетини за президент и вицепрезидент, поне един от които не е жител на съответния щат; в бюлетините те отбелязват лицето, за което гласуват за президент, а на отделни избори посочват кандидат за вицепрезидент; съставят се отделни списъци на всички лица, получили гласове за президент, и на всички лица, получили гласове за вицепрезидент; тези списъци се подписват от тях, удостоверява се тяхната досто­верност и запечатани се изпращат до седалището на правителството на Съединените щати, по-точно до председателя на Сената. В присъствието на Сената и на Камарата на представителите председателят отваря всички списъци, след което се преброяват гласовете. Лицето, получило най-голям брой гласове за президент, т.е. на мнозинството от членовете на избирателните колегии, се определя за президент. Ако нито едно ли­це няма такова мнозинство, тогава от лицата с най-голям брой гласове, но не повече от три от списъка на кандидатите, Камарата на представи­телите незабавно избира президента с бюлетини. При избора на президент гласовете се взимат за всеки щат поотделно, по един глас на щат; за кворум при този случай се смята член или членове, представляващи две трети от гласовете на щата, като за окончателния избор е необходи­мо обикновеното мнозинство на всички щати. (В случай че Камарата на представителите до четвъртия ден на следващия месец март не избере президент, след като правото на избор й е било предоставено, тогава длъжността на президента ще се изпълнява от вицепрезидента, както в случаите на смърт или друга конституционна невъзможност на прези­дента9.) Лицето, получило най-голям брой гласове за вицепрезидент, се избира за вицепрезидент, стига само този брой да представлява мнозин­ството от целия общ брой членове на избирателните колегии; ако никой не получи мнозинство, тогава от първите двама в списъка Сенатът изби­ра вицепрезидента. За кворум в този случай се смятат две трети от об­щия брой на сенаторите, като за избора е необходимо мнозинството от този брой. Лице, което по закон няма право да бъде избирано за прези­дент не може да бъде избирано и за вицепрезидент.

ПРЕУСТРОЙСТВЕНИ ДОБАВКИ

XIII, XIV и XV добавка за периода непосредствено след Гражданската война са известни като преустройствени и са предложени от Републиканската партия, за да наложат нейните виждания за Юга, където (напр. в Мисисипи, Южна Каролина и Джорджия) следвоенните законодател­ни власти изготвят закони, имащи за цел да увековечат робството на негрите под различни форми.

XIII Добавка [1865]

За премахване на робството

§ 1. В Съединените щати, както и във всички територии под тяхна юрисдикция няма да съществуват нито робство, нито принудите­лен труд освен като наказание за престъпление, в което заподозре­ният трябва да бъде съответно обвинен.

§ 2. Правото да налага този член принадлежи на Конгреса посредст­вом съответното законодателство.

XIV Добавка [1868] За неограничаване на правата на гражданите

§ 1. Всички лица, родени или натурализирани в Съединените щати и „подчинени на техните закони, са граждани на Съединените щати и на щата, в който живеят. Никой щат няма право да приема и нала­га закони, ограничаващи привилегиите или имунитета на гражда­ните на Съединените щати; никой щат няма право да лишава личността от живот, свобода или имущество без съответния съде­бен процес, нито пък да отказва на което и да било лице под ггегова юрисдикция съответната закрила на закона.

§ 2. Представителите са пропорционално разпределени между щатите според тяхната съответна численост, при което се взема предвид общият брой лица за всеки щат, с изключение на индианците, нсоб-лагани с данък. Но когато гласоподавателното право за избор от членове на избирателни колегии на президент и вицепрезидент на Съединените щати, на представители за Кошреса, на служители на изгпьпнителиата и съдебната власт за щата или на членове на зако­нодателните му органи се откаже на когото и да било от мъжкото население на този щат, навършил 21-годишна възраст, гражданин на Съединените щати, или пък му се попречи да гласува освен в случаите на участие в бунт или други престъпления, то основата на съответното представителство трябва да се намали в съответстви­ето, в което броят на тези граждани мъже се отнася към общия брой мъже, навършили 21 години, за съответния щат.

§ 3. Лица, които като членове на Конгреса, държавни служители на Съ­единените щати, членове на щатски законодателни органи, на изпълнителната или съдебната власт вече са полагали клетва да спазват Конституцията на Съединените щати, а след това са се ан­гажирали с метежна или бунтовническа дейност против нея или са подкрепяли нейните врагове, нямат право да стават сенатори, представители на Конгреса, членове на избирателни колегии за президент и вицепрезидент или да заемат каквато и да било дър­жавна или военна длъжност в Съединените щати или в отделен щат. С две трети от гласовете на всяка камара обаче Конгресът може да върне така отнетите привилегии.

§ 4. Не се поставя под въпрос валидността на обществения дълг на Съединените щати, когато е авторизиран със закон и включва задъл­жения за изплащане на пенсии и премии за заслуги, проявени при потушаване на размирици и бунтове. Но нито Съединените щати, нито отделен щат ще се задължават да изплащат задължения, пое­ти за подпомагането на размирици и бунтове, ако те са насочени против Съединените щати; няма да се уважават и оплаквания за то­ва, че е бил изгубен роб или е намерил свободата си – всички по­добни задължения и оплаквания се смятат за незаконни и лишени от основание.

§ 5. При съответно законодателство Конгресът има право да налага предвидените в тази точка мерки.

XV Добавка [1870]

§ 1. Нито Съединените щати, нито който и да било щат имат право да отричат или да ограничават избирателните права на гражданите поради раса, цвят на кожата или предишно състояние на робство.

§ 2. При съответно законодателство Конгресът има право да налага действието на този член.

XVI Добавка [1913]

За данъка върху общия доход

Конгресът има правото да налага и събира данъци върху дохода, независимо от какъв източник е бил получен, без да ги разпределя между отделните щати и независимо от официалните преброява­ния.

XVII Добавка [1913]

За избора на сенатори

[1] Сенатът на Съединените щати се състои от по двама сенатори за всеки щат, избирани за шест години от населението на щата. Всеки сенатор има право на един глас. Членовете на избирателните коле­гии от всеки щат трябва да притежават квалификациите на избира­телите от името на мнозинството на щатските законодателни власти.

[2] Ако в представителството на един щат се появят вакантни места за Сената, изпълнителната власт на този щат издава нареждане за провеждане на избори за тези места, освен ако законодателната власт на щата не упълномощи съответната изпълнителна власт да назначи временно изпълняващи поста сенатор до попълването на вакантните места чрез избори.

[3] Настоящата добавка не засяга избирането или мандата на който и да било сенатор, избран преди влизането й в сила като част от Конституцията.

XVIII Добавка [1919]

Забрана на спиртните напитки

§ 1. Една година след ратификацията на настоящия член се забранява производството, продажбата и пренасянето на спиртни напитки, вносът и износът на такива във и от Съединените щати и територи­ите под тяхна юрисдикция.

§ 2. Чрез съответното законодателство Конгресът и отделните щати ще имат правото да наложат горния член.

§ 3. Този член не може да влезе в сила, ако не бъде ратифициран като добавка към Конституцията от законодателствата на отделните щати в седемгодишен срок след представянето му на тези щати от Конгреса (Приема се от всички щати с изключение на Кънетикът и Род Айлънд; отменена с XXI добавка от 5 декември 1933 г.)

XIX Добавка [1920]

Избирателни права за жените

[1] Избирателните права на гражданите на Съединените щати няма да бъдат отнемани или ограничавани както от отделните щати, така и от Съединените щати по полов признак.

[2] Посредством съответното законодателство Конгресът трябва да въведе горния член в сила.

XX Добавка [1933]

За мандатите на президента и вицепрезидента, сенатори­те и представителите

§ 1. Мандатите на президента и вицепрезидента изтичат но пладне на 20 януари, а мандатите на сенаторите и представителите – на З януари в годините, в които трябва да стане това, в случай че насто­ящият член не бъде ратифициран. На тези дати започват мандати­те на техните приемници.

§ 2. Конгресът се свиква поне веднъж годишно, като заседанията започват по пладне на 3 януари, освен ако с друг закон не се предвиж­да друга дата.

§ 3. Ако в деня, когато новоизбраният президент трябва да встъпи в длъжност, той е починал, за президент се обявява новоизбраният вицепрезидент. Ако един президент не е бил избран до датата за встъпване в длъжност или новоизбраният президент няма необхо­димото мнозинство, новоизбраният вицепрезидент изпълнява пре­зидентските функции, докато президентът получи необходимото мнозинство. Конгресът може със закон да постанови при неизби-рането на президент или вицепрезидент кой ще изпълнява длъжностга на президента до момента, когато президентът и вицепрезидентът не получат квалифицирано мнозинство.

§ 4. Конгресът определя със закон в случай на смърт на някое от лицата, от които Камарата на представителите трябва да избере президент, или Сенатът – вицепрезидент, кому трябва да се прехвърли правото на избор.

§ 5. Член 1 и 2 влизат в сила на 15 октомври след ратификацията на настоящия член.

§ 6. Този член не влиза в сила, ако не е бил ратифициран като добавка към Конституцията от Законодателните събрания на три четвърти от щатите в седемгодишен срок от датата на внасянето му.

XXI Добавка [1933]

§ 1. XVIII добавка към Конституцията на Съединените щати се отменя.

§ 2. Този член не може да влезе в сила, ако не бъде ратифициран като добавка към Конституцията от събранията на отделните щати в седемгодишен срок след представянето му в Конгреса, както е пред­видено в Конституцията.

XXII Добавка [1951]

§ 1. Никое лице не може да бъде избрано на длъжността президент за повече от два мандата; никое лице, заемало длъжността президент или временно изпълнявало тази длъжност повече от две години, за която е бил избран друг президент, не може да бъде избирано на тази длъжност повече от един път. Това не се отнася до лицето, за­емащо длъжността президент в момента, когато настоящата до­бавка е била предложена от Конгреса, и не лишава заемащия поста президент или временно изпълняващия тази длъжност от правото да заема същия пост, докато настоящият член не влезе в законна сила.

2. Горният член не може да влезе в сила, ако не бъде ратифициран като поправка към Конституцията от Законодателните събрания на три четвърти от щатите в седемгодишен срок от датата на внасяне­то му.

XXIII Добавка [1961]

§ 1. В окръг Колумбия, представляващ седалището на правителството на Съединените щати, се определя съгласно решението на Конгре­са:

Определен брой членове на избирателната колегия за президент и вицепрезидент, отговарящ на общия брой сенатори и представите­ли в Конгреса, на каквито окръгът би имал право ако беше щат, но в никакъв случай повече от броя, който се полага на най-малоброй­ния по население щат; когато се отнася до избора на президент и вицепрезидент, те ще се смятат за членове на избирателната коле­гия наравно с тези от другите щати; те се събират в границите на окръга с функции като тези, определени с XII добавка.

§ 2. Конгресът е овластен да въведе този член посредством съответното законодателство.

XXIV Добавка [1964]

§ 1. Съединените щати, както и всеки отделен щат, не могат да отказват или да ограничават правото на един гражданин на Съединени­те щати да гласува в първични и всякакви други избори за президент и вицепрезидент, за членове на избирателни колегии, се­натори и представители в Конгреса по причина, че не си е платил избирателен или всякакъв друг вид данък.

§ 2. Конгресът е овластен да въведе този член посредством съответното законодателство.

XXV Добавка [1967]

§ 1. В случаите, когато президентът бъде лишен от длъжност, почине или си подаде оставката, президент става вицепрезидентът.

§ 2. В случай че длъжността на вицепрезидента се оваканти, президентът назначава вицепрезидент, който заема тази длъжност едва след като бъде утвърден с мнозинство в двете камари на Конгреса.

§ 3. Ако президентът връчи на председателя pro tempore на Сената и на спикера на Камарата на представителите писмена декларация, че не е в състояние да изпълнява и упражнява своите права и за­дължения, и докато същият не им връчи писмена декларация за противното, тези права и задължения преминават у вицепрезиден­та като временно изпълняващ длъжността.

§ 4. Ако вицепрезидентът и мнозинството от основните служители на изпълнителните щепартаменти или на друг подобен орган като Конгреса законно съставят и връчат на председателя рго tempore на Сената и на спикера на Камарата на представителите писмена декларация, че президентът не е в състояние да упражнява своите права и задължения, вицепрезидентът веднага поема правата и за­дълженията на президента като изпълняващ длъжността.

Сетне, ако президентът връчи на председателя рго tempore на Се­ната и на спикера на Камарата на представителите писмена декла­рация, че е в състояние да упражнява своите права и задължения, той ги поема отново, освен ако вицепрезидентът и мнозинството от основните служители на изпълнителните департаменти или на друг подобен орган като Конгреса не са връчили но закон в чети­ридневен срок на председателя рго tempore на Сената и на спикера на камарата на представителите писмена декларация, че президен­тът не е в състояние да изпълнява своите нрава и задължения. Ако в момента не заседава, Конгресът трябва да се събере в срок от 48 часа и да реши въпроса. Двадесет и един дни след получаването на писмената декларация или ако не е в сесия, в срок от 21 дни, след като е трябвало да се свика, Конгресът решава с мнозинство от две трети за двете камари дали президентът може, или не може да из­пълнява своите права и задължения; ако реши, че той не може да ги изпълнява, вицепрезидентът продължава да изпълнява длъж­ността временен президент; в противен случай президентът поема отново правата и задълженията си.

XXVI Добавка [1971]

§ 1. Нито Съединените щати, нито който и да било щат имат правото да отказват или да ограничават избирателните права на граждани­те на Съединените щати, които са навършили 18-годишна възраст.

§ 2. Конгресът е овластен да въведе този член посредством съответното законодателство.

XXVII Добавка [Предложена10]

§ 1. Нито Съединените щати, нито който и да е щат няма да отричат или ограничават равенството на правата пред закона според поло­вата принадлежност.

§ 2. Конгресът е овластен да приведе в изпълнение чрез съответно законодателство условията на този член.

§ 3. Тази добавка влиза в сила две години след датата на ратификацията.

На Конституционния конвент се постига компромис между представителите на северните и южните (робовладелските) щати; членовете на долната камара се избират пряко и пропорционално на числеността на населението на щатите, като към нея се прибавят 3/5 от броя на робите.

2 спикер – председател на Камарата на представителите.

3 импийчмънт – особен ред за разглеждане на дела за измяна или други тежки престъпления, извършени от длъжностни лица, при които обвинението изхожда от Камарата на представителите, а Сенатът изпълнява съдебни функции.

4 От лат. – временен.

5 Негласно разрешение, давано на граждански лица (корабовладелци) да нападат и пленяват вражески кораби; пиратство. Отменено с реше­ние на Парижката конференция (1856).

6 Английски закон (1679) за неприкосновеността на личността, изискващ представяне на арестувания пред съд в течение на установен срок за съ­дебното дирене и установяване законността на ареста – основана на конституционната практика във Великобритания, САЩ и в други страни.

7 Лат. – като се изхожда от станалото по-късно.

8 Избират се от гласоподавателите на всеки щат, за да изберат президент и вицепрезидент.

9 Текстът в скоби се допълва от XX добавка, чл. 3.

10 Приета от Камарата на представителите на 12 октомври 1971 г. и от Сената на 22 март 1972 г. с резолюция, в която се казва, че двадесет и седмата добавка ще стане част от конституцията „когато бъде ратифицирана чрез законодателно действие от три четвърти от необходимия брой щати в срок от седем години от датата на представянето й в конг­реса“. Седемгодишният срок изтича на 22 март 1979 г. Към ноември 1977 г. 35 от необходимите 38 на брой щата са приели актове за ратифи­кация на тази добавка.

 

Глава 9

Смесени предприятия, чуждестранни инвестиции и търговски кодекс

Юджийн Л. Стюарт

 

Резюме

 

България прави решително усилие да реформира своите закони, управляващи частните чуждестранни инвестиции. Законът за смесените предприятия от март 1980 г. бе предназначен да привлече западни технологии и инвестиции. На практика обаче поради неясните си гаранции законът, макар и един от най-либералните за времето си в Източна Ев­ропа, не успя да предизвика сериозен интерес на Запад. Указ 56, излязъл през 1989 г. и изменен през 1990 г., замени Указ 535, но и той не доведе до желаното нарастване на интереса от страна на западните фирми към образуване на смесени предприятия или към други инвестиции в бъл­гарски производства.

През 1974 г. беше изразена загриженост, че България вероятно няма вече да бъде в състояние да генерира капиталите или технологиите, необходими за поддържане на желания темп на развитие. Традиционните проблеми, породени от структурни дефекти, присъщи на системите с командна икономика, бяха рязко задълбочени от значителните увеличения в цените на вносните суровини и особено на нефта от Съветския съюз. Също като другате Източноевропейски нации, България трябваше непрекъснато да сключва заеми със Запада, за да покрива нарастващите си търговски дефицити към Западна Европа, Съединените щати и Япония. Липсата на капитали наложи свиването на плановете за икономически растеж в рамките на СИВ, в т.ч. и в България.

В средата на 1974 г. с издаването от Държавния съвет на Указ 1196 България започна да опитва да привлича технологии и ноу-хау и да раз­вива експортни пазари, за да спечели твърда валута. Този Указ беше зачатъкът на един законов режим, задаващ параметрите за изпълнение на „договорите за коопериране“ между чуждестранни фирми и български ВТО и/или други икономически единици.

Указ 1196 съдържа големи ограничения но отношение на диапазона на разрешените договорености за чуждестранни компании и лица, жела­ещи да инвестират в България. В България не бяха разрешени истински общи или с дялово участие смесени предприятия. Нито на чужденци, нито на юридически лица, притежаващи чуждестранна собственост, не беше позволено да се решстрират в България или по друг начин да при­тежават дял п бчлгарско стопанско предприятие.

Въпреки че Указ 1196 доведе до известно коопериране със западни фирми, включително и до определен брой истински смесени предприя­тия с дялово участие на страните (извън България), тези случаи които се отнасяха до дейност в България включваха съглашения, специфични за всяка сделка, които обикновено се основаваха на насрещни сделки, бартерна търговия, лицензни или договорености за закупуване на готова продукция. Указ 1196 не доведе до същински чуждестранни инвестиции в България.

През април 1978 г. беше обявено, че някои сектори от българската икономика, в частност, селското стопанство, ще бъдат подложени на експеримент, основан на подход, включващ ограничена децентрализация при вземането на решенията и засилване на „стоковите отношения“, особено между икономическите организации.

За задълбочаване на програмата за децентрализация, през 1980 г. Държавният съвет издаде Указ 535, отменящ Указ 1196. Основната цел на Указ 535 бе определянето на законов режим, уреждащ икономическо­то коопериране между български фирми и западни партньори. Указ 535 въведе две нови законни форми за организиране на смесена българо-чуждестранна икономическа дейност, както вътре, така и извън Бълга­рия. Втора глава на Указ 535 определи условия за „асоциации, които не са юридически лица“ и по същество са договорни отношения, подобни на партньорства. Глава трета, обаче, съдържаше условията, уреждащи „асоциации, които са юридически лица“, – по същество корпоративни смесени предприятия с правото да издават акции, с независим юриди­чески статут и българско гражданство, и с ограничена отговорност. До отмяната на Указ 535 през януари 1989, всички българо-чуждестранни смесени ангажименти вътре в България бяха на основата на корпора­тивни смесени предприятия съгласно трета глава на Указа.

Указ 535 разшири категорията на българските юридически лица, кои­то могат да участват в една от позволените форми на икономическо коопериране с чуждестранни субекти. Указ 535 даде право на всички юридически лица със седалище в България, да преговарят самостоятел­но и да влизат в съглашения за промишлено коопериране или в асоциа­ции съгласно глава втора или глава трета с една или повече чуждестранни корпорации или индивиди. На практика обаче, в най-доб­ро положение да се възползват от промените, въведени от Указ 535, бяха обединенията и комбинатите, заедно с ВТО и министерствата, отгова­рящи за управлението на промишлените сектори.

Указ 535 запази някои изисквания, които затрудниха спокойната работа на асоциациите. Въпреки че участниците като правило, имаха свобо­дата да определят собствената си управленска система, съгласно втора и трета глава, асоциациите трябваше да се ръководят от управителен и директорски съвет с председатели български граждани. Указ 535 наложи изискването, решенията по дейността на асоциацията да се вземат само „със съгласието на всички партньори“, като по този начин всеки участ­ник получи абсолютното право на вето по отношение на решенията, вземани от управителния и директорския съвет, стига да имаше предс­тавителство в последния.

Указ 535 остави и място за сериозна намеса на държавата. Асоциациите, създадени съгласно втора или трета глава трябваше да се основават на договор между страните, който да посочва условията на съглашение­то по редица точки, посочени в Указа. Времетраенето на договора беше ограничено до 15 години, макар че можеше да се продължава със съгла­сието на Министерския съвет. Изготвянето на договора задължително се съгласуваше с Министерството на външната търговия, Министерст­вото на финансите и Българската народна банка. След това договорът се депозираше в Министерския съвет, заедно с подробна обосновка и мне­нията на трите споменати ио-горе правителствени институции. За да влезе договорът в сила беше необходимо одобрението на Министерския съвет.

Указ 535 съдържаше и ограничение, което забранява на участниците да прехвърлят дяловото си участие в асоциация, учредена по трета глава на трети страни, без съгласието на другия или останалите участници. Тази забрана не съществуваше за асоциациите, създадени по втора глава. Въпреки това, вероятно всяко предложение за прехвърляне на дял в асоциациите и от двата вида да е трябвало да получи одобрение и от Министерския съвет, за да влезе в сила.

Въпреки че асоциациите, създадени по трета глава, имаха независим юридически статут и българско гражданство, те нямаха право да придобиват недвижима собственост, както под формата на принос от българс­ки участник, така и чрез закупуване или построяване. Това предписание включваше земята и подобренията, извършени върху нея. Подобни ог­раничения съществуваха и по отношение на едрите средства за произ­водство, промишленото оборудване и „особено ценните“ машини. Нито българският, нито чуждестранният участник можеха да прехвърлят пра­вата на собственост върху споменатите обекти, даже ако асоциацията беше създадена съгласно трета глава.

В резултат на тези отрицателни стимули, Указ 535 не породи нещо повече от умерен интерес у западните компании – до 1986 г. Според то­зи закон бяха създадени само около 10 смесени предприятия. В течение на 1987 г. българското правителство направи известен брой изменения, в законовата си система, уреждаща икономическата активност, които между другото имаха за цел да подобрят инвестиционната среда, с на­мерение да се привлече по-голямо чуждестранно участие в преустройс­твото на икономиката. Тези нови постановления и укази целяха да изчистят, рационализират и разширят тъканта на икономическите ре­форми. Накрая, през януари 1989 г. Държавният съвет възприе един на­пълно нов закон, уреждащ чуждестранните инвестиции, който отмени Указите 535, 31 и 49. Новият закон – Указ 56 – въведе широкообхватна система от нови закони и положения, уреждащи икономическата дей­ност в България. Указ 56 чувствително промени редица части от българ­ското законодателство в опита си да отвори българската икономика към пазарните сили. Указ 56 беше изменен през 1989 г. и още веднъж през 1990 г. В допълнение, през 1989 г. бяха публикувани Правилникът за при­лагане на Указ 56 и Постановление N0 2 на Министерския съвет за при­лагане на Указ 56, които бяха изменени през 1989 г. и 1990 г.

Въпреки че за България Указ 56 представлява доста сериозна стъпка напред в създаването на благоприятни условия за и при определяне ста­тута на чуждестранните инвестиции в България, в него продължават да съществуват чувствителни контрастимули благодарение на контрола, упражняван от държавата чрез изискването да се получава министерско разрешение за създаването на някои видове частни юридически лица, задържането на държавната собственост върху някои видове имоти и намесата в ценообразуващите механизми на широк спектър стоки и ус­луги.

България може да извърши прехода към пазарна икономика, само ако стопанските предприятия бъдат освободени от държавния контрол. Необходими са реформи в българската конституция и в законите, които да определят правата на собственост и да създадат условия, при които стопанските предприятия да могат да реагират на пазарните сили, т.е. на ценообразуващите механизми на един свободен пазар. За целта е необходимо чувствително да бъдат променени Указ 56 и правилата за неговото прилагане. Тези промени трябва да премахнат съществуващите за чуждестранните инвестиции контрастимули, а именно: изискването предварително да се получава разрешение от държавните власти, за да се осъществят чуждестранни инвестиции; държавната собственост вър­ху повечето видове недвижими имоти; невъзможността чуждестранни лица или организации да придобиват собственост върху земята; продължаващата намеса на държавата във формирането и регулирането на це­ните; а също и да се отговори на потребността от търговски кодекс.

Ключово значение за успешния преход на България от командна към пазарна икономика имат: създаването на юридическа структура, подпомагаща образуването на фирми със стопанска дейност, привличането на чуждестранни инвестиции, кредитните и договорни инструменти, от които се ръководи бизнеса в една пазарна икономика. Постигането на тази цел от своя страна изисква да се изменят съответните текстове от Конституцията, Указ 56 и Правилника за прилагане на Указ 56, както и да се въведе в действие търговски кодекс.

Стъпките, които трябва да направят Парламентът (т.е. Великото Народно Събрание), Президентът на Републиката и Министерският съвет, при наличие на разбиране и подкрепа от страна на опозицията, се об­съждат и разглеждат в IV раздел на настоящата глава. В резюме тези стъпки са изброени в V раздел.

Формулиране на проблема

Чуждестранното инвестиране в България е „затруднено от някои противоречия в българското законодателство и от несигурността, свър­зана с прехода на българската икономика към пазарно-ориентирана сис­тема“ [1]. „Българската промишленост има нужда от помощта на външни партньори. В идеалния случай тя би включвала смесени предп­риятия с финансовото участие на чуждестранни фирми. До този момент обаче, тяхната реакция е много ограничена. Това може да се отдаде на несигурната политическа обстановка, на деформираната ценова система и на други недостатъци в съществуващите стимули и разпоредби“ [2].

От гледна точка на едно социалистическо правителство, България е направила решително усилие да реформира своя закон, уреждащ чуждестранните инвестиции. Предназначението на закона за смесените предприятия от март 1980 г. (Указ 535) беше да се привлекат западни технологии и инвестиции, но поради неяснотата на заложените в него положения, този закон – един от най-либералните за времето си в Из­точна Европа [3], не успя да предизвика съществен интерес на Запад. Указ 56, приет през 1989 г. и изменен през 1990 г., замени указ 535, но не успя в значителна степен да реализира надеждите за вълна от интерес към създаването на смесени предприятия или към други инвестиции в българското производство от страна на западните фирми. Историческа­та перспектива ще помогне да се разбере защо тези закони, направени с най-добри намерения, не успяха да стимулират чувствителни западни инвестиции в България и да осигурят нужното внимание към необходимите в момента реформи на българските закони, уреждащи чуждест­ранното инвестиране в развитието на ресурсите и търговията в България, като ключов елемент при постигането на функционираща па­зарна икономика.

Историческа еволюция на регулирането на чуждестранното инвестиране в България

Предпоставки. След като пое управлението на страната чрез насилствено завземане на властта през 1947 г. и я обяви за „Народна Републи­ка“ по съветски модел, на 4 декември същата година Българската Комунистическа Партия (БКП) наследи вероятно най-слабо индустриализлизираната икономика в Европа. В годините непосредствено предшест­ващи Втората световна война, приносът на промишлеността към съв­купния обществен продукт (СОП) никога не е надминавал 15%, докато приносът на селскостопанския сектор на страната се оценява на около 65% [4]. Изправено пред тези обстоятелства, комунистическото ръко­водство възприе политика, свързана с бърза и насилствена индустриали­зация на икономиката, която трябваше да се постигне на първо място чрез създаването на нови промишлени сектори [5].

Политиката на индустриализация в самото начало се преследваше чрез серия от инициативи, предназначени да пренасочат ресурсите на страната, включително човешките ресурси, към задачата за изграждане на индустриална база. След десетгодишна брутална кампания за колективизация на земята, селячеството, масово се пресели от полето към града [6], и БКП успя да създаде градска индустриална работна сила. Начинанието да се създадат нови промишлени сфери постигна чувствителен успех, особено в следните области: инженерство, металургия, хи­мическа промишленост, приборостроене, подемни машини и производство на електричество [7]. И в селскостопанския сектор беше постигнато голямо повишение на производителността, предимно пора­ди механизацията и въвеждането на по-модерна селскостопанска техни­ка [8]. България започна да прави капитал и от географското си положение около главния сухопътен маршрут между Европа и Средния Изток, като подобри сектора на транспортните услуги, и мрежата си от пътища и магистрали [9].

При относителната изостаналост на българската икономика през 1947 г. политиката на насилствена индустриализация първоначално по­роди огромен икономически растеж. През 50-те години не бяха рядкост годишни нараствания на СОП от порядъка на 20% [10]. Към 60-те годи­ни обаче, основните икономически промени, които като цяло породиха такива големи темпове на растеж – урбанизацията на населението и създаването на основите на тежка промишленост, бяха до голяма сте­пен завършени.

През петгодишния период 1961-65 г. ежегодният ръст на СОП беше спаднал до едно средно ниво от 6, 7% [11]. Забавянето на темповете на растеж започна да разкрива, че някои аспекти на системата, като свръхцентрализацията и липсата на стимули, препятстват по-нататъшното икономическо развитие.

В средата на 60-те години, БКП започна да разглежда предложения за реформиране на системата чрез въвеждане на децентрализация и стимулиращи механизми, като през 1966 г. България започна да експериментира с няколко такива реформи [12]. От време на време, за оценявне на ефективността на дадена дейност се използваше понятието „печалба“. В някои сектори беше въведено гъвкаво ценообразуване и заплащането се свързваше с производителността [13]. Системата на централизирано планиране в команден стил беше смекчена и в по-голя­ма степен се разчиташе на преките договори между предприятията.

За съжаление, със съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г., в България рязко нарасна влиянието на привържениците на твърдата линия и започнатият експеримент за въвеждане на икономически ре­форми, целящи децентрализация, беше по същество прекратен [14]. От­делни главни икономически организации под министерско ниво, като „обединения“ и „комбинати“, както и част от „предприятията“ на по-ниско ниво [15], запазиха някои от отговорностите, прехвърлени им преди това от министерствата [16]. Вместо да определят всички планови за­дачи на всяка производствена единица, министерствата преминаха към определяне на плановите задания на обединенията, комбинатите и глав­ните предприятия, които от своя страна делегираха разпределението им на индивидуалните обекти [17].

От края на 60-те до средата на 70-те години беше подновена тенденцията към централизация. Тази тенденция се прояви в края на 1969 г. по отношение на външноикономическите връзки, когато правителството обнародва Закон за външната търговия [18], постановяващ, че с външно­търговска дейност могат да се занимават само организации, получили право от Министерския съвет, като в повечето случаи това бяха външно­търговски организации (ВТО) [19]. Освен това, законът изискваше всяко предложение за външнотърговска сделка да се одобрява от Министерс­кия съвет [20]. Подновяването на централизацията в рамките на българ­ската икономика се прояви и в промишления и в търговския сектор чрез по-нататъшна консолидация и интеграция на предприятията във все по-големи обединения и комбинати. Подобна тенденция към централиза­ция започна да се проявява на географски принципи в селскостопанския сектор, където държавните и кооперативни земеделски стопанства от един и същи район бяха групирани в агро-промишлени комплекси (АПК) [21] – процес, който беше завършен до края на десетилетието.

Тенденцията към централизация, в крайна сметка, срещна чувствителна съпротива още през 1974 г., когато започна да се проявява загри­женост, че страната може би няма да е в състояние да генерира сама капитала и технологиите, необходими за поддържането на желания темп на развитие. През тази година традиционните проблеми, породени от структурните недостатъци, присъщи на една командно стопанска сис­тема – излишни загуби и тесни места в производството, бяха остро за­силени от същественото увеличение на цените на вносните суровини, особено на нефта от Съветския Съюз [22]. След две години на висок рас­теж, отчитаният темп на инвестициите в България за 1974, показваше намаление около 10% [23]. Както и други източно-европейски нации, България трябваше да сключва все по-големи заеми със Запада, за да покрива нарастващия търговски дефицит със Западна Европа, Съедине­ните щати и Япония [24]. Липсата на капитали наложи да се намали плановия растеж в рамките на целия СИВ, включително и в България 25). При все това, вместо веднага да се заеме с огромната и политичес­ки трудна задача да се реформира самата система, БКП най-напред се опита да получи необходимата подкрепа от Запад.

Указ 1196

В средата на 1974 г., чрез издаването на Указ 1196 от Държавния съ­вет България постави начало на усилията си да привлече технологии и ноу-хау, както и да развие експортни пазари за печелене на твърда валу­та [26]. Този Указ бе зародиша на един законов режим, определящ пара­метрите за изпълнение на „договорите за коопериране“ между чуждестранни фирми и български ВТО и/или други стопански единици. Въпреки, че ВТО бяха естествено най-облагодетелствани от Указ 1196, законът предвиждаше заинтересованите „стопански организации“ също да могат да сключват такива договори [27]. Указ 1196 не определя тер­мина „стопанска организация“, но в по-късен законодателен акт се из­ползва същия термин, като се привежда определение, подсказващо намерението този термин да включва субектите, занимаващи се с орга­низиране на материалното производство или с друга стопанска дейност (например, производство, търговия на едро и дребно и др. ), имащи ста­тута на юридически лица съгласно законите на България [28].

В секторите на промишлеността и на търговията, комбинатите, обединенията, предприятията и асоциациите очевидно попаднаха в сферата на съответните стопански организации [29]. В селското стопанство, това навярно се отнасяше и до новообразуваните АПК и юридическите лица на по-високо ниво, докато не е съвсем ясно, дали засягаше държавните и кооперативните земеделски стопанства, които все още не бяха органи­зирани в АПК. Стопанските министерства, вероятно също се счетоха за организации, съответстващи на намеренията на Указ 1196 [30]. Незави­симо че индивидуалните предприятия и АПК обикновено притежаваха статут на юридически лица и попадаха сред стопанските организации по смисъла на Указ 1196, очевидно преобладаващото мнозинство от тях не притежаваше информацията, компетентността и интереса, необходими, за да се възползват от закона. Комбинатите, обединенията и асоциации­те от по-висш ранг бяха в много по-изгодна позиция да разузнават поло­жението и да извличат изгода от предоставените възможности.

Нещо повече, изглежда по правило се е налагало да се осигури участието на съответното министерство или ВТО, за да се получат нужните одобрения [31]. Вероятно, това се дължи на факта, че Указ 1196 не изк­лючваше дейностите, предприемани в изпълнение на изпълнение на Закона за външната търговия, според който само на ВТО или на организациите, притежаващи външно-търговски права, се разрешаваше да се занимават с външнотърговска дейност. Тези дейности бяха опреде­лени общо, така че да обхванат почти всяка възможна сделка, включва­ща международен икономически обмен [32]. Следователно, поне един участник от българска страна трябваше да притежава външнотърговски права, изискване, което обикновено се изпълняваше чрез ангажирането на ВТО.

Указ 1196 допускаше чуждестранна фирма или лице да влизат в договорни отношения но коопериране с българска ВТО или друга заинтере­сована стопанска организация, ако обектът на договориране попадаше в някоя от петте основни категории дейности, определени от указа: (1) съвместно изграждане или модернизация на производствени мощности; (2) съвместни изследвания, проектиране или планиране; (3) съвместно производство на стоки на базата на лицензни, обмен на ноу-хау, насрещ­на търговия или бартерни сделки; (4) съвместно изграждане или доста­вяне на проекти „под ключ“; и (5) основаване на съвместни предприятия извън България [33]. Указ 1196 изрично посочваше, че съвместна дейност, включваща бтългарска ВТО и чуждестранна фирма или лице би могла да се развива изцяло извън България [34]. И наистина, Указ 1196 позволяваше на българска ВТО или на заинтересована сто­панска организация да придобива дялово участие в корпоративно смесе­но предприятие извън България [35].

При все това, Указ 1196 беше крайно ограничен по отношение на обхвата на допустимите договорености, предоставяни на чуждестранните компании или лица, желаещи да инвестират в България. Указ 1196 не разрешавате истински корпоративни или смесени предприятия с дяло­во участие в България [36]. На чуждестранните държавни фирми или на предприятията с чуждестранна собственост не беше позволено да се регистрират в България или по друг начин да придобиват дялово участие в български обслужващи предприятия или стопански обекти. Всъщност, чуждестранните фирми или лица, желаещи да получат достъп до българския пазар или да участвуват в българската икономика имаха на разположение само една структура за сделки, т.е. съглашение за кооперира­не по договор с българска ВТО или с друга голяма заинтересована стопанска организация [37].

В продължение на почти пълните шест години, през които беше в си­ла Указ 1196, чуждестранни фирми сключиха множество договори за коопериране с български ВТО и стопански организации. Някои от тези договорености се реализираха с държавни предприятия от други страни-членки на СИВ за съвместно разработване [38] или съвместно производство [39] на конкретни видове машини, или водеха до общи споразумения за съвместна дейност в научно-технологични изследвания и разработки [10], няколко се отнасяха до създаването на предприятия, в които българска ВТО и чуждестранна фирма основаваха и имаха дялово участие в общо смесено предприятие със седалище и основно място на дейност в някоя западна страна [41]. Част от споразуменията фактичес­ки се отнасяха до предприемането на някаква конкретна стопанска дей­ност със западни фирми в самата България, например договори за коопериране с цел разработването на конкретни проекти [42]. Тези съг­лашения, обаче не доведоха до същински чуждестранни инвестиции в България. Те обикновено представляваха договори за закупуване на про­екти „под ключ“, в които българската страна поемаше ангажимент да достави според възможностите си труд и материали. При преговорите за закупуване на производствено оборудване или проекти „под ключ“ за изграждането на производствени мощности, българската страна обик­новено се стремеше да наложи условие за откупуване, изисквайки от за­падния продавач да закупи част от бъдещата продукция [43]. Често договорите придобиваха формата на сделки с насрещна търговия [44], България влезе и в няколко лицензионни сделки, отнасящи се до пози­ции от типа на производствени технологии и търговски марки на извест­ни западни цигари (в случая често става въпрос за получаване съгласието на собственика на западната марка да достави патентовано оборудване за пакетирането и известно количество ароматизиран вно­сен тютюн за смесване с местен тютюн) [45]. Въпреки че Указ 1196 до­веде до известен брой договори за коопериране със западни фирми, включително и до някои същински смесени предприятия с дялово учас­тие извън България, тези които се отнасяха до дейност развивана в Бъл­гария, сключваха конкретни за всяка сделка съглашения, които обикновено се основаваха на насрещни сделки, бартерна търговия, лицензни или договорености за закупуване. Дори в случаите, когато договорите съдържаха доставка на заводи или големи строителни проекти, условията обикновено бяха по същество „под ключ“, като често посоч­ваха частично заплащане с продукция. Доколкото един строителен проект би имал нужда от българско участие чрез осигурявансто напри­мер на труд и материали, подобни договори би трябвало да се наричат „договорености по изпълнението“, а не смесени предприятия. Те не во­деха до фактическо чуждестранно инвестиране в българското стопанст­во. И така, указ 1196 не допринесе за същински чуждестранни инвестиции в България [46].

Указ 535

През 1977 г., с публикуването на новите тсхнологии на планиране, стана ясно, че се подновява интереса към идеите на икономическата децентрализация [47]. На Националната партийна конференция през ап­рил 1978 г. беше обявено, че БКП възнамерява да разработи и приложи нов подход към организирането на стопанската дейност [48]. Предвиж­даше се някои сектори от икономиката, и в частност селското стопанст­во, да се подложат на експеримент с този нов икономически подход, включващ ограничена децентрализация при на вземането на решения и засилване на „стоковите отношения“, особено между стопанските орга­низации [49]. Новият подход щеше да включва и ограничено манипули­ране на заплатите, цените и процентните ставки [50]. През януари 1979 г. Държавният съвет обнародва указ, прилагащ „нов икономически механизъм“ (НИМ) към всички стопански организации в сферата на Минис­терството на земеделието и хранително-вкусова промишленост. НИМ въведе някои пазарно-ориентирани понятия в организацията на селскос­топанското производство. Вземането на решения беше умерено децент­рализирано, тъй като сега министерствата трябваше сами да определят общите си планови задачи, прехвърляйки на индивидуалните стопански организации правомощията да определят подробностите какво и колко да произвеждат. Отново беше въведено използването на печалбата като мярка на ефективността. Осигурени бяха икономически стимули за тру­да, като заплатите се обвързваха с печалбата. С изключение на някои определени задължителни доставки, отделните стопански организации имаха свободата да преговарят с купувачите по условията на продажба­та. Намерението беше НИМ да накара селскостопанските организации да преминат на „самоиздръжка“, с перспектива да се премахнат дотаци­ите [52]. Въз основа на решение на ЦК на БКП тези реформи трябваше през следващите три години постепенно да обхванат и другите сектори на стопанството, поради което през 1982 г. Държавният съвет издаде указ, който направи НИМ общоприложим в икономиката [54].

С цел задълбочаването на програмата за умерена децентрализация, представена от НИМ, през 1980 г. Държавният съвет прокара нов закон, уреждащ чуждестранното участие в работата на български фирми [55], който отмени Указ 1196 [56]. Както и при Указ 1196, фокусът на Указ 535 беше ясно насочен към основаването на законов режим, уреждащ икономическото коопериране между български фирми и западни партньори. Независимо от това, Указ 535 съществено се различава от Указ 1196 в няколко главни отношения. Първо, Указ 535 предвиждаше използува­нето на „договори за промишлено коопериране“ между български и чуждестранни фирми [57]. Тези договори за промишлено коопериране изглеждаха подобни на договорите за коопериране, предвиждани от Указ 1196 [58]. Все пак, за разлика от предишния закон, Указ 535 бегло споменаваше възможността за такива договорености, без да урежда въпроса в подробности [59]. Указ 535 само посочваше, че такива догово­рености могат да се използуват в съглашения за сътрудничество, отна­сящи се до взаимоизгодна дългосрочна научно-технологична, производствена и търговска дейност [60].

Второ, Указ 535 въведе две нови законни форми за организиране на българо-чуждестранната съвместна стопанска дейност, както в Бълга­рия, така и извън нея. Втора глава на Указ 535 определяше условия за „асоциации, без статут на юридически лица“, които по същество представляваха стопански единици на договорна основа, наподобяващи парт-ньорства [61]. Трета глава, от своя страна, съдържаше положения, уреждащи „асоциации, които са юридически лица“ – по същество сме­сени корпорации с право да издават акции, с независим юридически ста­тут и българско гражданство и с ограничена отговорност [62]. В сравнение с лостовете за инвестициране, определени в трета глава, които можеха да се използуват за създаването на действително общи смесе­ни предприятия, асоциациите от втора глава страдаха от няколко фатал­ни недостатъка: липса на независим юридически статут или гражданство, поради което не можеха да издават акции. По-нататък, въпреки че Указ 535 постановява „загубите“ да се разпределят между участниците, пропорционално на тяхното дялово участие [63], това усло­вие остави открити възможности участниците да бъдат подложени на неограничена и обща отговорност за задължения, поети от асоциацията [64]. Поради това няма нищо чудно, че до отмяната на Указ 535 през яну­ари 1989 г. всички смесени българо-чуждестранни икономически съгла­шения в България бяха реализирани като общи смесени предприятия по трета глава [65].

Трето, Указ 535 разшири категорията на българските юридически лица, за които беше допустимо да участват в някоя разширена форма на стопанско коопериране с чуждестранни субекти. За разлика от Указ 1196, който разрешаваше участие в договори за коопериране само на ВТО и стопански организации [66], Указ 535 позволи на всички юридически ли­ца (противно на индивидите или неинкорпорираните групи или асоциа­ции) със седалище в България, независимо да преговарят и да влизат в съглашения за промишлено коопериране или в асоциация според глава втора или трета с една или повече чуждестранни корпорации или индивиди [67]. Поне на теория, всички организации със статут на юридическо лице в България, независимо чия собственост са, каква е организацион­ната им структура и какво е естеството на дейността им, имаха право да влизат в преки икономически връзки с чуждестранни корпорации или лица. На практика обаче, комбинатите и обединенията, заедно с ВТО и министерствата, отговарящи за управлението на промишлените секто­ри, се оказаха в най-благоприятно положение да се възползуват от про­мените, внесени от Указ 535 [68].

Съгласно Указ 535 на асоциациите по втора и трета глава беше специално разрешено да участват във всяка търговска дейност, която не противоречи на националните икономически интереси и не е забранена по друг начин от закон [69]. На асоциациите не бяха наложени ограниче­ния от географски характер и следователно, те можеха да развиват дей­ност изключително в България, изключително в чужбина или едновременно в България и в чужбина [70]. Въпреки че не съществува­ше формално изискване асоциациите да произвеждат за износ, това си остана единствения практически начин за печелене на твърда валута [71].

Българското правителство даваше гаранции срещу експроприация или конфискация. По заявка на външния участник Българската външно­търговска банка можеше да гарантира претенциите на чуждестранния инвеститор за компенсация на имуществени щети, нанесени от дейст­вия на българските държавни власти. Нещо повече, извън необходи­мостта да се осигури наличието на български участник със статут на юридическо лице, не съществуваше друго техническо ограничение на допустимия процент чуждестранна собственост в асоциациите по втора или трета глава [72]. В практически аспект, обаче, изискването за едино­душие между партньорите по решенията, засягащи дейността на асоциа­циите [73], и склонността да се измества контрола над ежедневната дейност в полза на българския участник [74], биха намалили охотата на един чуждестранен участник да предостави повече от 50% от капитала на асоциацията. Освен това, вероятно бе Министерският съвет да откаже да даде одобрението, необходимо за влизане в сила на предлагания договор за учредяване на асоциация [75], ако нивото на чуждестранното участие не е в приемливи граници.

Указ 535 не налага и никакви конкретни ограничения върху разпореждането с печалбата, както в местна, така и в чуждестранна валута [76]. Всъщност предвиждаше се недвусмислено чуждестранният участник да може свободно да репатрира своя дял от печалбите на асоциацията [77]. При все това, Указ 535 не освобождава категорично чуждестранните участници от съществуващите в България валутни правилници, забраняващи износа на български левове [78]. Нещо повече, Указ 535 не гаран­тира конвертируемостта на левовите печалби на чуждестранния участник. Вместо това правителството поощряваше насрещната търго­вия и бартерните сделки, включително и многостранния обмен, свързан с износа за други страни от СИВ и от третия свят [79].

Въпреки че представляваше значително подобрение на Указ 1196, Указ 535 въведе някои изисквания, които намалиха възможностите на асоциациите да работят без сътресения. Независимо че участниците об­що взето имаха свободата да определят своя собствена управленска сис­тема [30], асоциациите по втора и трета глава трябваше да се ръководят от управителен и директорски съвети, председателствани от български граждани [81]. Управителният съвет (често наричан „общо събрание“, тъй като всички участници в асоциацията трябваше да бъдат представе­ни в него) [82], изпълняваше функцията на събрание на собствениците и трябваше да бъде „върховен ръководен орган“ [83], имащ задължението да се събира поне веднъж годишно, за да определи основните насоки на дейността на предприятието [84]. Директорският съвет (орган, притежа­ващ общата власт на един западен директорски съвет и на оперативното ръководство) се назначаваше от управителния съвет [85] и носеше отговорност за ежедневната дейност [86]. Директорският съвет можеше да се състои от едно лице, наричано „генерален директор“ [87]. Указ 535 поставяше изискването решенията по дейността на асоциацията да мо­гат да се вземат само „със съгласието на всички партньори“ [88], което даваше на всеки участник абсолютно право на вето относно решенията, вземани от управителния и директорския съвет, ако беше представен в последния.

Указ 535 остави място и за чувствителна държавна намеса в асоциациите. Асоциациите, създадени според втора или трета глава, трябваше да са основани на договор между участниците, който следва да определя условията на договореността им по определен брой пунктове, посочени в Указа [89]. Времетраенето на договора не можеше да надхвърля 15 го­дини, въпреки че съществуваше възможност да се продължи със съгла­сието на Министерския съвет [90]. Изработването на този договор, който по същество служеше за основа на партньорството на асоциации­те по втора глава [91], а също и уставът и вътрешните наредби на асоци­ациите по трета глава [92], трябваше да се съгласуват с Министерството на външната търговия, Министерството на финансите и БНБ [93]. След това договорът се депозираше в Министерския съвет заедно с подробен анализ-обосновка и мненията на трите упоменати по-горе правителст­вени институции [94]. За да влезе в сила договорът, беше необходимо разрешение на Министерския съвет [95]. Изглежда, че съгласието на Министерския съвет би било необходимо и за всяко предлагано измене­ние в задължителните пунктове, неизменно участващи в договора за създаване на асоциация [96]. От друга страна, предложенията за изменение на относителните дялове в собствеността на участниците очевидно се нуждаеха единствено от разрешението на Министерствата на външ­ната търговия и финансите [97].

Указ 535 съдържаше и забрана за участниците да прехвърлят дялово­то си участие в асоциациите по трета глава на трета страна, без съгласи­ето на другия участник или на останалите участници [98]. Тази забрана отсъстваше за асоциациите по втора глава. Въцреки това вероятно вся­ко предложение за прехвърляне на дял и при двата вида асоциации не можеше да влезе в сила без одобрение от Министерския съвет [99]. Трябва също да се отбележи, че изискването за съгласие на всички учас­тници при предлагането на прехвърляне на дял в асоциация по трета глава, не се отнасяше до промените в идентичността на българския участник, в случай че промяната беше резултат от „приемственост, про­изтичаща от акт на държавна реорганизация на българския участник в асоциацията“ [100].

Указ 535 съдържаше и други важни ограничения върху смесените предприятия. Най-важното от тях беше, че българският участник в даде­на асоциация можеше да има „принос“ във вид на земя и/или подобре­ния на земята за ползване от асоциацията, но собствеността върху такава земя, оставаше за местния участник [101]. Това се отнасяше в ед­наква степен за асоциациите от двата типа. По този начин, независимо от факта, че асоциациите по трета глава имаха независим юридически статут и българско гражданство, те не можеха да придобиват недвижи­ма собственост като принос от страна на български участник или чрез закупуване или строителство. По този начин от закона бяха изключени както земята, така и подобренията върху нея [102]. От друга страна на българския участник, беше разрешено да предоставя правото за използуване на недвижимата собственост на асоциацията като частична или пълна замяна за своя дял [103]. Асоциацията можеше и да наема такава собственост от участника или от трети субект [104].

Подобни ограничения съществуваха и по отношение на едри средст­ва за производство, промишлено оборудване и „особено ценни“ машини [105]. Нито на българския, нито на чуждестранния участник беше разрешено да предоставят правата на собственост върху тези обекти на асо­циации, даже на такива по трета глава [106]. Това ограничение служеше за защита на българските средства за производство от преминаване в чуждестранна собственост, а изглежда е изпълнявало и ролята на гаран­ция за чуждестранния участник, че ще запази собствеността си върху ед­рото оборудване и други производствени машини, внесени в страната, за използване от асоциацията.

Данъчният режим за асоциациите по втора и трета глава и за чуждестранните собственици в тях се определяше в четвърта глава [107]. Нак­ратко, асоциациите по втора глава, благодарение на факта, че нямат статут на юридическа личност, не подлежаха пряко на облагане с данъ­ци. „Печалбите“ на чуждестранния участник в асоциация по втора глава се облагаха с 20% данък, ако се реинвестираха в делова дейност по пра­вилата на Указ 535 и с 30%, ако се изнасяха в чужбина [108]. Предполага­ше се, че в отсъствието на фактическо разплащане чуждестранният участник в определен момент ще бъде таксуван при косвеното получа­ване на своя дял от печалбата на асоциацията по втора глава. Приема­ше се също, че печалбите, получавани от чуждестранния участник в асоциация по втора глава и съхранявани на твърда валутна сметка в България, ще подлежат само на 20% данък при получаване и на още 10% данък при репатриране. Нямаше никаква уредба относно облагане­то с данъци на печалбите на българския участник в една асоциация по втора глава.

Печалбите на асоциациите по трета глава се облагаха с 20% данък преди да бъдат разпределени между участниците [109].

Доходите, получавани от чуждестранен участник в асоциация по тре­та глава, бяха облагани с допълнителен данък от 10% при прехвърляне­то им в чужбина [110]. Както и при данъчния режим, уреждащ печалбите на асоциациите по втора глава, липсваха правила за облага­нето с данък на печалбите, полагащи се на българския участник в асоци­ация по трета глава. Министерствата на финансите и външната търговия можеха по свое усмотрение да освобождават от данъци за срок от не повече от три години асоциациите и участниците в тях [111].

Освен това, всички асоциации подлежаха и на облагане с местни данъци, както и с данък върху оборота за всички стоки и услуги, продавани на местния пазар [112].

И накрая, Указ 535 до голяма степен облекчи чуждестранните участници в асоциациите, както и небългарските страни по договорите за промишлено коопериране по отношение приложимостта на митничес­ките такси върху стоките, внасяни в България за развиване на стопанска дейност. Стоките, материалите и оборудването, внасяни от чуждестра­нен участник в асоциация, за използване в производството на стоки за износ бяха освобождавани от митнически такси [113]. Освобождаването от митнически такси беше разширено така, че да обхваща и позициите, временно внасяни в България от чуждестранен участник-страна в дого­вор по промишлено коопериране, при положение, че тези позиции биха се използували във връзка с изпълнението на съответната договореност [114]. На министерствата на финансите и външната търговия беше даде­но и правото да намаляват или премахват митническите такси и за дру­ги позиции от вноса, въз основа на преглед на стопанската дейност, във връзка с която биха се използували тези позиции [115].

Опити за по-нататъшно реформиране на законодателството, свързано с чуждестранните инвестиции, 1987-1990

Въпреки, че намерението на Указ 535 беше чувствително да се либерализира българската законова структура, отнасяща се до чуждестранните инвестиции, потенциалните западни компании демонстрираха не повече от умерен интерес и до 1986 г. по този закон бяха образувани са­мо 10 смесени предприятия [116]. Ръководителите на държавното пла­ниране междувременно започнаха да изпитват недоволство от резултатите, постигнати от НИМ, като отдаваха неуспехите му на силна­та съпротива от страна па бюрокрацията срещу целите му да децентра­лизира вземането на икономически решения и да увеличи отговорността на стопанските организации по самоуправлението и самофинансирането. Българското ръководство виждаше в постигането на тези цели не само ключа към увеличаване на ефективността, производителността на труда и обновяването, а и единствения начин да се нало­жат твърди бюджетни офаничсния на ръководствата на стопанските организации [117].

През декември 1986 г. ръководството на БКП предприе с подновена сериозност нрофама за икономическа реформа, подчертаваща идеята, че стопанските организации трябва да станат самоуправляващи се и самофинансиращи се [118]. През цялата 1987 г. българското правителство направи редица промени в законовата система, уреждаща стопанската дейност, които между другото имаха за цел да подобрят инвестиционна­та среда, с намерение привличането на по-голямо чуждестранно учас­тие в усилията по преустройството на икономиката [119].

Указ 53, който се опита през 1982 г. да разшири автономията и самоуправлението на „стопанските организации“ със статут на юридически лица, беше заменен от нов закон – Указ 71, чието обнародване беше обявено на 29 декември 1986 г. [120]. Указ 71 разшири обхвата на принципите на самоуправлението, като по този начин увеличи свободата за вземане на решения на ръководителите с по-нисък ранг, а и разшири категорията на стопанските организации, за които се отнасяха тези принципи. До обнародването на Указ 71 повечето самоуправляващи се стопански организации бяха в промишлеността и селското стопанство. Новият закон разпростря новите принципи не само върху тях, а и върху местните държавни, изследователски, образователни и културни организации [121]. Означението самоуправляваща се стопанска организации (ССО) обхвана почти всички ведомства в България, включително и тези със статут на юридически лица (например: предприятия, обединения, комбинати и стопански асоциации) и формирования без такъв статут (например: бригади, поделения на предприятия) [122].

През юни 1987 г. Министерският съвет публикува нов закон Указ 31 [123], който по същество прецизираше действието на Указ 535 [124]. Указ 31 се свеждаше до повтаряне на принципите на Указ 535 и акцентираше върху правото на ССО да образува асоциации съгласно този закон [125]. Указ 31 изясняваше и се разпростираше върху някои въпроси, напълно развити в Указ 535, без обаче да изменя или отменя нито една уредба от него. Следователно, едно ССО без статус на юридическо лице все още нямаше компетенцията да сключи договор за асоциация или кооперира­не, попадащ под действието на Указ 535.

Указ 31 уреждаше по-пълно защитата на правата на собственост [126], създаваше по-подробен юридически режим, уреждащ, строител­ните проекти [127], определяше нови форми за прехвърляне на печалби­те [128] и съдържаше категорична формулировка на изискването ССО и асоциациите съгласно Указ 535 да бъдат на самоиздръжка ио отношение на потребностите си от твърда валута [129]. В частност, Указ 31 посочваше, че правата на собственост, включително правата на промишлена собственост на чуждестранни юридически и физически лица получават защита съгласно българския закон и различните международни догово­ри, сключени от българското правителство [130]. (България стана член на Световната организация за Интелектуална собственост и се подчиня­ва на Парижката конвенция за интелектуалната собственост).

По-малко от два месеца след като беше обнародван Указ 31, Министерският съвет даде допълнителни разяснения относно приложението на Указ 535 чрез издаването на Указ 49 [131], даващ подробни указания за точките, които трябва да бвдат включени в обосновките, депозирани в Министерския съвет във връзка с молбите за одобряване на предлага­ните асоциации [132]. Указ 49 предостави и други процедурни указания, отнасящи се до получаването на това разрешение и сдържате в явна форма препоръката към ССО да прекратят всякакви договорености, во­дещи со „неблагоприятни резултати от гледна точка на финансите и чуждестранния обмен“ [133].

Поредна стъпка с непосредствено отношение към действието на българо-чуждестранните асоциации, действуващи в България, беше издаването на Наредба 11 [134], една съвместна разпоредба на Министерство­то на финансите и търговията и на Комитета по цените. Наредба 11 из­лезе на 30 декември 1987 г. Той съдържа таблица, определяща таксите, които асоциациите трябва да заплащат за използването на недвижима собственост, водни ресурси, гори и сгради.

В допълнение към разгледаните по-горе инициативи, имащи пряко отношение към законовия режим, уреждащ действието на българо-чуждестранни асоциации в България, през 1987 г. бяха прокарани още два указа, оказали съществено влияние върху климата на чуждестранното инвестиране в България. Първо, на 14 юли 1987 г. Държавният съвет издаде Указ 2242 [135], разрешаващ на Министерския съвет да създава безмитни (за свободна инициатива) зони в българските речни и морски пристанища, на международни летища, в транспортните центрове и в други международни и търговски центрове, включително туристически­те. Правилникът за изпълнение на този Указ беше издаден от Министер­ския съвет на 6 ноември 1987 г. [136]. (До юни 1990 г. Министерският съвет беше разрешил създаването на пет такива зони в следните градо­ве: Русе, Видин, Пловдив, Бургас и Свиленград).

На второ място, беше предприета стъпка, която трябваше да окаже последствия върху структурата на цялата икономика на България: на 19 юни 1987 г. Министерският съвет публикува Указ 33 [137], който реформира българските търговски банки чрез въвеждането на двустепенна банкова система. Основната промяна в банковото дело беше извежда­нето на заемодателната функция, обслужваща деловата сфера, вън от централните функции на Народната банка и прехвърлянето й към наско­ро разширената мрежа от „търговски“ банки, които приемат депозити и осигуряват заеми за ССО на конкурентни начала [138].

Намерението на тези нови правилници и укази беше да изчистят, рационализират и разширят тъканта на икономическите реформи, законодателно провеждани през предишните няколко години. През януари

1989 г., обаче, Държавният съвет възприе един напълно нов закон, уреж­дащ чуждестранните инвестиции, който отмени Указите 535, 31 и 49. То­зи нов закон – Указ 56 [139], въведе широкообхватна система от нови закони и правилници, уреждащи стопанската дейност в България. Освен че отмени Указ 535, Указ 56 чувствително промени редица други части от българското законодателство в опита си да отвори българската ико­номика към силите на пазара [140]. Указ 56 беше изменен през 1989 г. и още веднъж – през 1990 г. През 1989 г. бяха публикувани, а през 1989 г. и 1990 г. изменени и Правилникът за прилагане на Указ 56 и Постановле­ние 2 на Министерския съвет за прилагането на Указ 56 [141].

Указ 56 – изменения и правила за прилагането му.

Указ 56 представлява значителна крачка напред при определяне на благоприятните условия за чуждестранни инвестиции в България и на статута им. При все това, в него продължават да съществуват чуждестранни контрастимули по отношение на инвестирането от чужбина. Това са контролът, упражняван от държавата чрез изискването за осигурява­не на министерски разрешения за създаването на някои видове предп­риятия в областта на частния бизнес и запазването на държавната собственост върху много видове имоти.

Чуждестранните лица, които могат да разчитат на защитата на Указ 56, включват юридически лица с чуждестранен юридически адрес, граждани на чужда страна, които непосредствено преди предприемането на стопанска дейност в България са имали постоянно местожителство в чужбина и български граждани с постоянно местожителство в чужбина. Указ 56 осигурява на всички чуждестранни лица еднакви икономически и юридически условия за инвестиране, с изключение на лицата от стра­ни, които провеждат дискриминационна политика спрямо български фирми [142].

Чуждестранните лица, развиващи дейност за реализиране на печалби в България, трябва да я провеждат чрез филиал или фирма. Независима стопанска дейност може да се предприеме от чуждестранни лица само с разрешение на министъра на външно-икономическите връзки. Анало­гично, чуждестранни лица могат да откриват търговски представителст­ва с разрешение на министъра [143].

Чуждестранни лица могат да основат филиал или дъщерна фирма са­мо с разрешение на министъра. Дъщерната фирма е юридическо лице и трябва да се регистрира в районния съд, където е нейният юридически адрес. Юридическото лице започва да съществува от датата на публику­ването на решението за регистрация в Държавен вестник. Дъщерната фирма може да изпълнява само дейностите, упоменати в разрешението. Ако дейността на дъщерната фирма претърпи промяна, трябва най-нап-ред да се осигури ново разрешение [144].

Чуждестранни лица могат да издават или получават акции на фирми с ограничена отговорност или да вземат участие във фирми с неограни­чена отговорност само като партньори с ограничена отговорност. Кога­то чуждестранното участие във фирмата надхвърля 49%, е необходимо разрешение от министъра на икономиката и планирането [145]. Чуждестранни лица могат да придобиват акции и да основават смесени акцио­нерни фирми. Когато чуждестранното участие надхвърля 20% е необходимо да се получи разрешение от министъра на финансите. Чуждестранните лица трябва да депозират изцяло стойността на издадените от тях акции. Фирми с ограничена отговорност с чуждестранно участие над 49% и акционерни фирми с такова участие, надминаващо 20% могат да бъдат основатели и да придобиват акции от акционерни фирми само с разрешение на министъра на финансите [146].

Фирми с чуждестранно участие над 49% (20% за акционерните фирми) и повече от 5 милиона лева в конвертируема валута, както и филиа­ли на чуждестранни лица, се освобождават от данъци върху печалбата за срок от пет години, когато развиват стопанска дейност във високотехно­логични области, в селското стопанство и хранително-вкусовата про­мишленост [147]. Печалбите от стопанската дейност в зоните за свободна търговия се освобождават от данъци през първите пет години [148].

Чуждестранните лица могат да прехвърлят в чужбина печалбите, спечелени в чужда валута, както и частта от своя ликвидационен диви­дент, която е в чужда валута. Извън това, възможността за чуждестран­ните лица да репатрират своите доходи от България е ограничена от правото на Българската народна банка да ограничава обмена на българ­ски левове в чужди валути до следните три случая: когато чуждестран­ното лице изнася от България компенсация за експроприирани инвестиции; изнася своя ликвидационен дивидент или е реализирало пе­чалба в български левове от стопанска дейност чрез договор с компе­тентна държавна институция [149].

Състоянието на собствеността в България е определено от Конституцията, Закона за собствеността и Указ 56 след измененията. Според тези документи всички видове собственост в България, независимо дали ста­ва дума за държавна, частна или на чуждестранни юридически и физи­чески лица, общинска, кооперативна и на обществени организации, са равнопоставени. Някои видове собственост могат да бъдат притежава­ни единствено от държавата. Държавният монопол включва подземни­те изкопаеми, естествените енергийни ресурси, ядрената енергия, железопътния транспорт, пощите, телеграфите, телефонните комуника­ции, радио- и телевизионното излъчване, горите, водните ресурси и пъ­тищата с национално значение. Чуждестранните граждани и чуждестранните юридически лица не могат да придобиват собственост върху селскостопански земи. Фирми с чуждестранно участие и филиали на чуждестранни юридически и физически лица не могат да придобиват собственост върху земя, подземни пластове, гори или води. Като се ос­тавят настрана тези значителни изключения, частният инвеститор може да придобива движима и недвижима собственост, но съществуват ограничения за придобиването на недвижими имоти от страна на чуждестранни юридически и физически лица, както следва: а) чуждестранни граждани с постоянно местожителство в България могат да придобиват недвижима собственост на територията на България по същия начин както и българските граждани; б) чуждестранни граждани с постоянно местоживеене в чужбина могат да придобиват недвижима собственост в България само с разрешение на министъра на финансите, като това право не важи за граждани на чужди страни, които осъществяват диск­риминация срещу придобиването на недвижима собственост от българ­ски граждани; в) чуждестранни юридически лица могат да придобиват недвижима собственост само чрез парламентарен закон, постановление на Министерския съвет или международна договореност. Ако чуждест­ранното юридическо лице е филиал или фирма с чуждестранно участие, регистрирани в България, те могат да придобиват права за строеж и права за ползване (usofructus) на недвижимите имоти през определен период, за да може да се развива стопанската дейност. При прекратява­не на дейността на чуждестранното лице в България, българският парт­ньор или държавата имат право да закупят недвижимата собственост [150].

Чуждестранните инвестиции, независимо дали са на индивиди или на юридически лица, са защитени от държавата – те не могат да бъдат конфискувани или да им бъде наложен арест с административна процедура. Инвестициите в движима собственост не могат да бъдат експроп­риирани. Инвестициите в недвижима собственост не могат да бъдат отчуждавани, освен за държавни или обществени нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин. Законът предвижда съдебна проце­дура в случаите на експроприация. За експроприираните инвестиции чуждестранното лице получава обезщетение по взаимно съгласие или според присъждането на районния съд, в случай че не се достигне до съгласие [151].

Трудовите отношения с филиали, фирми с чуждестранно участие, както и със служители или лица, развиващи самостоятелен бизнес, се уреждат от трудов договор. Страните могат да преговарят по количест­вото на компенсацията, заплащана в чуждестранна валута, независимо дали страната е български или чуждестранен гражданин. Българското трудово законодателство, обаче е приложимо към следните въпроси: а) служителите трябва да се осигуряват срещу временна или постоянна нетрудоспособност в съответствие с българското осигурително законодателство; б) чуждестранните работодатели трябва да заплащат социал­на осигуровка в размер 30% от изплащаната на служителите компенсация; в) трудовите спорове, по които български гражданин е страна, трябва да се разглеждат от български съдилища, а ако спорът е с чуждестранен гражданин – съгласно трудовия договор [152].

Спорните въпроси между чуждестранни лица, филиали, фирми с чуждестранно участие и български фирми и други лица трябва да се решават от български съдилища или по споразумение на страните. Споровете могат да се решават чрез арбитраж [153]. В настоящия мо­мент в България няма действащ търговски кодекс. Предишният търговски кодекс, приет през 1897 г., е отменен по времето на комунистическия преврат през 1947 г. В условията на командната иконо­мика от комунистическата ера, съществуването на търговския кодекс бе неуместно.

Формулиране на потребностите

България има нужда от изменения в Указ 56 и в правилниците за неговото прилагане, с оглед премахването на съществуващите в тях контрастимули за инвестирането и по-точно, изискването от страна на държавните власти на предварително разрешение; държавната собстве­ност върху повечето видове недвижима собственост; невъзможността чуждестранни лица и субекти да придобиват собственост върху земя. Належащо е и въвеждането в сила на търговски кодекс.

Реформи и намерения за реформи

Специфичните реформи, необходими за създаването на привлекате­лен климат за чуждестранните инвестиции в България, без наличието на съществени контрастимули при инвестирането, обвързани с конституционни, социални, икономически и законови реформи, необходими за постигане на бърз преход на България към състоянието на гъвкава и свободна пазарна икономика и за осигуряване на българския народ на политическа, социална и икономическа свобода, заедно със свободата да произвежда, да търгува със своите стоки и да се радва на плодовете на своя труд, включват:

Отмяна на член 16 от Конституцията на НРБ

Това е текстът, който ограничава собствеността върху полезните изкопаеми, естествените източници на снсртя, ядрената енергия, железопътния транспорт, пощите, телеграфа, телефоните, радиото, телевизията, горите, водите и пътищата с национално значение единст­вено като държавна, а ограничава и собствеността върху гори, естестве­ни пасища, каменни, пясъчни и чакълови кариери, водоизточници и пътища, налични в рамките на дадена община, единствено като общинс­ка.

Отмяна на член 17 от Конституцията

Тази уредба се занимава с правото на държаната да основана стопански и други организации за управление на държавните прана върху собс­твеността.

Отмяна на член 19 от Конституцията

Този член определя кооперативната собственост като принадлежаща на колектив от трудещи се и упражнявана в интерес на обществото. Тази комунистическа догма няма място в Конституцията на една свободно избрана демокрация, чиято икономика се основава на свободно предприемателство и пазарна икономика.

Отмяна на член 21 от Конституцията

Той е написан от гледна точка на държавата, която налага ограниче­ния върху използването на частна собственост от страна на българските граждани и на нейните общински народни съвети пълномощия да прехвърлят правото на ползване и собственост върху земи и имоти. Тъй като всички имоти трябва да бъдат частна собственост, държавата не може да запази правото си да ограничава или определя използването на собствеността като частна или държавна.

Отмяна на алинея 1 от член 29 на Конституцията

Тази алинея дава на държавата изключително право да се занимава с някои стопански дейности. В една свободна пазарна икономика държа­вата няма място в стопанската дейност.

Отмяна на член 60 от Конституцията

Този член обяснява, че всеки е длъжен да пази всички видове собственост, които като цяло образуват икономическата основа на страната, благоденствието на народа и свободата на личността. Точно обратното, икономическата основа на страната и на благосъстоянието на народа е в системата на свободното предприемателство, основана на правата на собственост върху частен имот и разпределението на ресурсите чрез це­новия механизъм на свободната пазарна икономика. Свободата на лич­ността се основава на управленска система, в която членовете на Парламента се избират свободно и на Конституция с гаранции за лична­та и икономическа свобода при разделение на властите с независим съ­дебен надзор за конституционност на правителствените действия. Тези конституционни реформи са разгледани в отделна глава на настоящия доклад за промяна на Конституцията.

Корекция на административните актове, предвидени в алинея 1 на член 104 от Конституцията

Текстът изисква постановленията на Министерския съвет да се публикуват в Държавен вестник. При все това, важни части от някои Поста­новления не са публикувани: например, Постановление 32 беше публикувано в Държавен вестник Nо 36/1990 без приложенията. Приложение 3 определя търговските квоти, което означава, че тези важни по­казатели не са предоставени на деловия свят. По същия начин и Постановление 20 беше публикувано в Държавен вестник Nо 43/1990 без приложенията, в които се определят износните премии и списъкът на фирмите, имащи право да приспаднат амортизационните отчисления и процента но инвестиционните кредити преди облагането с данъци на печалбата[154].

Корекция в администрирането от алинея, член 108 на Консти­туцията

Посочената алинея изисква ведомствата (министерствата) да изда­ват правилници или инструкции но прилагането на указите на Парла­мента, постановленията на Министерския съвет, в съответствие със Закона за нормативните актове. Такива действия не са били предприети п няколко случая с голяма важност, попадащи в действието на Указ 56:

Член 115 на Указ 56 изисква фирмите с чуждестранно участие, филиалите и чуждестранните юридически и физически лица да водят отчетна документация в съответствие с правилата, определяни от компетентния държавен орган. Независимо че Указ 56 е в сила от нача­лото на 1989 г. досега не е публикуван Правилник за отчетната докумен­тация. Това представлява контрастимул при инвестирането, тъй като чуждестранните инвеститори в България трябва да развиват стопанска дейност под заплахата данъчните власти да решат, че прилаганите от тях отчетни правила (в отсъствие на указания от държавата) не съответ­стват на принципите, които данъчните власти решат да приложат рет­роспективно [155].

Член 112 на Указ 56 упоменава списък от дейности във високотехнологични сектори, определян от Министерския съвет, за който чуждес­транните физически и юридически лица ще се освобождават от данъци върху печалбата за период от 5 години, считано от датата на регистраци­ята на тяхното стопанско предприятие в България. Все още не са публи­кувани насоки, които да идентифицират дейностите, освобождавани от данъци. Липсата на тази информация е контрастимул при инвестиране­то, тъй като липсват конкретни насоки, които биха заинтересували чуж­дестранните инвеститори към фокусиране на потенциалния им интерес върху такива привилегировани области, освободени от данъци [156].

Алинея 1, член 100, Указ 56: този текст от Указ 56 е особено важен контрастимул при инвестирането. Той ограничава стопанската дейност на чуждестранните юридически и физически лица до дейностите, разре­шени от компетентния държавен орган, като овластява същия орган да публикува списък на стопански дейности, за които няма да е необходимо разрешение. Досега не е издаден списък на независимите стопански дейности, за които няма да се изисква разрешение [157]. Това поставя потенциалните чуждестранни инвеститори в положение да размислят дали да си осигурят разрешение за предполагаемата стопанска дейност. Този текст в сравнение със съответните възможности за инвестиции в Източна Европа и в други страни, налага оценка на несигурността при инвестирането в България. Инвеститорите не обичат несигурността при инвестирането на ресурсите си и ако имат избор на възможности в чужбина, ще елиминират тези, които са свързани с несигурност.

Получаването на разрешение за стопански дейности с чуждестранни фирми, съгласно Указ 56 е свързано със сложен набор от правила, които сами по себе си представляват допълнителни контрастимули при инвестирането:

а. разрешението за независима стопанска дейност се дава от Министерството на външноикономическите връзки, при съгласуване със съ­ответния министър;

б. за основаване на филиал – от Министерството на външноикономическите връзки и съответния министър;

в. за фирма с чуждестранно участие над 49% във фирма с ограничена отговорност и над 20% за смесена акционерна фирма – от Минис­терството на външноикономическите връзки, съгласувано с Министерството на икономиката и планирането;

г. за получаване на по-благоприятни данъчни и финансови условия, съг­ласно раздел II от глава V на Указ 56 от Министерството на финанси­те;

д. за разрешение по член 123 от Указ 56 за временно придобиване (т.е. използване на право за строеж) на недвижима собственост – от Министерския съвет, освен ако българският партньор не предостави недвижима собственост на предприятието, включващо чуждестранно участие, в който случай разрешението се дава от министъра на фи­нансите. При такива правила възможността за ликвидация на недви­жимата собственост е малка, ако въобще има дадено разрешение за придобиването на такива права. Първи получава възможност да я за­купи българският партньор, а след това – държавата. Уточнени усло­вия няма. Едва ли може да се получат пазарни цени, когато възможностите за закупуване са толкова силно ограничени [158]. Чуж­дестранните инвеститори придобиват собственост върху недвижими имоти, за да развият върху нея производителна стопанска дейност, което между другото повишава и стойността на имота с течение на времето. Това всъщност е и една от целите на инвестирането. Всеки режим, който ограничава възможностите за отчуждаване на подобре­ни имоти, действа срещу собственото си намерение да привлича чуж­дестранни инвестиции.

е. неясно се третира търговското представителство: дейността на тези представителства е определена от закона. Върху тях е наложен данък, при това не в Указ 56, а в раздел 3, член 156 на Правилника за прилагането му. Законността на тази постановка е съмнителна според Закона за нормативните актове, тъй като данъци могат да се събират само чрез укази на Парламента. Въпреки че типичното търговско представителство няма за цел да създава печалба, все пак данък вър­ху печалбата се събира за някаква предполагаема (въображаема) „обичайна“ комисионна, която представителството би могло (пре­ценката е по усмотрение на министъра) да получава, ако беше самос­тоятелна и отделна комисионна агенция, занимаваща се със същата или подобна дейност при същите или подобни условия и контактува­ща напълно независимо с предприятието, от което е неделима част, и с всички други лица или предприятия. Настоящата уредба въвежда такава несигурност в данъчните отговорности на чуждестранния ин­веститор, създаващ търговско – представителна служба в България, че се свежда до съществен контрастимул срещу подобна дейност. Бълга­рия губи притока на капитали, с който е свързано съществуването на такава представителна служба, във вид на заплати, наеми, такси за инфраструктурата и телекомуникациите, а българската икономика гу­би допълнителни контакти със Запада, които биха се осигурили пос­редством едно търговско представителство.

За премахването на съществените инвестиционни контрастимули са необходими следните поправки в Указ 56, след измененията:

1. Отмяна на член 4(3): Според този текст Министерският съвет може да не предлага Указ 56 по отношение на стопанската дейност на чуждестранни лица от страни, провеждащи дискриминационна поли­тика по отношение на български фирми. Тази предпазна мярка е на­сочена срещу България. Като се има предвид целта на изменението на Указ 56 – да се привлекат чуждестранни инвестиции при положе­ние, че в България съществува конкретна стопанска дейност, в която желаят да инвестират чуждестранни лица, да не се допуска това ин­вестиране по посочените причини означава лишаване на българската икономика от определени чуждестранни инвестиции. Дискриминаци­ята трябва да се обсъжда по дипломатически канали, а не чрез наказ­ване на българската икономика.

2. Отмяна на член 5: Този член постановява стопанската дейност да се развива, като се обединят планиращите и регулиращи функции на държавата за обществено-икономическото развитие с автономията на фирмите и действието на пазарния механизъм. Тази идея ни сблъсква с принципа на противоречието: противоречие е да се поставят под общ знаменател държавното планиране и регулиране, в съот­ветствие с произтичащата от тях представа за обществено-икономическо развитие, и свободата на инвеститорите да реагират на сигналите на пазара. Щом се осъществява държавна намеса в пазарния механизъм чрез налагане на правила за изпълне­ние на държавните планове за обществено-икономическо развитие, пазарните функции, отнасящи се до разпределението на ресурсите и привличането на инвестиции, както и ценовият механизъм на пазара, не могат да действат. Привличането на инвестиции е задача на паза­ра и на пазарната функция по разпределение на ресурсите. Българско­то правителство просто трябва да се оттегли от работата на пазара и от разпределението на ресурсите чрез правото върху и защитата на частната собственост и свободната инициатива, ако иска да се достиг­нат неговите цели и стремежите на българския народ, изложени в Указа.

3. Поправка на член 11(1), който да има следния текст:

„Инициативата за основаване, реорганизиране и закриване на фирми може да изхожда от: съществуваща фирма, български граждани, чуждестранни физически или юридически лица. „

Терминът „фирма“ се разбира в съответствие с член 10(1), като су­бект, който провежда стопанска дейност в България, независимо дали става дума за лице, занимаващо се с бизнес като фирма, компания с ограничена отговорност, акционерна компания, филиал или смесено предприятие на две или повече от изброените форми. Съществува­щите положения посочват, че държавни органи и обществени органи­зации могат да поемат инициативата за основаване на фирми и др. подобни. Юридическата философия на реформите, представени в настоящата глава, изключва държавата от участие в практическата икономика на България. Оттук следва, че държавата и обществените организации не могат да играят никаква роля във формирането на фирми за провеждане на икономическа дейност.

4. Поправка на член 13(2), които да има следния текст:

„Държавните и общинските фирми могат по решение на своите управителни съвети да продават имуществото си на физически и юридически лица.“

Съществуващият в момента текст изисква в случаите, при които с отчуждаването на имотите се променя и сферата на дейност на държав­на или общинска фирма, последната, ако е държавна, трябва да осигури съгласието на Министерския съвет или на определен от него министър, а ако е общинска – на Общинския народен съвет. Досе­гашната уредба изисква и при отчуждаване на недвижими имоти или на права върху такива в полза на фирми, които не са държавни или общински, да се получи разрешение от министъра на финансите или от Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет по ред, об­народван от Министерския съвет. Тази тежка мрежа от необходими одобрения пречи на продажбата на съществуващи имоти на частни инвеститори, като по този начин затруднява прехода на България от командна към пазарна икономика. Това представлява допълнителен контрастимул при инвестирането от страна на чуждестранни лица в смесени предприятия или във фирми за разработка и използване на съществуващи държавни или общински имоти за практическа стопан­ска дейност. Държавните и общински фирми, представяни от своите управителни съвети трябва да имат пълномощия да преговарят за це­ните и условията за продажба на своите имоти на частни инвестито­ри. Министерският съвет и общинските съвети могат да дават указания на държавните и общински фирми относно такива прегово­ри, но не бива да се намесват и да затрудняват процеса с разрешения­та, които сега се изискват според член 13(2).

5. Отмяна на член 18: Текстът дава на Министерския съвет пълномощия да налага вносни и износни квоти, както и да забранява външно­търговска дейност с някои видове стоки и услуги. Първо, мястото на такова условие, ако въобще трябва да го има, е в Закона за външната търговия. Всъщност то е неподходящо. Условието може да има най-много следния текст:

„Министерският съвет може да определя правила отнасящи се до външнотърговската дейност, които не противоречат на задълженията на България по международни търговски договори.“

България е подала документи за членство в ГАТТ, което прави незаконно използването на вносни или износни квоти и на търговско ембарго, освен в малко на брой и много ограничени случаи. От съществено значение за мотивирането на чуждестранните инвести­ции е България да спазва международните правила за външна търго­вия, определени от ГАТТ. Сегашното условие е контрастимул при инвестирането, докато предложената поправка ще го стимулира.

6. Отмяна на член 19: Този член дава на Министерския съвет правомощия да „установява разрешителен режим за определени от него външноикономически сделки и дейности, както и да въвежда експорт­ни такси“. Подобни правомощия са вредни за принципите на свобод­ната инициатива и представляват контрастимул при инвестирането. Чуждестранните инвеститори или делови предприятия, влагащи средства, за да се заемат със стопанска дейност в чужбина, са изложе­ни на заплахата да бъдат поставени в неизгодно положение или дей­ността им да бъде закрита по силата на държавно постановление. Принципите на свободния пазар изискват чуждестранния или местен бизнес да бъде освободен от държавна намеса. Държавата може да получи правомощия да защитава здравето и сигурността на общест­вото, просто чрез включване на следния текст:

„Министерският съвет може да разпореди да се ограничат вноса и износа на стоки и изпълнението на услуги по международната търговия, които вредят на здравето и сигурността на обществото. „

7. Отмяна на раздел II от глава пета ( Трудови акции) на Правилника за прилагане на Указ 56 и замяна на ч лен 21 от Указ 56 със следната клауза:

„Смесените акционерни фирми ще заделят известен брой акции, съответстващи на 20% от разрешения акционерен капитал, за закупува­не от служители с непрекъснат стаж от една или повече години. Цените на тези акции ще бъдат определен процент от стойността на акциите, закупени от инвеститорите. Цената на закупените акции ще се изплаща в рамките на шест месеца от датата на закупуването. Броят на заделените акции, които всеки служител може да закупи не може да надхвърля пропорционалния му дял, определен въз основа на броя правоимащи служители в момента на закупуването. Ако слу­жителят реши, акционерната фирма може да изкупи неговия дял при пенсионирането му по прослужено време. Акциите на служителите могат да се отчуждават по всяко време на открития пазар на базата на преобладаващата пазарна цена.“

Съществуващият текст би създал специален клас акции. „Трудовите акции“ според раздел II на глава пета на „Правилника за прилагане на Указ 56″ се предоставят за закупуване на отделните служители и на трудовия колектив. Това условие обърква състоянието на акциите в смесените акционерни фирми и вкарвайки елемент на несигурност, представлява контрастимул при инвестирането. Социалистическата цел – участие на трудещите се в управлението на предприятията ня­ма съответствие в икономиката на свободна инициатива и свободен пазар. Разумната цел да се стимулират работниците да участват в ма­териалното благосъстояние на своя работодател се постига чрез простата поправка, предложена по-горе.

8. Коментар на членове 22-31: Тези положения описват организацията и функциите на управителните групи на държавните и общински фирми и на фирмите на обществени организации. Юридическата фи­лософия на настоящата глава, занимаваща се с изменението на зако­ните, уреждащи чуждестранните инвестиции, предполага, че съществуващите фирми – държавни, общински и на обществени ор­ганизации, и трябва да се приватизират в рамките на един организи­ран процес, като в бъдеще стопанската дейност в България се провежда изключително от частни фирми. Поради това авторът счи­та, че членовете от 22 до 31 по същество са излишни. Заедно с това се признава, че съществуването понастоящем на такива обществени фирми и времето, необходимо за елиминирането им чрез приватиза­ция, налагат през това време правилата, уреждащи тяхната организа­ция и действие да останат. С оглед на факта, че всички обществени фирми ще бъдат приватизирани, както това се разглежда в специал­ната глава за приватизацията, от гледна точка на целите на настояща­та глава, не се препоръчва изменяне на членовете от 22 до 31.

9. Отмяна на член 41: Съгласно този член би трябвало всички смесени акционерни фирми да обнародват в централен ежедневен вестник го­дишния си балансов отчет с данни за печалби и загуби през всяка от последните 5 години, както и дивидентите, изплатени през тях. Пе­чалбите на една стопанска корпорация са деликатна информация, предназначена за вътрешно ползване, тъй като разгласяването й мо­же да помогне на конкуренцията при разработването на ценовата й стратегия. От друга страна, акционерите имат право да получават та­кава финансова информация. В съгласие с принципите на свободния пазар, този член може да бъде изменен, както следва: „Ежегодно до 31 март Управителният съвет е задължен да изпраща на акционерите по пощата балансовия отчет за предишната година, заедно с отчет за печалбите и загубите през всяка от последните пет години, както и отчет за дивидентите, изплатени през всяка от тях.“

10. Промяна на член 43 чрез следния текст:

„Освен в случаите на закриване на фирмата, предвидени в нейния устав, смесената акционерна фирма ликвидира съвкупното си имущест­во, ако районният съд, действуващ на нейния юридически адрес реши, че фирмата не е в състояние да посрещне задълженията си и при настъпил падеж те останат неизплатени и фирмата е неплатежос­пособна. „

Капиталът на една фирма може да се стопи от начални загуби, особе­но през първите години на нейната работа. Ръководството на фирма­та има право да намери допълнителни капитали, да осигури жизнено важни оперативни фондове по кредитни канали или да проведе сък­ращения, за да поддържа жизнеспособността й. Изискването в същес­твуващия закон фирмата насилствено да се ликвидира, когато уставният й фонд спадне под първоначално заявения капитал (1 ми­лион лева) е непрактично и представлява контрастимул при инвести­рането. Много по-практична мярка е проверката за фалит.

11. Отмяна на член 82: Този член постановява, че държавата „регули­ра стопанската дейност“ в България чрез комбинация от данъци, так­си, субсидии, лихвени проценти, валутни нормативи, правила за формиране на цените и държавни поръчки. Първо, държавата не трябва да се занимава с регулирането на стопанските дейности на България. Вярно е, че държавата може да се стреми да влияе на сто­панската дейност, да осигурява защита от инфлация и рецесия, чрез действия на независимата Национална банка на България по фикси­рането на лихвените проценти за заемите на търговските банки и чрез купуване и продажба на левове за предотвратяване на резки измене­ния в курса. Преди всичко свободният пазар трябва да определя курса и процентната ставка по заемите от търговските банки. Държавата не бива да пречи на функционирането на икономиката чрез намеса във формирането на цените или чрез правителствени договори, целящи да стимулират или осигурят стопанска дейност чрез държавни поръч­ки за производство на стоки. Държавата трябва да използва вносните такси, за да осигури умерена, временна защита за български промиш­лени производства, които работят ефективно, но не и като средство за регулиране на икономиката. Държавата трябва да използва данъците за финансови цели, като се има предвид взаимодействието между ни­вото на данъците и стопанската дейност. Това обаче не се покрива с твърдението, че държавата трябва да определя нивата на данъците, за да регулира стопанската дейност. Функционирането на свободна пазарна икономика изисква колкото е възможно по-малка намеса от страна на правителството – в съответствие с този принцип, държава­та не трябва да се стреми да се бърка в пазарната икономика, като ин­жектира правителствено планиране и свързани с надежди за растеж цели и използва различните форми на намеса, посочени в този член.

12. Отмяна на членове 83, 84, 85 и 86. Да се заменят от един единствен член със следния текст:

„Държаната няма да се намесва във функционирането на икономика­та. Българската народна банка може да определя лихвените проценти на заемите от търговските банки, за да предотврати инфлацията; тя може да продава и купува чуждестранна валута, за да предотврати резки промени в стойността на лева. Държаната ще използва данъч­ната политика единствено за финансови цели. Цените на стоките и услугите ще се определят от действието на пазара. Държавата няма да се намесва в процеса на формиране на цените. „

13. Поправка на член 88(1), както следна: Премахва се последното изречение: „Минималният норматив за отчисляване [от печалбите] на средствата за развитие се определя от Министерския съвет.“

Държавата просто не може да се меси в управлението на фирмите. Задача на тяхното ръководство е да определя разпределенеието на съвкупните печалби по резервни фондове и предназначението на тези фондове. Докато държавата запазва за себе си властта да насочва фирмите как да водят работата си, ще се поддържа твърде чувствите­лен контрастимул при инвестирането. Ако държавата желае да окура­жава създаването на фондове за развитие, тя трябва да използва данъчната политика за постигането на тази цел. В такъв случай, ако ръководството на една фирма пожелае да използва предимството на данъчните облекчения за създаването на фондове за развитие, то ще има свободата да го направи. Ако ръководството на фирмата преце­ни, че за момента печалбите могат по-добре да се използват по други начини, то запазва възможността да вземе това решение.

14. Отмяна на член 89(2): Този текст изисква от деловите фирми да продават част от доходите си в чуждестранна валута на държавата по ред, определен от Министерския съвет. По дефиниция фирмите, кои­то са основани с или които включват чуждестранно участие, се зани­мават с международна търговия. Техните операции по лицензиране на технологии, закупуване на основни суровини, внос на модерни ма­шини и маркетинг на съвременна продукция на Запад, по необходи­мост са свързани с генерирането на чуждестранна валута. Тя е жизнено важна за непрекъснатата им дейност на международни фир­ми, независимо от това, че базата им е в България. Изискването да продават част от приходите си в твърда валута на държавата ще ги постави в неизгодно положение. Тази постановка е още един същест­вен контрастимул при инвестирането.

15. Отмяна на член 90( 1): Този текст упълномощава държавата да предлага премии и субсидии от държавния бюджет за конкретно производство. В свободната пазарна икономика разпределенеието на ресурсите за производство и инвестирането в производството трябва да стават като реакция на ценовия механизъм. Когато държавата се на­месва в този метод за разпределение на ресурсите, включително чрез инвестиране в производството, тя изкривява икономиката и се стига до появяването на поредица продукти, които не могат да бъдат прода­дени в условията на свободния пазар. За да се придвижи България ефективно към свободна пазарна икономика, държавата трябва да ос­тане извън стопанския процес. Ако държавата намира за желателно да стимулира инвестициите в някои основни производствени области, тя трябва да използва данъчната политика, а не изплащането на суб­сидии или премии.

16. Отмяна на член 91: Този член упълномощава Министерския съвет да определя правилата за възнаграждение на трудещите се, за категоризиране на служителите и даване на квалификационни слепени. Той предвижда три квалификационни степени: начална, средна и висша. Членът изисква заплащането да зависи от непосредствените крайни резултати. Това представлява масирана намеса в работата на бизнеса за една свободна пазарна икономика. Според принципите на свобод­ния пазар нивото на заплащане се влияе от търсенето и предлагането на работна ръка. Квалификацията трябва да бъде присъща на естест­вото на изпълняваните задачи. В една съвременна икономика с про­мишленост, основана на технологии, тези квалификационни степени очевидно ще бъдат повече от трите, указани в закона. Трудовите от­ношения, заплатите, категориите по оггит или квалификация, работното време и т.н. трябва да се определят в договор между ръководст­вото и работниците. Държавата може да провежда социалната си по­литика, като издаде закон за минималната заплата и работното време, а не чрез подробно регулиране на цялата гама от трудови от­ношения.

17. Отмяна на член 96: Този член упълномощава областните и общин­ските народни съвети да участват в акционерни фирми и да издават облигации. Според юридическата философия на реформите, препо­ръчвани в настоящата глава, намесата в частни стопански акционер­ни фирми от страна на областни или общински народни съвети чрез закупуване на акции и издаване на облигации противоречи на принци­пите на свободния пазар. Вярно е, че има място за създаване на ин­дустриални паркове и зони за свободна търговия от местните управи, а пускането на облигации върху кредита на техните данъчни доходи представлява за тях подходящ начин да натрупат фондове за тази цел. При все това, не е необходимо към нея да се подхожда чрез прехвър­ляне на фондове във фирма, занимаваща се със стопанска дейност. Оттук следва, че правото за закупуване на акции от фирмите е ненуж­на намеса на правителствените институции във функционирането на пазарната икономика, основана на свободна инициатива.

18. Отмяна на член 119(3): Този текст постановява, че стоките и услу­гите за населението трябва да се продават на цени, определени от Министерския съвет. Това е пряка намеса в ценовия механизъм на пазара. Всяка чувствителна намеса на държавата във фиксирането или контролирането на цените внася деформации не само в категори­ите с регулирани цени, но и върху целия пазар, тъй като много стоки се възприемат от пазара като имащи определено ценово отношение към потребността от тях. Разбираемата загриженост на държавата за последиците от прехода към свободна пазарна икономика в резултат на временното неностоянство на цените трябва да доведе до изпла­щане на добавки към доходите от страна на държавата за тези лица, чиито доходи са под нивото на бедността, а не до вмешателство в действието на ценовия механизъм на свободния пазар.

19. Отмяна на член 119(4): Тази постановка също упълномощава Министерския съвет да се намесва при определянето на цените на стоки от първа необходимост – в дадения случай това са „някои суровинни и енергийни ресурси“. Загрижеността на държавата е разбираема, но ако правителството наистина иска уверено и бързо да направи прехо­да към свободна пазарна икономика тя е изцяло неоправдана. Дефор­мациите, които ще се получат, ако правителството започне да регулира цените на суровините и енергията, ще бъдат дълбоки и ще засегнат цялата икономика. Целта на държавата да се предпази от ин­флация на цените на основните суровини и енергията може да бъде реализирана чрез данъчни стимули, които да насърчават инвестиции­те в производството и вноса на оскъдни суровини, а също и чрез де­формация гга ценовия механизъм и възникващото от него нарушаване на равновесието в пазарната икономика.

20. Отмяна на член /21(8): Този член упълномощава Министерския съвет да налага допълнителни условия но трудовото възнаграждение на български граждани, работещи за чуждестранни лица или предп­риятия, извън тези, договорени от страните. Това е още един източ­ник на несигурност за деловите лица, заинтересовани от инвестирането в стопанска дейност в България. Деловите хора мразят несигурността. Имайки избор на страни в Източна или Западна Европа, в които да разширяват дейността си, североамериканските делови предприятия просто ще отбягват тези държави, чиито закони съдържат неуправляема несигурност. Както беше обяснено по-горе, такива всеобхватни пълномощия за държавна намеса в отношенията на частния бизнес абсолютно противоречат на условията, необходи­ми за функциониране на пазарната икономика със свободна инициа­тива, в която търсенето и предлагането и ценовият механизъм разпределят ресурсите, привличат инвестициите и награждават твор­ческото и ефективно предприемателство.

В съответствие с описаните по-горе поправки на Конституцията и на Указ 56, трябва да се отменят или изменят следните поста­новки от Правилника за прилагане на Указ 56:

1. Член 6(2): да се премахне горната граница, наложена на възнагражденията на членовете на управителния съвет на фирмата.

2. Член 11(5): да се отмени постановката, която би подчинила решенията на ръководителя на „инициативата и предложенията на трудовите колективи, отделните работници и специалисти, с оглед съчетаване интересите на * * *, фирмата и обществото. „

3. Член 12: да се премахнат в (1) и (3) споменаванията на „трудовия ко­лектив“, като неоправдано вмешателство в прерогативите на ръководството.

4. Член14( 1): да се премахне изискването всяка външноикономическа сделка да се регистрира от сключващата я фирма в Министерството на външноикономическите връзки.

5. Член 14(3): да се отмени изискването външноикономическите сделки по член 19 на Указ 56 да имат нужда от разрешението на Министерството на външноикономическите връзки, а тези по член 18 – от разрешението както на Министерството на икономиката и планира­нето, така и на Министерството на външноикономическите връзки.

6. Член 14(4): да се отмени изискването фирмите да регистрират участието си в задгранични дружества и другите си инвестиции в чужбина при министъра на външноикономическите връзки.

7. Член 50(1): да се премахне споменаването на „спекулативна дейност“ като основание за прекратяване на фирма но съдебен ред.

8. Член 50(4): да се отмени тази постановка, която определя като „спекулативна дейност“ „незаконната печалба“ от препродажба на дефицитни стоки или заиасяване с дефицитни стоки. Тези понятия имат толкова широк смисъл, че налагането им може да задуши инициати­вата на фирмите, занимаващи се със законна печеливша стопанска дейност.

9. Член 53: да се отмени тази постановка, която нарежда на Министерс­твото на икономиката и планирането, съвместно с други министерст­ва и ведомства да изготви държавния план и да определи участието на фирмите в изшлнението на плана. Понятието „държавно планиране“ е неделима част от командната икономика, но няма място в пазарна икономика със свободна инициатипа.

10. Член 57: да се отмени тази постановка, определяща критериите, ко­ито фирмите да използват при формиране на цените на своите стоки и услуги. Докато поотделно критериите отразяват събитията от паза­ра, които могат да повлияят върху търсенето и предлагането, а оттук и върху цените, от факта, че държавата задава критерии следва, че тя ще има власт да наблюдава цените на пазара и да се произнася по то­ва дали те представляват съставен продукт на зададените критерии. Такова изчисляване на цените по формула няма място в една свобод­на пазарна икономика. Цените на пазара се определят от търсенето и предлагането, действащи посредством ценовия механизъм. Държава­та не изпълнява никакви функции и няма никакво място в действието на пазарната икономика.

11. Член 58: да се отмени тази постановка, която има за цел да определи как се формират, регистрират и прилагат цените на стоки и услуги „с особено важно значение за жизненото равнище на населението, както и цените на някои суровини, материали и транспортни услуги“. Тако­ва държавно вмешателство в ценовия механизъм ще въведе деформации в пазарната икономика, които ще нарушат нейното функциониране. Държавната политика за защита на хората в неравностойно положение в период, когато може да се очаква, че цените на стоките от първа необходимост ще се променят в широки граници, ще се реализира по-добре, ако се осигурят добавки към доходите за тези, които са под чертата на бедността. При това, в последния слу­чай и общата цена ще бъде по-малка, отколкото загубата на печалби при действието на свободната пазарна икономика в условията на де­формации, причинени от ценовия контрол.

12. Член 59: да се отмени този член, който урежда как да се определят цените на вносните стоки.

13. Член 60: да се отмени този член, който задължава фирмите да депо­зират ценоразписи в държавните органи по цените. Не бива да има никакъв контрол върху цените от страна на държавата; в една отворе­на пазарна икономика ценоразписите бързо стават неактуални с дейс­твието (чрез ценовия механизъм на пазара) на силите на търсенето и предлагането.

14. Въз основа на подобни разсъждения да се отменят членове 61, 62, 63 и 64, които задават формулировки за цените на научноизследователските и технологични продукти, кулинарните и бакалски стоки, об­щественото хранене, за цените на дребно на жилищна площ, за цените на проекти и строителни продукти и на монтажни работи. Член 64 нарежда на държавните органи да упражняват контрол върху правилното формиране на цените. Очевидно тази уредба и особено член 64 са недопустими в контекста на една икономическа система, в която разпределението на ресурсите трябва да се определя според сигналите на ценовия механизъм в свободния пазар, където търсене­то и предлагането си взаимодействат при оформянето на пазарните цени.

15. Член 78(3): да се отмени, както бе разгледано по-горе.

16. Член 82(1): да се премахне фразата „се определят от Министерския съвет при съставянето на държавния план“.

17. Член 82(2): да се отмени.

18. Член 82(3): да се отмени.

19. Член 86(2): да се отмени.

20. Член 90(2): да се отмени.

21. Член 92(3): да се отмени.

22. Член 100(1) и (2): да се отменят.

23. Член 101(2) и (3): да се отменят.

24. Раздел //, членове от 119 до 127: да се отменят.

25. Член 139(2): да се отмени.

26. Член 154: да се отмени.

В резултат на отменянето през 1947 г. на Търговския кодекс на България, влязъл в сила през 1896 г. и поправен на 31 декември 1897 г. България няма търговски кодекс. Със създаването на пазарна икономика в България, воденето на бизнес на практика от частни фирми ще изисква търговски кодекс, който да определя характеристиките на сделките, а също и на кредитните и договорни инструменти, с които се извършва бизнес в пазарна икономика. Авторът разбира, че досега при липсата на търговски кодекс, чуждестранните инвеститори в своите до­говори с български предприятия, често включваха чрез споменаване подходящи раздели от българския Търговски закон от 18% г. [159]. Зако­нът от 1897 г. с поправките беше изготвен по подобие на френския Тър­говски кодекс от 1804 г. Съвременният френски Търговски кодекс се състои от четири книги. От тях, заглавията от V до VIII, отнасящи се до търговския обмен, посредничеството, търговците, менителниците, по­лиците и чековете, са най-съществени от гледна точка на днешните нуж­ди на България. Съответните постановки от българския Търговски закон от 18% г. се съдържат в книга 1, глави Х, XI и XII. Тъй като същес­твуващият частен бизнес в България е донякъде запознат и изглежда е възприел съответните постановки от главите на този закон като подхо­дящи за деловите сделки, препоръчително е да получат законова сила следните раздели от българския Търговски закон от 18% г.:

О т книга I:

o Глава Х, раздел I: Лица, които могат да се задължават по менителни­ ци;

o Глава Х, раздел II: за формата на менителницата;

o Глава Х, раздел III: за задължението на съставителя (издателя);

o Глава Х, раздел IV: за джирото;

o Глава Х, раздел V: за предявяването на менителницата за приемане;

o Глава Х, раздел VI: за приемането на менителницата;

o Глава Х, раздел VII: за възможността за получаване на ценни книжа;

o Глава Х, раздел VIII: за падежа и изплащането на менителницата;

o Глава Х, раздел IX: за постъпките при незаплащане;

o Глава Х, раздел Х: за интервенцията (посредничеството);

o Глава Х, раздел XI: за гаранцията;

o Глава Х, раздел XII: за дубликати на менителници;

o Глава Х, раздел XIII: за загубени менителници;

o Глава Х, раздел XIV: за подправените подписи във връзка с менителниците;

o Глава Х, раздел XV: за предявяването на менителницата;

o Глава Х, раздел XVI: за правата на кредитора по менителницата;

o Глава Х, раздел XVII: за протеста;

o Глава Х, раздел XVIII: за прилагането на чуждестранните закони;

o Глава Х, раздел XIX: за времето и мястото на предявяване и други въпроси, свързани с менителниците;

o Глава Х, раздел XX: за неперфектните подписи;

o Глава XI: заемни разписки; v

o Глава XI: чековете.

Варианти на реформата

Ключово значение за успешния преход на България от командна към пазарна икономика е създаването на законова структура, поддържаща основаването на фирми със стопанска дейност, привличането на чуждестранни инвестиции и кредитните и договорни инструменти за разви­тие на бизнеса в условията на пазарна икономика. Постигането на тази цел, от своя страна изисква поправки в имащите отношение към това текстове на Конституцията, Указ 56 и Правилника за прилагането му, както и придаването на законна сила на един търговски кодекс.

Стъпките, които трябва да се предприемат от Парламента (т.е. от Великото народно събрание), Председателя на Републиката и Министерския съвет, при разбиране и подкрепа от страна на опозицията, включват действията, общо разгледани и обсъдени в раздел IV на настоящата глава. В резюме те могат да се изложат, както следва:

1. Отмяна на тези текстове от Конституцията (т.е. да се изключат тези или подобни текстове и от новата Конституция, която ще се приеме от ВНС), които:

а. ограничават собствеността върху широка категория имоти само до държавата и общините и начините, по които частните лица могат да я използват;

б. дават на държавата право да основава стопански и други организации, над които да упражнява право на собственост;

в. определят кооперативната собственост върху имоти като притежание на колектив от трудещи се и използвана в интерес на обществото;

г. дават на държавата изключително право да се ангажира в определени стопански дейности;

д. заявяват, че задължение на всеки е да защитава всички видове обществена собственост, които като цяло формират икономическата база на страната, благосъстоянието на народа и свободата на лич­ността.

2. Коригиране на административните актове, изисквани съгласно:

а. алинея 1, член 104 от Конституцията, изискваща постановленията, приемани от Министерския съвет, да бъдат обнародвани в Държавен вестник предвид това, че важни части от някои поста­новления не са били публикувани;

б. алинея 1, член 108 от Конституцията, изискваща ведомствата (министерствата) да издават правилници или други инструкции за прилагането на укази и постановления, тъй като това не е изпълне­но в няколко случая с голямо значение, попадащи в сферата на действие на Указ 56.

в. член 115 от Указ 56, изискващ фирмите с чуждестранно участие, филиалите и чуждестранните юридически или физически лица да водят счетоводствата си в съгласие с правилата, указани от компе­тентните държавни органи поради факта, че не са публикувани ни­какви правила;

г. член 112 от Указ 56, споменаващ списък от дейности във високотехнологичните сектори, определени от Министерския съвет, при които чуждестранни физически и юридически лица ще се освобож­дават от данъци върху печалбите за период от пет години от датата на регистриране на фирмата им в България, тъй като досега не са били публикувани никакви решения, определящи дейностите, осво­бождавани от данъци;

д. алинея 1, член 100, Указ 56, ограничаваща стопанската дейност на чуждестранните юридически и физически лица до дейности, за кои­то е получено предварително разрешение от компетентния държа­вен орган и даваща права на този орган да публикува списък на стопански дейности, за които няма да се изисква разрешение; досе­га не е издаден никакъв списък на независими стопански дейности, за които не е необходимо разрешение;

3. Отмяна на изискванията за разрешения за чуждестранна стопанска дейност по Указ 56, а именно за:

а. независима стопанска дейност – от Министерството на външноикономическите връзки, при съгласуване със съответния минис­тър;

б. филиал – от Министерството на външноикономическите връзки и съответния министър;

в. фирма с чуждестранно участие с повече от 49% във фирма с ограничена отговорност и повече от 20% смесена акционерна фирма – от Министерството на външноикономическите връзки, при съгласуване с Министерството на икономиката и планирането;

г. предоставяне на благоприятни условия по данъчните и финансови въпроси, предвидено в раздел II на глава V от Указ 56 – от Минис­терството на финансите;

д. позволение, предвидено в член 123 на Указ 56, за временно придобиване (т.е. право на строеж при използването) на недвижима собственост – от Министерския съвет, в случай, че българският партньор не предостави недвижимо имущество, когато разрешени­ето трябва да бъде дадено от министъра на финансите.

4. Отмяна на данъчната уредба за търговските представителс­ва, предвидена в алинея 3, член 156 на Правилника за прилагане на Указ 56, и в очевидно нарушение на закона за нормативните актове; типичното търговско представителство не е организирано да печели, но независимо от това му се събира данък върху печалбата за предпо­лагаема (фиктивна) „обичайна“ комисионна, която представителст­вото би могло (преценката е по усмотрение на министъра) да очаква да получи, ако беше индивидуална и отделна комисионна агенция.

5. Поправка на Указ 56, за да се премахнат следните контрастимули при инвестирането:

а. Отмяна на член 4(3), постановяващ, че Министерският съвет може да изключи от сферата на действие на Указ 56 стопанска дей­ност на чуждестранни лица от страни, които провеждат дискрими­национна политика срещу български фирми;

б. Отмяна на член 5, постановяващ, че стопанските дейности тряб­ва да се провеждат, като се обединят планиращите и регулиращи функции на държавата, които се отнасят до обществено-икономи-ческото развитие, със самостоятелността на фирмите и действието на пазарния механизъм;

в. Поправка на член 11(1), посочващ, че държавните органи и обществените организации могат да бъдат инициатори в основаване­то и т.н. на фирми, така че да гласи „Инициативата за основаване, реорганизаиране или закриване на фирмите може да се поема от съществуваща фирма, български граждани, чуждестранни юриди­чески и физически лица.“;

г. Поправка на член 13(2), изискващ в случаите, когато се отчуждава фирмено имущество да се промени и сферата на дейност на държавната или общинска фирма, последната да получи съгласието на Министерския съвет или на министър, определен от него, в случай че фирмата е държавна, или на Общинския народен съвет, ако фирмата е общинска; вместо това членът в тази част да гласи: „Държавните и общинските фирми могат с разрешение на своите управителни съвети да продават имуществото си на физически и юридически лица.“;

д. Поправка на член 18, който дава на Министерския съвет пълномощия да налага вносни и износни квоти, както и да забранява външнотърговска дейност с някои стоки и услуги, така че да гласи: „Министерският съвет може да определя правила за външнотър­говска дейност, които не противоречат на задълженията на Бълга­рия по международни търговски договори. „;

е. Поправка на член 19, който упълномощава Министерския съвет да „установява разрешителен режим за определени от него външноикономически сделки и дейности, както и да въвежда експортни такси“, така че да гласи: „Министерският съвет може да огранича­ва с разпоредби вноса или износа на стоки и изпълнението на услу­ги, отнасящи се до международната търговия, ако те вредят на здравето или безопасността на обществото. „;

ж. Отмяна на раздел II от глава пета ( Трудови акции) от Пра­вилника за прилагане на Указ 56 и замяна на член 11 от Указ 56 с формулировка, посочваща, че: „Смесените акционерни фирми ще заделят известен брой акции, съответстващи на 20% от разрешения акционерен капитал, за закупуване от служители с неп­рекъснат стаж от една или повече години. Цените на тези акции ще съответстват на част от стойността на акциите, закупени от инвес­титорите. Цената на тези акции ще се изплаща в рамките на шест месеца от датата на закупуването. Броят на заделените акции, кои­то всеки служител може да закупи, няма да надминава пропорцио­налния му дял, определен въз основа на броя правоимащи служители в момента на закупуването. По избор на служителя, ак­ционерната фирма ще изкупува неговия дял при пенсионирането му по прослужено време. Акциите на служителите могат да се от­чуждават във всеки момент на открития пазар по преобладаващата пазарна цена.“;

з. Поправка на член 41, който задължава всички смесени акционерни фирми да публикуват в централен ежедневен вестник годишния си балансов отчет, както и данни за печалбите и загубите при всяка от последните пет години и изплатените през тях дивиденти. Вместо това да се включи следният текст: „Ежегодно до 31 март управи­телният съвет е задължен да изпраща на акционерите по пощата балансовия отчет за предишната година, заедно с отчет за печалби­те и загубите през всяка от последните пет години, както и отчет за изплатени през тях дивиденти. „;

и. Поправка на член 43, който изисква насилствено ликвидиране на фирма, когато уставният й фонд спадне под първоначално подписа­ния капитал (1 милион лева), вместо това да гласи: „Освен в случа­ите на закриване на фирмата, предвидени в нейния устав, смесената акционерна фирма ще ликвидира съвкупното си иму­щество, ако районният съд, действащ на нейния юридически адрес определи, че тя не е в състояние да посрещне задълженията си, и при настъпване на падежът им те останат неизплатени и фирмата е неплатежоспособна.“

й. Отмяна на член 82, който постановява, че държавата „регулира стопанската дейност“ в България чрез комбинация от данъци, так­си, субсидии, лихвени проценти, валути нормативи, нравила за формиране на цените и държавни поръчки;

к. Отмяна на членове 83, 84, 85 и 86, които да се заменят от един единствен член, постановяващ че: „Държавата няма да се намесва във функционирането на икономиката. Българската народна банка може да определя лихвените проценти за заемите от търговските банки, за да предотврати инфлацията; тя може да продава и купува чуждестранна валута, за да предотврати резки промени в стойност­та на лева. Държавата ще използва данъчната политика единстве­но за финансови цели. Цените на стоките и услугите ще се определят под действието на пазара. Държавата няма да се намес­ва в процеса на формиране на цените. „;

л. Поправка на член 88(1) чрез премахване на последното изрече­ние, което гласи „Минималният норматив за отчисляване [от пе­чалбите] на средствата за развитие се определя от Министерския съвет.“;

м. Отмяна на член 89(2), който задължава фирмите да продават част от приходите си в чуждестранна валута на държавата по ред, определен от Министерския съвет;

н. Отмяна на член 90(1), който упълномощава държавата да пред­лага премии и субсидии от държавния бюджет за определени про­изводства;

о. Отмяна на член 97, който упълномощава Министерския съвет да определя правилата за възнаграждение на трудещите се, категори­зирането на служителите и даването на квалификационни степени;

п. Отмяна на член 96, който упълномощава областните и общински народни съвети да участват в акционерни фирми и да издават об­лигации;

р. Отмяна на член 119(3), който определя, че стоките и услугите за населението ще се продават на цени, фиксирани от Министерския съвет;

с. Отмяна на член 119(4), който дава на Министерския съвет пълномощия да се намесва в определянето на цените за стоките от първа необходимост, т.е. „някои суровини и енергийни ресурси“;

т. Отмяна на член 121(8), който упълномощава Министерския съ­вет да налага допълнителни условия за трудовото възнаграждение на българските граждани, работещи за чуждестранни лица и предп­риятия, извън тези, договорени между страните;

6. В съгласие с описаните по-горе поправки на Конституцията и на Указ 56, трябва да се отменят или променят следните поста­новки от Правилника за прилагане на Указ 56:

а. Член 6(2): да се премахне горната граница, наложена на възнагражденията на членовете на управителния съвет на фирмата;

б. Член 11(5): да се отмени постановката, която би подчинила решенията на ръководителя на „инициативата и предложенията на трудовите колективи, отделните работници и специалисти, с оглед съчетаване интересите на ***, фирмата и обществото“;

в. Член 12: да се премахнат в (1) и (3) споменаванията на „трудовия колектив“, като неоправдано вмешателство в прерогативите на ръководството;

г. Член 14( 1): да се премахне изискването всяка външноикономическа сделка да се регистрира от сключващата я фирма в Министерст­вото на външноикономическите връзки;

д. Член 14(3): да се отмени изискването външноикономическите сделки по член 19 на Указ 56 да получават разрешение от Минис­терството на външноикономическите връзки, а тези по член 18 – разрешение от Министерството на икономиката и планирането и Министерството на външноикономическите връзки;

с. Член 14(4): да се отмени изискването фирмите да регистрират участието си в задгранични дружества и другите си инвестиции в чужбина при министъра на външноикономическите връзки;

ж. Член 50( 1): да се премахне споменаването на „спекулативна дейност“ като основание за прекратяване на фирма по съдебен ред;

3. Член 50(4): да се отмени тази постановка, която определя „спекулативната дейност“ като „незаконна печалба“ чрез препродажба на дефицитни стоки или запасяване с дефицитни стоки;

и. Член 53: да се отмени тази постановка, която нарежда на Министерството на икономиката и планирането, съвместно с други министерства и ведомства да изготви държавния план и да определи участието на фирмите в изпълнението му;

к. Член 57: да се отмени тази постановка, определяща критериите, които фирмите да използват при формирането на цените на своите стоки и услуги;

л. Член 58: да се отмени тази постановка, която има за цел да определи как да се формират, регистрират и прилагат цените на стоки и услуги „с особегго важно значение за жизненото равнище на населе­нието, както и цените на някои суровини, материали и транспортни услуги“;

м. Член 59: да се отмени този член, който урежда как да се определят цените на вносните стоки;

н. Член 60: да се отмени този член, който задължава фирмите да депозират ценоразписи в държавните органи по цените;

о. Членове 61, 62, 63 и 64: да се отменят тези членове, които задават формулировки за цените на научноизследователските и техноло­гични продукти, кулинарните и бакалски стоки, общественото хра­нене, за цените на дребно на жилищна площ, за цените на проекти и строителни продукти и за цените на монтажните работи;

п. Член 64: да се отмени този член, който нарежда на държавните органи да упражняват контрол върху правилното формиране на цени­те;

р. Член 78(3): да се отмени;

с. Член 82(1): да се премахне фразата „се определят от Министерс­кия съвет при съставянето на държавния план“;

т. Член 82(2): да се отмени;

у. Член 82(3): да се отмени;

ф. Член 86(2): да се отмени;

х. Член 90(2): да се отмени;

ц. Член 92(3): да се отмени;

4. Член 100(1) и (2): да се отменят;

ш. Член 101(2) и (3): да се отменят;

щ. Раздел 77, членове от 119 до 127: да се отменят;

ю. Член 139(2): да се отмени;

я. Член 154: да се отмени.

7. Препоръчва се на следните раздели от българския Търговски закон от 1896 г. да получат законна сила:

В книга I:

o Глава Х, раздел I: Лица, които могат да се задължават по менителници;

o Глава Х, раздел II: за формата на менителницата;

o Глава Х, раздел III: за задължението на съставителя (издателя);

o Глава Х, раздел IV: за джирото;

o Глава Х, раздел V: за предявяването на менителницата за приема­не;

o Глава Х, раздел VI: за приемането на менителницата;

o Глава Х, раздел VII: за възможността за получаване на ценни книжа;

o Глава Х, раздел VIII: за падежа и изплащането на менителницата;

o Глава Х, раздел IX: за постъпките при незаплащане;

o Глава Х, раздел Х: за интервенцията (посредничеството);

o Глава Х, раздел XI: за гаранцията;

o Глава Х, раздел XII: за дубликати на менителници;

o Глава Х, раздел XIII: за изгубени менителници;

o Глава Х, раздел XIV: за подправените подписи във връзка с менителниците;

o Глава Х, раздел XV: за предявяването на менителницата;

o Глава Х, раздел XVI: за правата на кредитора по менителницата;

o Глава Х, раздел ХVII: за протеста;

o Глава Х, раздел XVIII: за прилагането на чуждестранните закони;

o Глава Х, раздел XIX: за времето и мястото на предявяване и други въпроси, свързани с менителниците;

o Глава Х, раздел XX: за неперфектните подписи;

o Глава XI: заемни разписки;

o Глава XII: за чековете.

 

Бележки и библиография

 

1. International Monetary Fund report on Bulgaria, р. 80.

2. Chapter I of the Report of the U.S. Advisory Team in the Bulgarien Economic Growth and Transition Project, р. 14.

3. U.S. Department of State, Background Notes, Bulgaria, February 1990, р. 5.

4. See The Economist Intelligence Unit Limited, 1989-90 COUNTRY PROFILE: BULGARIA, ALBANIA 8 (1989) [hereinafter cited as COUNTRY PROFILE].

5. Пак там; сравни с „The Bulgarien Economy“, DOING BUSINESS IN EASTERN EUROPE: BULGARIA/ALBANIA (Вus. Int’l), аt Ш-4 (Sерt. 1986).

6. Вж. “ The Bulgarien Economy „, по-горе бел. 5, III-4.

7. Вж. по-горе бел. 4, стр. 8; „GM and Who?, FORBES, Oct. 1, 1976, стр. 74; Вж. също „Red Socks and Rising Expectations“.

8. Вж. по-горе бел. 4, стр. 8.

9. Вж. по-горе бел. 7, стр. 74.

10. Вж. по-горе бел. 5, Ш-4.

11. Пак там.

12. Пак там.

13. Пак там.

14. Пак там, стр. Ш-4 – Ш-5.

15. Следващите редове представляват кратък речник, чиято цел е да изясни йерархичната структура на българската икономика:

Бригада. По традиция основната организационна единица на българската промишленост е трудовата „бригада“, свързана с глав­ната група работници в производствения процес. През 1982 г. бъл­гарската промишленост имаше около 34 000 бригади, средно с по 27 работника.

Предприятие. Следващото ниво в промишлената организация е предприятието. През 1986 г. в промишления сектор имаше над 2100 предприятия, средно с по 16 бригади. Не са съвсем ясни юри­дическото положение и характеристиките на различните субекти, които се назовават „предприятия“. Изглежда, че обикновено този термин означава регистриран субект със статут на юридическо ли­це. Може би, от време на време същият термин (вероятно не съв­сем удачно) се използва и за субектите, които не са юридически лица, например за подединици на големи стопански организации, подобни на отдели. Едно предприятие може да включва една или повече производствени мощности или търговски единици, като например фабрика, обслужващ център, строителна група, магазин или верига за търговия на дребно. Кооперативите също могат да бъдат организирани като предприятия.

Обединение и комбинат. Предприятията обикновено са орга­низирани по производствена линия в по-големи „обединения“ (пре­вежда се на английски като „trust“, а понякога, по-неточно, и като „amalgamation“) или „комбинати“ (combines). През 1989 г. се оценя­ваше, че в цялата икономика действат 128 обединения и 40 комби­ната. Разликата между обединение и комбинат може да има някаква историческа основа, която не е непосредствено явна, тъй като и двете общо взето са свързани с вертикална интеграция на няколко предприятия.

Стопанска асоциация. Всички обединения и комбинати, както и предприятията, които не са се интегрирали в обединение или комбинат, членуват в една от деветте основни „стопански асоциа­ции“, обикновено групирани по линия на промишлеността или сек­тора. Членовете на стопанските асоциации също включват около 10-15 специални институти и центрове. С изключение на Национал­ния аграрнопромишлен съюз (НАПС), основан през 1979 г. (вж. по-долу бел. 21), тези стопански асоциации се появиха през април 1986 г. и бяха отново формирани след януари 1987 г. Първоначално те се наричаха „асоциации от нов тип“, за да се отличават от пре­дишните по-малки единици на средно управленско ниво (също на­ричани асоциации), които преди време се образуваха от свързани предприятия, комбинати и обединения. Стопанските асоциации са най-високото ниво на икономическата организация под нивото на министерствата. Всъщност едно министерство, Министерството на транспорта, е организирано по същия начин, както една стопанска асоциация, а една стопанска асоциация, НАПС, има ранг на минис­терство. Стопанските асоциации изработват обща технологическа, инвестиционна и търговска политика, координират дейността си, стимулираща конкуренция между предприятията-членове, осигуря­ват съвместно обучение и събират научна и технологична информа­ция.

Външнотърговска организация. Законът за външната търго­вия, Държавен вестник 94, 5 декември 1969 г. изм. и доп. в Държа­вен вестник 60 от 1974 г. и 63 от 1976 г., определя външнотърговските организации (ВТО), като организации, упълно­мощени от Министерския съвет да се занимават с външнотърговс­ка (внос/износ) дейност. При все това, терминът ВТО обикновено се използва за назоваване само на тези организации с право на та­кава дейност, чиято основна функция е да се занимават с външно­търговски сделки на други стопански единици. Тези ВТО са свързани с една или повече асоциации, обединения, комбинати или предприятия, за да обслужват съответни външнотърговски сделки. Съществуват малък брой организации, занимаващи се предимно с друга стопанска дейност, на които са предоставени и независими права за външнотърговската дейност, но такива организации обик­новено не се наричат ВТО. Трябва също да се отбележи, че всички предлагани външнотърговски сделки трябва да получат одобрение­то на Министерския съвет.

Организацията на българското селско стопанство донякъде се различава от тази на промишлеността. Организацията на българс­кото селско стопанство е разгледана в резюме по-долу в бележка 21.

16. Вж. по-горе – бел. 5, стр. III-5.

17. Пак там.

18. Държавен вестник, 94, 5 декември 1969 г., с измененията [по-долу наричан Закон за външната търговия].

19. Пак там, членове 11-12.

20. Пак там, член 17.

21. Следният кратък речник представя терминологията и организацията на българското селско стопанство:

Бригада. Както в промишлеността (вж. по-горе – бел. 15), ос­новната организационна единица в селското стопанство е бригада­та.

Аграрно-промишлвн комплекс. Селскостопанските бригади са прикрепени към едно от основните селскостопански предприятия, аграрно-промишлените комплекси (АПК), като обикновено всяка бригада отговаря за обработването на определена част от земята. През 70-те години всички държавни (ДЗС) и кооперативни (ТКЗС) земеделски стопанства бяха уедрени в АПК, с цел да се подобри хо­ризонталната интеграция. В по-късен момент АПК трябваше да послужат като ключов елемент на системата за децентрализирано вземане на решения, официално въведена в селскостопанския сек­тор през 1979 г. Типичното АПК се състои от четири от предишни­те ДЗС и ТКЗС и притежава средно 43 000 акра. Съществуват 281 такива АПК, приблизително по 10 във всеки от 27-те окръга на България и в столичния район на София.

Окръжен аграрно-промишлен комплекс. Всяко АПК принад­лежи на своя районен Окръжен аграрно-промишлен съюз (ОАПС). Съществуват 28 ОАПС.

Национален аграрно-промишлен съюз. ОАПС от своя страна принадлежат на Националния АГРАРНО-ПРОМИШЛЕН съюз (НАПС), който има ранг на министерство и е възприел функциите на старото Министерство на земеделието, което беше премахнато през 1979 г. НАПС изпълнява и функцията на „асоциация“ за тези обединения, комбинати и предприятия, които произвеждат селс­костопанска продукция и образуват хранително-вкусовата промиш­леност на България.

22. „Еаstern Europe: Why the East Needs to Rely on the West“. BUS. WK., Sept. 22, 1975, стр. 103 вж. също „Bulgaria Shops for Technology to Expand CPI“ CHEMICAL WEEK, Арr. 7,1976, стр. 23, 24.

23. Вж. „Bulgaria Shops for Technology to Expand CPI“, по-горе – бел. 22, стр. 23 (цитира се обзор на Източна Европа и Съветския съюз, публикуван от Икономическата комисия за Европа на ООН).

24. „The East Bloc Looks Westward for Loans“, BUS. WK., Sept. 22,1975, стр. 38; Вж. също CMA’s Еаst European Member Countries Strengthen Economic Ties With West“, XINHUA GENERAL OVERSEAS NEWS SERVICE,June 5, 1977, Item 060423 (получено чрез LEXIS, Nexis Librari, Archive File); „Тhе Debt that Overhags East-West Dealings“, BUDS. WK., Мау 3, 1976, стр. 118, 119; „Bulgaria Shops for Technology to Expand CPI“, по-горе – бел. 22, стр. 23; „Еаstern Europe: Why the East Needs to Rely on the West“, по-горе – бел. 22, стр. 104.

25. „Еаstern Europe: Why the East Needs to Rely on the West“, по-горе, бел. 22, стр. 103, Вж. също Dornberg „Recession, Communist Style“, DON’S REW., Арr. 1977, стр. 82.

26. Указ 1196 на Държавния съвет за икономическо, промишлено и тех­ническо коопериране с чуждестранни юридически и физически ли­ца, Държавен вестник 46, 14 юни 1974 [по-долу се цитира като „Указ 1196″].

27. Пак там, член 4(1).

28. Вж. Постановление 53 на Министерския съвет за новия икономически механизъм, член 90, Държавен вестник (публикувано на 30 декември 1981 г. и влязло в сила от 1 януари 1982 г.) [по-долу се ци­тира като „Постановление 53″]; вж. също Jackson „Recent Economic Performanse and Policy in Bulgaria“ в 3 EAST EUROPEAN ECONOMIES: SLOW GROWRH IN THE 1980′S, S. Рrint 99-88, 99 th. Cong. 2 d Sess. 23, 48 (Comm. Print 1986) (избрани статии, изпратени в Joint Economic Committee, U.S. Congress).

29. Вж. Jackson, по-горе бел. 28, стр. 48-49 (обсъжда се предимно смисъ­лът на термина „стопанска организация“ според „Постановление 53).

30. Този извод е резултат от прегледа на наличните списъци, резюмиращи договореностите по коопериране, сключени съгласно Указ 1196. За такъв списък вж. например „Recent Cooperation Agreements with Bulgaria“, DOING BUSINESS IN EASTERN EUROPE: BULGARIA/ALBANIA (Вus. Int’l), Арреndix 9.2.

31. Вж. „Recent Cooperation Agreements with Bulgaria“ , по-горе бел. 30; Указ 1196, по-горе бел. 26, член 4; Stalev, „Bulgaria“ в LEGAL ASPECTS OF JOINT VENTURES IN EASTERN EUROPE 23, (d. Campbell ed.1981) (твърди, че член 4 от Указ 1196 изисква ВТО като съпартньор от българска страна на договора).

32. Вж. Закона за външната търговия, по-горе – бел. 18, член 2, който гласи:

Външнотърговската дейност в смисъла на настоящия закон включва всички видове сделки за износ или внос на стоки, за реекспорт и транспорт, свързани с тях, за представителство, външнотър­говска реклама и разгласяване, за прехвърлянето на авторски права и права над изобретения, търговски марки и промишлен дизайн, сделки в областта на техническия опит, както и други дейности, свързани с международни икономически отношения, когато една от страните е чуждестранно юридическо лице или индивид.

33. Указ 1196, по-горе – бел. 26, член 3.

34. Пак там, членове 3.4 – 3. 5.

35. Пак там, член 3. 5.

36. Вж. пак там, член 3. Вж. също Stalev, по-горе – бел. 31, стр. 23 (твърди се, че „Само на смесени предприятия под формата на обикновени партньорства беше позволено да развиват дейност в България“); „Bulgaria Shops for Technology to Expand CPI“; по-горе – бел. 22, стр. 23 (цитира се Веселин Тодоров, зам.-председател на Държавния комитет за външноикономически връзки, със следното изявление: „Ние оценяваме предимствата на смесените предприя­тия, но за момента нашият път е лицензиране, закупуване на заводи и договорености за коопериране, при които изплащането е частич­но с продукция“); „Economic Growth Lags“, FACTS ON FILE NEWS DIGEST, Осt. 5, 1979, стр. 741 F2.

37. Като оставим настрана Унгария и Румъния, които в средата на 70-те години имаха законодателство за истински смесени предприятия с дялово участие (т.е. акционерни), Указ 1196 беше общо взето в крак с подхода, възприет по онова време от други страни в СИВ, от­носно икономическото коопериране с фирми от западните страни.

ГДР, Полша и Чехословакия допускаха договорености по коопери­ране в търговията, науката и технологиите, като акцентът постепен­но се изместваше от търговия към договорености за промишлено коопериране, лицензни за интелектуална собственост, договори за кооперативно строителство и смесена собственост и експлоатация на предприятия с дялово участие в трети страни. Вж. „Hungari Lifts Curtain for CPI Investment“ CHEMICAL WEEK, June 11, 1975, стр. 27. Вж. също CMEA’s Еаst European Member Countries Strengthen Economic Ties With West“, по-горе – бел. 24.

38. Вж. например „Cooperation Within Agromash Organization“ SUMMARY OF WORLD BROADCAST, Jan. 18, 1979, на ЕЕ/W1015/А/1 (репортаж за договореностите между България и други страни от СИВ за разработване на различно земеделско обо­рудване за прибиране на реколтата).

39. Вж. Например „Bulgaria“, SUMMARY OF WORLD BROADCAST, Sept. 27, 1979, на ЕЕ/W1015/А/4 (репортаж за договореност за съв­местно производство на пътностроително оборудване между полс­ко държавно предприятие и българският Комитет за тежка промишленост и машиностроене); „Czechoslovakia Role in Engineering, SUMMARY OF WORLD BROADCAST, August 30, 1979, на ЕЕ/1047/А/2 (репортаж за договореност за съвместно производство на станове без совалки между България, Чехослова­кия, Полша и Съветския съюз).

40. Вж. например „GDR“, SUMMARY OF WORLD BROADCAST, Feb. 2, 1979, на ЕЕ/W1017/А/2 (репортаж на 15 български предприя­тия, влезли в договореност за научно-технологическо коопериране със същия брой източногермански предприятия).

41. Вж. например „GM and Who?“, по-горе – бел. 7, стр. 76 (описва стопанското смесено предприятие „Sibicar“ между Балканкар, бъл­гарски производител на подемни машини и Фиат. Съгласно догово­ра Балканкар доставял на Sibicar кари, българско производство, а Фиат отговарял за маркетинга. Балканкар и Фиат имаха равни дя­лове в Sibicar и деляха печалбите поравно). Към края на 70-те годи­ни се съобщаваше също, че Балканкар има мощности за сглобяване на кари в Куба, Нигерия, Сингапур и Турция. Пак там.

42. Вж. Например „Soviet, French Cooperation Accords“, FACTS ON FILE NEWS DIGEST, Sерt. 6, 1975, стр. 650 А3 (репортаж за договор от 30 май 1975 г., според който френската фирма Technip се е съгласила да построи химически завод в България); „Bulgaria Shops for Technology to Expand CPI“, по-горе – бел. 22, стр. 23 (съ­щото); „Bulgarian-Japanese Agreement on Delivery of Foundry Plant“, SUMMARY OF WORLD BROADCAST, Dec. 20, 1979, на ЕЕ/6302/АЗ/1; „Capitalist Troubles for Eastern Еurоре“, ВUS. WK., Аug. 13, 1979, стр. 40 (репортаж за строителството на финансиран от японци хотел в София). Доколкото подобни договори съдържаха известен елемент на активно българско участие, те по-скоро могат да бъдат назовани „договорености по изпълнението“, отколкото смесени предприятия.

43. „Cooperation Agreements“, по-горе – бел. 30, в IХ-3; сравни с „GM and Who“, по-горе – бел. 7, стр. 76.

44. Вж. пак там.

45. Вж. „Marlboro Country in the East Bloc“, BUS. WK. Feb. 9, 1976, стр. 42; Ross Skinner, „PM’s Foreign Invasion“, DUN’S REV., Nov. 1986, стр. 83.

46. За по-подробно обсъждане на различните договорености за коопериране, изпълнени съгласно Указ 1196, вж. „Cooperation Agreements“, по-горе – бел. 30, в IХ-1 – IX-14.

47. Вж. по-горе – бел. 5, Ш-5.

48. Вж. по-горе – бел. 5, Ш-5.

49. Jackson „Recent Economic Performanse and Policy in Bulgaria“, по-го­ре – бел. 28, 2d sess. 23, 58. (Comm. Print 1986) (Selected papers submitted to the Joing Economic Committee, U.S. Congress).

50. Пак там.

51. Вж. по-горе – бел. 5, Ш-5.

52. Указ на Държавния съвет, Държавен вестник, 1979. Вж. също „Government Decree on Introduction of „New Economic Mechanism“, SUMMARY OF WORLD BROADCAST, Jan. 31, 1979, на ЕЕ/6030/В/1.

53. Вж. пак там.

54. Вж. „BCP Central Committee Decision on Agrarian Policy“, SUMMARY OF WORLD BROADCAST, Маг. 9, 1979, на ЕЕ/6062/С1/3; „The Significance of the Central Committee Decision“, SUMMARY OF WORLD BROADCAST, Маг. 9, 1979, на ЕЕ/6062/С1/3.

55. Постановление 53, по-горе – бел. 28, член 90. Обнародването на Постановление 53 беше обявено на 30 декември 1981 г. Обсъждане на английски език се съдържа в Radio Free Europe Research [оттук нататък цитирано като RFER], RAD Background Report/20 (Bulgaria), Jan. 26,1980.

56. Указ 535 на Държавния съвет за икономическо сътрудничество между български юридически лица и чуждестранни юридически и физически лица, Държавен вестник, 25, март 25, 1980 [оттук ната­тък цитиран като Указ 535].

57. Пак там, Заключителна разпоредба 1.

58. Вж. пак там, член 4 (1).

59. Сравни общо пак там, членове 1-4, особено член 4 (1), с Указ 1196, по-горе – бел. 26.

60. Вж. Указ 535, по-горе – бел. 56, член 4 (1).

61. Пак там.

62. Вж. общо пак там, членове 7-20 [оттук нататък цитирани като „асоциации по втора глава“].

63. Вж. общо пак там, членове 30-40 [оттук нататък цитирани като „асо­циации по трета глава“].

64. Пак там, член 18.

65. Вж. V. Tadjer. Joint Ventures in Bulgaria 10 (1987). Но сравни Stalev, „Bulgaria“, по-горе – бел. 31, сгр. 26, заради следното твърдение: „Отговорността към кредиторите не е обща. Всеки партньор носи отговорност за равна част от дълга, в зависимост от броя на парт­ньорите (за половината, в случай на двама партньори; за една тре­та, ако партньорите са трима и т.н.)“. Като че ли езикът на закона е поделил както правата за участие в печалбата, така и отговорността за задълженията поравно между „партньорите“, само ако догово­рът за асоциацията не предвижда друга формула. Вж. Указ 535, по-горе – бел. 56, член 18. Законът не изключва явно потенциалната възможност за обща отговорност.

66. Вж. V. Tadjer, по-горе – бел. 65, стр. 10. За непълни списъци на сме­сени предприятия, създадени съгласно Указ 535 вж. пак там, стр. 82-85, както и Doing Busines In eastern Europe: Bulgaria/Albania (Вus. Int’l), Арреndix 10.2.

67. Указ 535, по-горе – бел. 26, член 4.

68. Указ 535, по-горе – бел. 56, член 1; вж. също V. Tadjer, по-горе, бел 65, стр. 15-16.

69. Вж. пак там, стр. 82-85 (списък на смесени предприятия създадени съгласно Указ 535); Doing Busines In eastern Europe: Bulgaria/Albania (Вus. Int’l), Арреndix 10.2. (същото).

70. Указ 535, по-горе, бел. 56, членове 1-3.

71. Пак там, член 2 (1).

72. Указ 535, по-горе – бел. 56, член 17.

73. Пак там, член 9 (3).

74. Вж. пак там, член 12.

75. Вж. пак там, член 10.

76. Пак там, член 5.

77. Пак там, член 19.

78. Пак там.

79. Вж. Закона за сделките с валутни ценности и валутния контрол, 1966 Държавен вестник, 51,1966, с измененията.

80. Държавен департамент.

81. Вж. Указ 535, по-горе, бел. 56, членове 10-12.

82. Пак там, член 10.

83. Вж. V. Tadjer, по-горе – бел. 65, стр. 24.

84. Пак там.

85. Указ 535, по-горе – бел. 56, член II (1).

86. Пак там.

87. Пак там, член II (2).

88. V. Tadjer, по-горе – бел. 65, стр. 24.

89. Указ 535, ио-горе – бел. 56, членове 12 (1), 25.

90. Вж. Пак там, член 7 (асоциации но втора глава), 21 (асоциации по трета глава).

91. Пак там, членове 8, 29.

92. Вж. пак там, членове 7, 8.

93. Вж. пак там, членове 21 (1), (2).

94. V. Tadjer, ио-горе – бел. 65, стр. 12.

95. Пак там.

96. Указ 535, по-горе – бел. 56, член 5.

97. Вж. V. Tadjer, по-горе – бел. 56, стр. 13.

98. Указ 535, по-горе – бел. 56, членове 9 (3), 29.

99. Пак там, член 23 (1).

100. Вж. V. Tadjer, по-горе – бел. 65, стр. 13.

101. Указ 535, по-горе – бел. 56, член 23 (2).

102. Вж. пак там, членове 9, 22; вж. също V. Tadjer, по-горе – бел. 65, стр. 20.

103. Вж. Указ 535, по-горе – бел. 56, член 22 (3).

104. Пак там, членове 9 (4), 22 (1); вж. също Указ 31 на Министерския съ­вет, Правилник за стопанската дейност на самоуправляващите се стопански организации с участие на чуждестранни инвестиции в НРБ, Държавен вестник, 50, 30 юни 1987 г., член 21 [оттук нататък се цитира като „Указ 31″]; V. Tadjer, по-горе – бел. 65, стр. 20.

105. Указ 31, по-горе – бел. 104, член 21.

106. Указ 535, по-горе – бел. 56, членове 9 (4), 22 (2).

107. Пак там, член 22 (1).

108. Пак там, членове 30-43.

109. Пак там, член 36.

110. Пак там, член 37 (1).

111. Пак там, член 37 (2).

112. Пак там, член 38.

113. Пак там, член 41.

114. Пак там, член 39(1).

115. Пак там, член 39(3).

116. За списъци на смесените предприятия, образувани съгласно Указ 535 вж. източниците цитирани по-горе – бел. 69.

117. Вж. общо Jackson „The Economics and Politics of Economic Refors in Bulgaria“, в 2 Pressures for Reform in the East European Economies, S. Print 101-53, 101st Соng., Ist Sess., 152 (Comm. Print 1989) (изсле­дователски статии предадени на Joint Economic Committee, U.S. Congress).

118. Вж. пак там, стр. 158-60. Вж. също „Joint Ventures“ in Doing Busines in Eastern Europe: Bulgaria/Albania (Вus. Int’l), в Х-3 (Мау, 1988).

119. Постановление 71 на Министерския съвет, Държавен вестник, 3, 13 януари 1987 г. [оттук нататък се цитира като „Постановление 71″].

120. Jackson, по-горе – бел. 117, стр. 154.

121. Вж. Пак там.

122. Пак там.

123. Цитиран по-горе, бел. 104.

124. Вж. общо пак там.

125. Вж. „Joint Ventures“, по-горе – бел. 118. н Х-3.

126. Вж. Указ 31, по-горе – бел. 104, член 5.

127. Пак там, членове 17, 23.

128. Пак там, член 29.

129. Пак там, член 8.

130. Пак там, член 5 (1).

131. Постановление 49 на Министерския съвет, Правилник за процеду­рите по надзора и контрола на стопанската дейност на самоунравляващите се стопански организации, изпълнявана с участие на чуж­дестранни инвестиции в НРБ, Държавен вестник, 63, 14 август 1987 г. [оттук нататък се цитира като „Постановление 49″].

132. Вж. общо пак там.

133. Пак там, член 10.

134. Вж. V. Tadjer, по-горе – бел. 65, приложение 4.

135. Указ 2242 на Държавния съвет за зони на свободна търговия, Дър­жавен вестник, 55, 17 юли 1987 г. [оттук нататък се цитира като „Указ 2242″].

136. Министерски съвет: Правилник за прилагане на Указ 2242 за зоните за свободна търговия, Държавен вестник, 86, 6 ноември 1987 г. [оттук нататък се цитира като „Правилник за зоните за свободна търговия“].

137. Постановление 33 на Министерския съвет, Правилник за банките, Държавен вестник, 46,16 юни 1987.

138. Вж. пак там, Глава трета.

139. Указ 56 за стопанската дейност, с измененията, Държавен вестник, 4,13 януари 1989 г. [оттук нататък се цитира като „Указ 56″]. Вж. съ­що закон за изменение и допълнение на Указ 56 за стопанската дей­ност, Държавен вестник, 31,17 април 1990 [оттук нататък се цитира като „Поправките от 17 април 1990″]; Указ 32 за регулиране на пос­тъпленията и изразходване на конвертируема валута, Държавен вестник, април 1990, (обнародван на 10 април 1990 г.) [оттук нататък се цитира като „Указ 32″].

140. Указ 56 за стопанската дейност, Правилник за приложение на Указ 56 за стопанската дейност, Постановление 2 на Министерския съ­вет от 1989 г., публикувано от Българската Търговско-промишлена Камара, София, 1990.

141. Пак там.

142. Указ 56 с измененията, по-горе – бел. 139, Глава първа.

143. Borislav Boyanov, Economic Aktivities of Foreign Persons in Bulgaria, International Business Lawyer, юли/август 1990 г., стр. 311; Указ 56, членове 99,100.

144. Boyanov, по-горе – бел. 143, стр. 139; Указ 56, член 101.

145. Указ 56, по-горе – бел. 139, членове 103,104.

146. Указ 56, по-горе – бел. 139, член 105.

147. Пак там, член 112.

148. Пак там, член 111.

149. Пак там, член 120.

150. Boyanov, по-горе – бел. 143, стр. 312; Указ 56, членове 123, 124, 125.

151. Boyanov, по-горе – бел. 143, стр. 312.

152. Пак там.

153. Пак там.

154. Изказване на Илко Ескенази в Народното събрание, 17 август 1990 г.

155. Пак там.

156. Пак там.

157. Пак там.

158. Пак там.

159. Интервю с Божидар Божинов, Зам.-председател на Българската търговско-промишлена палата, София, 21 август 1990 г.

 

Глава 10

Външнотърговски структури

Юджийн Л. Стюърт

 

Резюме

 

При пазарната икономика повелите на търговията със стоки в твърда валута, развитието, задвижило България и нейните колеги от СИВ към демокрацията на XX век и към пазарната икономика, предлага перспективата на остро намаляване на взаимния търговски обмен на България с предишните й, предимно комунистически, колеги от Изтока. В същото време стойността на българския износ за главните пазари с твърда валу­та – страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е в застой от 1980 г., докато стойността на вноса от те­зи страни се разрасна, пораждайки разрастващ се търговски дефицит.

В съответствие с предпочитанията на българския народ, изразени в промените на структурите на властта през ноември 1989 и юни 1990 и в резултатите от първите свободни избори на народа през юни 1990, след повече от половин век стремежът на България е към стабилизиране на една конкурентно способна икономика чрез либерализация на външната търговия и разширяване на частния сектор.

„Преходът на България към пазарна икономика изисква създаването на всички условия за поощряване на частния бизнес, за гарантиране пълната свобода на инвестициите и за разширяване на приватизацията в голям мащаб“.

Масовото нарастване на износа на стоки за Запада с оглед спечелването на твърда валута е най-важният фактор в реализацията на българс­кия икономически план. При съобразяването на българските международни търговски закони с практикуваните на Запад структури се установи, че най-главното за свободната инициатива е участието на предприятията в националната пазарна икономика и в международната търговия. Всичко това обуславя целесъобразността на следните инициативи на Народното събрание и на изпълнителната власт в България:

o да се подновят преговорите със САЩ за получаване на статут на най-облагодетелствувана нация;

o да се подновят преговорите с Международния валутен Фонд (МВФ) и със Световната банка с оглед членуването на България в тях;

o да започне обсъждане с Изпълнителния комитет на Секретариата на групата на 24-те за отпускане на специфични заеми от наличните фондове на 24-те, както и заеми, предоставени от Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), заеми за проекти в рамките на приоритетите, които групата на 24-те прие за финансова помощ на България;

o да се обсъдят със САЩ действия по отношение на включването на България в Програмата за подпомагане на Източноевропейските демокрации (ППИЕД) за заеми от Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР); за програмите на Международния валутен фонд (МВФ), създадени за стимулиране на траен икономи­чески растеж; за многостранни междуправителствени заеми, за ва­лутна стабилизация и за намаляване и преструктуриране на международните дългове на България; за помощи към „Инициатив­ни Фондове“, за отпускане на заеми, помощи, инвестиции, проучвания за бъдещи проекти, техническа помощ, обучение и друга форми на помощ за частната инициатива в България.

Да се реформират вътрешните закони и правилници в България в следната насока.

1. Да се стеснят ограниченията по отношение на използуване на чужди валути.

2. Напълно да се отстрани държавата от дейности като установяване и контрол върху цените, а държавните субсидии на износните цени да се елиминират.

3. Да се действува експедитивно с оглед на включване на България в подписването на Съгласуваната тарифна класификация и на Кодовата система за вносни тарифи и статистика на износа.

4. Да се намалят количествените ограничения по вноса и по износа.

5. Напълно да се елиминират изискванията за разрешения за внос и износ; да се елиминират вносните и износните квоти; квотите да се приспособят към тарифите. За насочване на дефицитните стоки към вътрешния пазар да се използува данъчната политика.

6. Да се елиминира натискът на българската държава върху търговията на дребно по отношение на търговски сделки със Западни фирми.

7. Да се отмени изискването, всички разплащания, свързани със зоните за свободна търговия, да се извършват в конвертируема валута.

8. Както отделно се препоръчва в главата за съвместни предприятия, чуждестранни инвестиции и Търговският кодекс, да се отменят или да се внесат поправки в Конституцията и Указ Nо 56, които утвържда­ват държавната собственост върху земята и принадлежащите й пост­ройки и имущества, а също така да се внесат поправки в Указ Nо 2242, за да се разреши частната собственост върху земята, сградите и пос­тоянно прилежащите и машини и съоръжения и др. в зоните за сво­бодна търговия от инициаторите и създателите на зоните, а вътре в самите зони – от предприятията, които произвеждат тези стоки и ус­луги в зоните.

9. Да се внесат поправки в Указ No 2242 в смисъл, че стойността на мит­ническите такси да бъде нетна към стойността на всички български материали и суровини, а трудът и режийните разноски се отнасят към разходите на зоната за свободна търговия.

10. Да се внесат поправки в Закона за митниците, да се изясни и Законът за административните процедури. Да се постави условие, че админис­тративните решения на митническите власти са обект на юридическо преразглеждане от страна на районните съдилища по местопребива­ване на вносителя.

В съответствие с основните цели на икономическата реформа за създаване на пазарна икономика, чиято независимост от действия от стра­на на държавата се съчетава с пазарния механизъм, по такъв начин че да привлича инвестиции от Западните предприемачи, България би трябва­ло да съгласува законите, отнасящи се до външната търговия по такъв начин, че да съответстват на тези от Запада, които ще поощряват и за­щитават свободното предприемачество в областта на международната търговия.

Формулиране на проблема

Преобръщането на политическите институции и на икономическите структури в Източна Европа и в СССР постави неотложни дилеми пред България и пред другите страни на Източния блок. Всичко това трябва да доведе до относително бърз преход към пазарна икономика, едно болезнено упражнение за социалистическите икономики, доминирана от държавата.

България, заедно със своите партньори от СИВ, се разкъсва между загубата на основни суровини, по-специално енергия, от партньорите си от СИВ, най-вече от Русия, и влошаването на разплащанията с рубли за уреждане на търговските баланси с български селскостопански продук­ти, промишлени суровини и фабрични стоки, изнасяни за СССР и за дру­ги страни от СИВ. (през 1988 г. в България е отбелязан нетен дефицит от 516 667 барела на ден нефтен еквивалент на енергия) [1].

При повелите на пазарната икономика търговията със стоки да се извършва в твърда валута, този вид развитие поставя пред България перспективата за остър дефицит в търговския обмен с предишните сътрудници от комунистическия лагер на Източна Европа [2]. Същевременно стойността на българския износ за основните пазари с твърда ва­лута – страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е в застой от 1980 г., докато стойността на вноса от те­зи страни нарасна, като предизвика увеличение на търговския дефицит [3]. През 1989 г. търговският дефицит на България с развитите западни страни бе оценен на 1, 675 милиарда щатски долара, или най-високият за периода 1980-1989 г. Дефицитът от 1989 г. бележи остро нарастване в сравнение с 1985 г., когато беше 0,943 милиарда щатски долари [4].

Стремежите на България в съответствие с предпочитанията на ней­ния народ, изразени в промяната на структурите на властта през ноемв­ри 1989 г. и през юни 1990 г. и изразени в резултатите на първите свободни за народа избори през юни 1990 г. след повече от половин век, са към стабилизиране на една конкурентоспособна пазарна икономика чрез либерализация на външната търговия и чрез разширяване на част­ния сектор [5]. Според думите на говорителя на г-н Президента Ж. Же­лев, „преходът на България към пазарна икономика изисква създаването на всички условия за поощряване на частния бизнес, за гарантиране пълната свобода на инвестициите и извършване на приватизацията в го­лям мащаб“ [6].

Масивното нарастване на износа на стоки за Запада с оглед спечелването на твърда валута е най-важният фактор в реализацията на българс­кия икономически план. Това от своя страна включва благоприятното разрешаване на следните съставни части от проблема в положителен за външната търговия на България аспект.

o Предоставяне от САЩ на статут на най-облагодетелствувана нация. Важно е, че Управлението на американските търговски представите­ли на 20 август 1990 г. поиска писмен коментар по следните въпроси, който да бъде получен до 12 часа на 20. 09. 90 г.: 1) Икономическото въздействие от предоставяне на статут на най-облагодетелствувана нация за български стоки; 2) Проблемите, с които са се сблъскали или които очакват американските контрагенти при извършването на търговска и инвеститорска дейност в България или с български юри­дически лица. Тези гледни точки ще бъдат взети под внимание от Уп­равлението на американските търговски представители при формулирането на позицията на американското правителство при сключването на търговско споразумение с България. Сключването на такова споразумение е необходимо условие за глава 4 към Закона за търговията от 1974 г. с поправките към него, за получаване на ста­тут на най-облагодетелствуваната нация по отношение на стоките от България. Управлението на американските търговски представители оповести също така, че възнамерява да започне дискусии по споразу­мението за инвестициите.

o Приемането на заявлението на България за членство в Международния валутен фонд и Световната банка [7].

Действия на групата на 24-те по предоставяне на заеми и помощи на България, като нейното финансиране трябва да е сравнимо с фонда за стабилизиране на обменния курс от един милиард щатски долара за Полша, със заема за структурно обновление от един милиард щатски долара за Унгария (след срещата на министрите през юли 1990 г. група­та на 24-те оповести своето решение, че България, заедно с Чехослова­кия, Източна Германия и Югославия отговаря на критериите за политически и икономически реформи в рамките на квалификацията на 24-те за помощ) [8]. Нещо повече, Изпълнителният Комитет, Секрета­риатът на групата на 24-те оповестиха план за включване на България в своята схема за икономическо подпомагане за демократизиращите се източно-европейски народи. България ще има също така право на зае­ми, отпускани от Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) [9]. Групата на 24-те страни установи следните приоритети за финансово подпомагане на България: селско стопанство и хранително-вкусова промишленост; околна среда; инвестиции в транспорта и теле комуникациите; обучение на мениджъри, финансови услуги, научна и техническа дейност, преструктуриране на химическата индустрия и на леката промишленост; туризъм; улесняване на достъпа до световния па­зар [10].

България да удовлетвори изискванията за получаване на помощ от САЩ в рамките на Програмата за подпомагане на източно-европейските демокрации на основание на факта, че България направи съществени крачки по посока на установяване на политическа демокрация и икономически плурализъм. В рамките на тази помощ се включват:

o Помощни заеми от Международната банка за възстановяване и развитие и нейните филиали към Световната банка, предназначени за модернизация на промишлеността, селското стопанство и инфраструктурите;

o Програмите на Международния валутен фонд, създадени за стимулиране на надежден икономически растеж; водещата роля на САЩ в подкрепа на многостранните съглашения за осигуряване на междуправителствени заеми за валутна стабилизация и насочени към нама­ляване и преструктуриране на външния дълг на България;

o Помощи за поддръжка на частни „Предприемачески фондове“ с идеална цел, които ще предоставят заеми, субсидии, инвестиции, проект­ни проучвания, техническа помощ, обучение и други форми на помощ за дейностите на частната инициатива в България;

o Правото на членство в Общата система за митнически преференции за получаване на търговски предимства.

o Предоставяне на статут на най-облагодетелствана нация за българските стоки в съответствие с критериите и процедурите, залегнали в чл. 402 от Закона за търговията от 1974, така наречената „Поправката на Джексън-Веник“.

„… Отказът да се предостави статут на най-облагодетелствувана на­ция на основание на факта, че дадена страна отказва на своите граж­дани (i) правото или възможността да емигрират; (ii) налага с данъци, по-големи от номиналните, емигрантите или визите, или другите документи, изисквани за емиграция, независимо с каква цел или по каква причина; или (iii) облаги с по-голям от номиналния данък, включително и таксите за мъжете, на които предстои военна служба, глоби и такси или каквито и да е облагания като последствие на жела­нието на гражданите да емигрират в страна по свой избор:

o (1) Статутът може да бъде възстановен от Президента с доклад до Конгреса, че България не е в нарушение на посочените критерии,

или

o (2) Ако той не е в състояние да докладва по този начин, статутът може въпреки всичко да бъде предоставен, ако критериите са от­менени от Президента, ако той докладва на Конгреса, че (а) той е решил, че такова отменяне ще съдействува значително на целите на този раздел и (б) той е получил уверения, че политиката към емигрантите в тази страна занапред ще води съществено към пос­тигане на целите на този раздел“ [11].

България да удовлетвори изискванията на раздел 2 (б) (2) на Закона за вносно-износната банка от 1945 г., съгласно поправката 12 USC &635 (b) (2), който дава право на Президента да реши, че е в интереса на на­цията Вносно-износната банка на Съединените щати да гарантира, заст­рахова и предоставя кредити и да участвува в предоставянето на кредити, свързани с покупката или даването под наем на всички подхо­дящи стоки или услуги с американски произход за използуване, продаж­ба или даване под наем за Народна република България.

Да бъде одобрено приемане на молбата на България за постъпването й в ГАТТ (Генералното съглашение за митническите тарифи и търгови­ята). Молбата за приемането й е подложена на анализ от страна на ра­ботна група, създадена за тази цел [12]. Западни експерти, най-вече представители на САЩ, твърдяха в миналото, че „централизираното управление на търговията в България са такива, че изключват членството на България в ГАТТ“ [13].

За отбелязване е, че България извърши конструктивна стъпка, подписвайки „второто генерално“ съглашение за търговия и сътрудничество с Европейската общност на 8 май 1990 г., което задължава ЕО да отмени всички квоти за българския износ на промишлени и селскосто­пански стоки за Европейската общност до 1995 г. и отменянето на всич­ки специфични за страната квоти от 1. 10. 1990 и отменянето на неспецифичните квоти за вноса от България до октомври 1991 г. [14]. Съглашението предоставя на българския износ права на най-облагодетелствувана нация за Европейската общност [15].

Комисията към Европейската общност също така постанови, че Европейската общност би трябвало да разшири преференциалното третиране на България в рамките на общата система на митнически преференции от 1. 01.1991 г., усъвършенствувайки отстъпките за българските селскостопански стоки. Европейската общност възнамерява също така да сключи с България споразумение за асоциирано членство, кога­то тя направи необходимите промени в икономическата си система. [16]

Реципрочното третиране като най-облагодетелствувана нация по отношение на износа на Европейската общност за България би поставило износа на САЩ за България в неизгодни позиции, тъй като България ще бъде заинтересована да извършва износ срещу твърда валута по-скоро в Европейската общност, отколкото в САЩ. Във връзка с тази инициати­ва с ЕО министьр-председателят Андрей Луканов каза, че България е готова да започне разговорите с ЕО за по-тесни търговски връзки с нея в края на 1990 г., и че евентуалното членство на България в Общността е една по-дългосрочна цел [17].

Като се изхожда от разгледаните по-горе външнотърговски споразумения, които са важни за увеличаването на външната търговия на Бъл­гария, по-нататък се спираме на българските закони и нейните собствени наредби, които влияят, облекчават или ограничават нейната външна търговия.

Ограничения върху валутнитеразплащания

До неотдавна всички външнотърговски сделки бяха планирани като част от външнотърговския план на България, включен в годишния държавен план. На фирмите бяха давани задачи за внос и износ. Те бяха изолирани от директни контакти с чуждестранни доставчици и клиенти с принудително посредничество на външнотърговска организация. Чуждестранната валута можеше да бъде получена единствено чрез централизирано разпределяне. Либерализационните мерки, предприети през 1987 г., бяха осъществявани бавно [18].

В средата на 1988 г. бе положено началото на търгове на чуждестранна валута, предоставена от износители и от правителството, под егидата на БНБ и Българската външнотърговска банка. Търговете се провеждат по „холандската система“ на наддаване, при която кандидатите късмет­лии плащат цената, предложена от тях. От средата на 1988 г. търговете се организираха всеки два месеца. Предлаганата на търг чуждестранна валута беше малко и се предлагаше предимно на предприятия, които можеха да получат или обменят чуждестранна валута от централно раз­пределение [19].

От 2 май 1990 г. влезе в сила Постановление 32, с което се осъществиха важни промени в системата на валутна обмяна. Стойността на ле­ва, отнесен към чуждестранните валути, се основава на: (i) основния курс, образуван също на базата на осреднена стойност от няколко валу­ти, (ii) пазарен курс, определен от периодичните валутни търгове и (iii) курсът при обмяна в брой. Основният курс се прилага предимно при официални преводи и при вноса на някои основни стоки. Пазарният курс варира в съответствие с резултатите от периодичните търгове: той ва­рира от 9, 9 лв. за 1 щатски долар през май и до 8, 56 лв. през юли (отто­гава не са организирани търгове). Обменният курс в брой се прилага при обмяната на банкноти и пътнически чекове от частни лица и се оп­ределя от търсенето и предлагането на чуждестранни банкноти в банко­вата система. През септември 1990 г. този курс за покупка и продажба за щатския долар беше 7, 35 при покупка на 1 щ. долар и 7, 50 лв. при про­дажба на един щ. долар. [20]

Както вече беше отбелязано, българската външна търговия се извършва предимно със страните от СИВ. През 1989 г. 84,1% от стойността на българския износ се пада на страните от СИВ, а 73,5% от стойността на вноса беше от страните – членки на СИВ. [21] По-голямата част от търговията на България и финансовите разчети за страните от СИВ се извършваха в преводни рубли чрез Международната банка за икономическо сътрудничество (МБИС). Официалният разменен курс на превод­ната рубла е 1, 30 лв. за 1 пр. рубла, а търговският курс е 1, 05 лв. за 1, 22 пр. рубла. [22]

От 2 май 1990 г. в резултат на прилагането на 32-ро постановление повечето износители на стоки и услуги трябва да предават 50% от тяхна­та нетна печалба (т. е. спечеленото зад граница след приспадане на валугните разходи, необходими за създаването на тази печалба) на Бъл­гарска външнотърговска банка или на търговските банки по пазарния курс. Износителите задържат останалите 50% от валутата на тяхно разположение във валутните си сметки за бъдещ внос или за участие в търгове. Определени предприятия трябва да продават доста по-голяма част от техните валутни постъпления. Например фирми, които получават чуждестранна валута от туризъм, трябва да продават 80% от приходите си по пазарен курс; валутните магазини продават 90% от печалбите си по пазарен курс; фирми, които имат валутни постъпления от представителска, посредническа и агентска дейности трябва да продават 90% от нетната си печалба на държавата. Нещо повече, на една група от 24 предприятия (осъществяваща около половината от износа на стоки с конвертируема валута през 1990 г.) все още принудително се спускат ин­дивидуални показатели, изразени в абсолютна валута, получена от тех­ния външнотърговски обмен, която те трябва задължително да предоставят изцяло на държавата по пазарен курс. Сумите от външно­търговския обмен, предоставени на държавата, се използуват за обслуж­ване на плащания по дълга, за продажба на валутните търгове и за извънреден внос на основни стоки като зърнени храни или медикаменти [23].

Предприятията и частните лица могат да откриват без ограничения валутни влогове в щатски долари, германски марки и швейцарски франкове. Лихвените проценти, изплащани по влоговете, съответстват на международните. Произходът на валутните депозити трябва да бъде подробно документиран. Могат също така да бъдат откривани банкови сметки и в преводни рубли за разплащания със страните от СИВ. Постъпленията извън страната не могат да бъдат съхранявани в чуждестранни банкови сметки и трябва да бъдат преведени в страната [24].

Системата за външна търговия

Външнотърговските организации (ВТО) са държавни вносно-износни фирми, повечето от които са специализирани в определени стоки. Те действат предимно като посредници на местните фирми и на тях се па­да по-голямата част от обема от външната търговия в съгласие с Дър­жавния план и под контрола на Министерството на външноикономически връзки и на отраслевите министерства. Местните фирми от чието име ВТО извършват външнотърговските сделки, изпла­щат комисионни на ВТО, за крайните плащания и постъпления в чуж­дестранна валута отговорност носят фирмите. [25]

Вътрешните цени в България бяха изолирани от външнотърговските цени чрез система от данъци и субсидии, които се прилагат към износа и вноса. Около 30% от вносните цени отразяваха пълната стойност на външнотърговската стока в съответствие с изискването на чл. 58 и чл. 59 на Правилника за стопанска дейност, прилагащ Указ 56. През 80-те го­дини, износът и за СИВ и за страните с твърда валута беше силно субси­диран. Между 1986 г. и 1989 г. коефициентът на курса с премия, изчислен в щатски долари, беше коригиран множество пъти, с цел увеличаване на ефективността на износа и намаляване на сумата на износните субси­дии. От м. май 1990 г. според 32 Постановление на МС износът в кон­вертируема валута се счита за печеливш и не изисква повече субсидии. На вложителите обаче продължаваха да бъдат предоставени субсидиите с цел покриване 80% от допълнителните разходи по вноса в левове. Не­що повече, все още се изплащат значителни субсидии при изпълнението на търговските задължения на България към страните на СИВ [26].

Вносната тарифа на България се основава на Брюкселската Обща митническа стокова тарифа, която на ниво четирицифрен код е сравни­ма със Съгласуваните тарифни таблици, използвани сега от всички за­падни народи с развита търговия. За сега България не се е присъединила към Съгласуваната тарифна класификация и кодова сис­тема. Тази система е приета от търговските нации на света (СССР ще започне да използва системата от 1 януари 1991 г., Чехословакия вече я използва, останалите страни от СИВ разглеждат възможността да я из­ползуват), а приемането на системата в България би трябвало да бъде въпрос на висок приоритет. Съгласуваната система се различава от Брюкселската обща митническа стокова тарифа. Последната наистина няма пълната възможност за облекчаване на митническите формалнос­ти за стоките, които са предмет на международна търговия. Вносът от 42 слабо развиващи страни се осъществява безмитно, от другите разви­ти страни – по преференциални тарифи; от развити страни, които пре­доставят статута на най-облагодетелствувана нация на България – по тарифите на този статут; в пълен размер от страни, които не са предос­тавили този статут. Митата се основават на стойности на сделката в чуждестранна конвертируема валута, превърнати в левове по пазарния курс, в съгласие със стоковия шифър на Генералното съглашение по митническите тарифи и търговията (ГАТТ) [27].

Количествените ограничения по вноса и износа са значителни. Двадесет и шест категории стоки са предмет на вносни квоти за защита на националното производство. През 1989 г. бяха въведени износни квоти от 1989 г., които налагат ограничения за редица стоки с оглед подсигуряване на достатъчни доставки и избягване на дефицита на вътрешния па­зар. Във връзка с тежкия платежен баланс през 1990 г. бе въведен по-строг контрол върху получаването на разрешения за износ и внос, по-специално – на ограничаване вноса в конвертируема валута и износа за преводни рубли за определени партньори от СИВ, с които се очертаха търговски излишъци [28].

Въпреки намерението да се либерализира външната търговия на България чрез намаляване на изискванията за разрешения продължават да се изискват голям брой разрешения. Особено важни са разрешенията за бартерни сделки, една важна форма на търговия, когато българският партньор не разполага с конвертируема валута. За всяка сделка в левове също се изисква разрешение. За фирмите с чуждестранно участие, които организират производство в България, е доста несигурно дали те ще бъ­дат засегнати от ограниченията на износа. Разрешения се изискват за всяка сделка. Разпределението на квотите не се извършва публично, та­ка че е много трудно за всеки производител да се състезава за участие в квотите. Условието на чл. 120 (2) от Указ 56, упълномощаващо БНБ да обменя български лева в чуждестранната валута, с която са извършени инвестиции, когато чуждестранното лице получи печалба в български лева от изпълнението на договор с компетентен държавен орган, не се използва за мотивиране на чуждестранната инвестиция [29].

Според чл. 18 от Указ 56 и чл. 19 от Постановление 32, държавата определя квотите за износ срещу конвертируема валута и според чл. 19 Указ 56, чл 21 от постановление 32 и чл. 1 от Наредба 52 от 28. 05. 1990 държавата въвежда разрешителен режим за извършване на инвестиции в чужбина от български фирми, включително за участие в смесени фир­ми и образуване на самостоятелни фирми (корпорации) и филиали зад граница като сделки за техническа помощ, за предоставяне на работна сила и инженерингово обслужване, както и за сделки, изискващи специа­лен опит и практика (например, внос и износ на фабрично оборудване плюс единични сделки на стойност повече от 5 милиона щатски дола­ри). Разрешенията се издават от Министерството на външноикономи­ческите връзки, съгласувано с други министерства и държавни организации. Такива разрешения плюс тези, изискващи администрира­нето на вносните и износните квоти, се дават от МВИВ с постановление на МС за изпълнение на тези укази. Министерството издава разрешение по вноса само след потвърждение от банката за наличие на суми в твър­да валута, или при наличие на собствена валутна сметка на предприяти­ето или потвърден заем в твърда валута [30].

Бартерните сделки заемат съществена част от българската външна търговия. Както може и да се очаква от една страна с голям търговски дефицит, България полага значителни усилия за разменна търговия в търговските й сделки със западни фирми. Нивото на разменната търго­вия в повечето договори за внос, е най-високото сред страните от Съве­та за икономическа взаимопомощ (размер от 30% до 100% е обикновено явление). ВТО „Интеркомерс“ извършва клирингови опера­ции в България в сферата на разменната търговия, като изнася получе­ните в България чрез такава търговия стоки и изнася български стоки, които трудно намират пазар (например платове, определени химикали и хранителни продукти) [31].

Зоните за свободна търговия са регистрирани от Указ 2242 и от На­редбата, приета за неговото осъществяване. Зоните за свободна търго­вия се създават от Министерския съвет по инициатива на държавни институции и от заинтересувани държавни стопански предприятия, въп­реки че инициативата може да произтича от чуждестранни юридически или физически лица. Работещите в тези зони трябва да бъдат българи. Указът допуска голяма гъвкавост в определянето на територията, вклю­чена в тези зони: те могат да бъдат в морско или в речно пристанище; международно летище, транспортни центрове, край магистрали и ж. п. линии, както и в отделни промишлени или други икономически райони. Досега зони за свободна търговия са създадени в Русе, Видин, Пловдив, Бургас и Свиленград. Русе и Видин са пристанища на Дунав, Пловдив и Свиленград са градове във вътрешността на страната, разположени на главни пътища, Бургас е пристанище на Черно море. В главните про­мишлени центрове все още няма създадени свободни зони.

В зоните за свободна търговия производствените, търговски и др. икономически дейности могат да бъдат поети от чуждестранни лица. Всички плащания, свързани с тези дейности, трябва да бъдат извършвани в конвертируема валута. Земята, водите, подземните ресурси, горските площи и постоянно принадлежащите на зоната съоръжения, както и сградите и основните фондове принадлежат на държавата; на предприятието, което основава свободната зона и дейст­вува в нея, се предоставя единствено тяхното използуване. Заинтересо­вани чуждестранни лица и съвместни фирми могат да проектират и строят обекти за промишлена и икономическа дейност, като в замяна имат правото да ги използуват срещу наем за определен период. Зоните за свободна търговия са предназначени главно за производство на стоки и услуги за износ, товарене и разтоварване, за разпореждане с вносни стоки, освободени от мита, за износ и търговска дейност, като агентство; претоварване на кораби и товарене на други транспортни средства от международния транспорт, банкови и други финансови операции, застраховка и презастраховка на имущество. Използуваните за износ вносни материали в тези дейности са освободени от мито. Стоки­те, които се произвеждат или с които се разпореждат в тези зони, могат да бъдат внесени в България за продажба и използуване в страната, но се обмитяват след напускане на зоната за свободна търговия. Понастоя­щем митата се калкулират върху общата стойност на стоката, напускаща свободното пристанище. Указ 2242 трябва да бъде променен в след­ния смисъл: стойността на митническите такси да.бъде нетна по отношение на стойността на всички вложени български материа­ли, труд и на режийните разноски, извършени в зоната за свободна търговия.

Икономическите дейности, които могат да бъдат осъществявани в зоната, са формулирани в официалния акт на правителството за създаването на свободната зона. Вносът в зоната, използуван за тези цели се освобождава от мито, останалият внос е предмет на обмитяване при влизането си в зоната.

Решенията на българските митнически власти на практика са окончателни. Наложените съгласно условията на чл. 89 от Закона за митниците мита, могат да бъдат обжалвани пред Главно управление на митниците в Министерството на финансите и това решение е окончателно. Сред частните юристи в София съществува мнение, че такива актове могат да бъдат обжалвани също и в съда съгласно Закона за административни­те процедури, който влезе в сила след Закона за митниците. Все още ня­ма съдебни решения по такива случаи. [32] .

Формулиране на потребностите

Необходимо е България да промени своите закони и процедури, отнасящи се до външната търговия, по такъв начин, че да се елиминира намесата на държавата, изразяваща се във формата на разрешения за износ, контрол върху валутния обмен, ограничения на частната собстве­ност в зоните за свободна търговия, а също така да се даде възможност за юридическо преразглеждане на решенията, взети от митническите власти. Съобразно с главната цел на икономическата реформа да се съз­даде пазарна икономика, при която освобождаването на пазарния меха­низъм от опеката на държавата ще привлече инвестиции от западните предприемачи България трябва да уеднакви своите закони, свързани с външната търговия, с тези, създадени от Запада, за да отговарят на усло­вията за поощряване и защита на свободната инициатива в международ­ната търговия.

Тук е представен обзор на международните търговски закони, създадени от Западните страни, които са в интерес на помагането и защитата на свободната инициатива във външната търго­вия, в контекста на формулиране на потребностите на България за промяна на нейните закони и процедури, за външна търговия.

Ходът на България към пазарна икономика и интегрирането й към международния търговски ред налагат модификация на митническите закони и процедури с оглед облекчаването на външната търговия. В пазарната икономика митническите закони и структури са създадени така, че да благоприятстват свободното движение на стоки и международно­то разделение на труда, докато правната система на непазарната иконо­мика по традиция служи на съвсем други цели.

Тази част на раздел III на тази глава описва митническите закони и администрация в икономиките от пазарен тип и целите, на които тези закони трябва да служат. Тази част по-специално се занимава със:

… закони и процедури, които правят разлика между обикновения внос за непосредствено потребление от друг вид внос със специален статут, като например между внос на стоки, монтирани в чужбина, и произведени в страната компоненти и артикули, внесени със специал­на цел, такива, които се обработват допълнително или временно се складират с оглед бъдещото им реекспортиране или внасяне в стра­ната за потребление.

… процедурите по вноса и по поддържащите ги структури, създадени за улеснение на бързия и ефективен внос; и

… основни митнически закони и стандарти, които са съвместими с международния търговски режим.

Тази част също описва нелоялната търговска практика, която често се среща на международния пазар и необходимите закони за борба сре­щу тази практика.

Различия между обичайния внос за незабавно потребление и вноса със специален статут. При пазарните икономики пазарните си­ли служат за комбиниране на производствените фактори, т.е. земята, труда, суровините и управлението им. На международния пазар това се осъществява на световно ниво. Резултатът е, че отделните стоки могат да бъдат произведени на етапи в различни държави преди потребление­то им. Всяка страна добавя някаква стойност към стоките, като отделни­те икономически дейности се извършват в страната с относително най-голяма ефективност. Тази ефективност е измерима и се определя от конкурентни цени на самия пазар.

Пазарните икономики имат „правна инфраструктура“, която улесня­ва този икономически процес. Тези инфраструктури правят разлика между вноса за незабавно потребление и вноса за допълнителна прера­ботка или временно съхраняване в склад преди окончателното му пре­доставяне на потребителя. Те също така предвиждат специално третиране на вносните изделия, които се монтират в чужбина за разлика от произведени в сраната части и компоненти. Първият вид внос, т. е. този за незабавно потребление, е обект на митническо облагане в мо­мента на внасянето му в съответствие с таблица от тарифите на страна­та. Обратно, вторият вид внос е изцяло или частично освободен от обичайното митническо облагане или задължително обмитяване се отс­рочва. Законите, управляващи втория вид внос са правни инфраструкту­ри, облекчаващи международната пазарна икономика с това,’че те допускат международно разделение на труда и интернационализиране на производствения процес. Те предоставят на производителите повече възможности да произвеждат стоките си ефективно.

Последните от горепосочените закони се разглеждат по-долу. Те включват закони, предвиждащи освобождаване от данъци на произведе­ните в страната компоненти, монтирани в чужбина, „възвръщане на ми­та“, „складове под митнически надзор“ и „закони за външна търговия“.

Освобождаване от мита на компоненти, монтирани в чужбина

Често пъти е по-ефикасно за местните производители да произвеж­дат части и компоненти, да ги изнасят за окомплектовка в чужбина и после да реимпортират монтираните вече стоки за окончателна употре­ба или за разпродажба в страната на производителя. Могат да се посочат много примери. Един производител на радио-части може напри­мер: да намери за икономично да експедира своите компоненти за чуж­дестранна страна, където заплатите са по-ниски или където съществуват особени умения или съоръжения, и се дават възможности работната си­ла в тази страна да окомплектува радиоапаратите, които след това про­изводителят реимпортира за крайна продажба. При друг подобен случай производител на конфекция би могъл да произведе предварител­но разкроени компоненти от отделни облекла, да ги изнесе за шев в чуж­бина и накрая да реимпортира готови облекла. Компонентите никога не губят своята идентичност, те са само окомплектувани в готови продукти в чужбина.

Митническите закони в пазарната икономика само улесняват този начин на производство. Те позволяват освобождаването от мито и достъп на стойността на произведените в страната компоненти и части в мо­мент, когато те най-накрая се реимпортират в окомплектувана форма. Така митото се облага върху стойността на стоката в момента на внася­нето й, минус стойността на реимпортните компоненти, което означава, че се облагат със значително по-малко мито. Тази процедурата поощря­ва ефективността, като улеснява международното разделение на труда.

Сега действуващата в повечето страни съгласувана тарифна таблица от пазарен тип съдържа класификация на тези окомплектувани стоки в тарифата под Nо 9802. 00. 80. Адаптирана за САЩ, тази уговорка съдър­жа следното:

Артикули, окомплектувани в чужбина изцяло или на части от произведени в САЩ компоненти, стоката, които (а) са били изнесени във вид, готов за монтиране без по-нататъшна обработка, (б) не са изгубили фи­зическата си идентичност в тези артикули, изменяйки формата си, вида си или нещо друго, и (в) не са нараснали по стойност или са усъвършенствувани по вид в чужбина, освен че са били окомплектувани и с изклю­чение на операциите, нехарактерни за процеса на монтиране като почистване, смазване или боядисване.

Артикулите, квалифицирани в тази тарифа, се облагат с:

… мито върху пълната стойност на вносния артикул, минус разходите или стойността на продуктите, произведени в САЩ. Както е видно от изложеното по-горе тарифата се прилага само за артикули, монтирани в чужбина. Тя не се прилага за изнесените компо­ненти, които са били предмет на по-нататъшна фабрична обработка в чужбина, която би довела до загуба на физическата идентичност на ком­понента или до нарастване на стойността или усъвършенствуване на ви­да на артикула, а се прилага само по причина, че е била окомплектувана (с определени минимални изключения).

Възвръщане на митото

Законите за възвръщане или възстановяване на митото са друг механизъм, допринасящ за международното разделение на труда. Този закон позволява възстановяване на митото, платено върху внесения артикул, който се използува за производството на други стоки за износ. За при­мер може да послужи възстановяване на платено мито за внесена стомана, използувана за производство на шлепове в страната вносител, които след монтаж се продават за износ. Възвръщането на митото намалява производствените разходи и поради това насърчава производителите да откриват заводи в страната вносител и да използват местната работна сила на тази страна. Всичко това създава работни места, поощ­рява икономическото развитие и повишава общата ефективност.

Законите за възстановяване на митото са лесни за възприемане, но те трябва внимателно да бъдат обмислени с оглед използуването на подходящи методи за отразяване на съблюдаването им, така че митническите власти да могат да бъдат уверени, че внесените артикули (или в някои случаи заместители) ще бъдат използвани за производство на други продукти за износ. С оглед обратното получаване на митото от ищеца ще се изисква да документира количеството от използваните вносни ар­тикули, сумата на заплатеното мито за тези артикули и факта, че крайният продукт е бил окончателно изнесен, всичко това в определеното от закона време. Някои закони за възстановяване на митото разрешават произведени в страната артикули да бъдат използвани като заместите­ли, по същия начин по който би се процедирало с действително внесени стоки. В тези случаи трябва да се изисква съблюдаване на допълнително деловодство. В такива случаи платените по действителния внос мита ще бъдат възстановени, когато са използвани произведените в страната заместители. В САЩ възстановяването е позволено за 99% от действително платените мита.

Американският закон предвижда също така нареченото „възстановяване на митата при същите условия“. Това е възстановяване на мита, платени за вносни стоки, които впоследствие се изнасят при същите ус­ловия, при които са били внесени, преди да бъдат използвани в САЩ. Този закон позволява на производителите да променят своите планове според обстоятелствата, а това ги прави гъвкави. И разбира се, това подпомага ефективността им.

Законите за възстановяване на митата официално предписват ограничения във времето за рекламация по възвръщането на митата. Спо­ред американското законодателство, рекламации за възстановяване могат да бъдат направени в рамките на пет години след внасянето на артикула. Периодът се свежда до три години, когато се използват произ­ведени в страната заместители.

Складове под митнически надзор

Друг специален начин на внос е вносът на стоки в складове под мит­нически надзор. Те представляват затворени пространства, в които сто­ката може да бъде внесена и временно складирана, без да се облага с данъци по времето на вноса. Предимството при използуването на тези магазин е, че плащането на митата се отлага, докато стоката не бъде из­теглена. Това може да стане след договарянето им за Продан, след като намалението от тарифната таблица влезе в сила или когато е просто по-удобно за вносителя да плати митото. Междувременно вносителят мо­же да използува оборотните си средства до момента на изтеглянето на стоките. Всичко това повишава гъвкавостта и ефективността на външна­та търговия.

Типичните закони за складовете под митнически надзор не позволя­ват производствена дейност в магазията, но те позволяват определени незначителни дейности като чистене, сортиране и преопаковане. В Съе­динените щати стоките могат да останат в такива складове до пет годи­ни включително, през което време те трябва да бъдат приети за потребление. Както частните, така и обществените складове могат да бъдат създадени при съответното одобрение от страна на митническите власти. Обикновено голям брой складове под митнически надзор са раз­положени в близост до главни пристанища.

Условията на пазара, финансовата ситуация и претеглената делова преценка определят решението на бизнесмена дали да внесе стоката в склад под митнически надзор. При пазарната икономика това зависи единствено от бизнесмените, които взимат тези решения самостоятел­но, тъй като те търсят начини да намалят разходите си и да увеличат максимално печалбата си. И така, правото на склад под митнически надзор е юридическа инфраструктура, която поощрява частната иконо­мика.

Зони за външна (свободна) търговия

Външнотърговски (свободни) зони са друг механизъм за облекчаване на международното производство и търговия. В някои случаи зоните комбинират изгодите от възвърнатите мита и от складовете под митни­чески надзор, а също така предвиждат допълнителни облаги. В резултат на това зоните позволяват на производителите да минимализират да­нъчните облагания.

Технически външнотърговските свободни зони са ограничени пространства в рамките на географските граници на държавата, но са извън митническите територии на страната. Характерно е, че всички видове чуждестранни стоки могат да бъдат внесени в зоната, където те могат да бъдат складирани, продадени, изложени, обработвани и допълнително преработени в нови търговски артикули. Артикулите, внесени в такава зона, не са предмет на митническо облагане до времето, когато биват действително преместени или внесени през митническата територия на страната. В зоните на САЩ, когато стоката е окончателно внесена шш пък е в основния си вносен вид или е вложена в друг продукт след по-на­татъшната й преработка, всеки вносител има един юридически избор от голяма важност: той може да плати мито в размер, съответствуващ на артикула в неговия оригинален вносен вид, или в размер, съответствуващ на артикула, в който вносът се е преобразувал в процеса на по-нататъшната обработка и производство. Този избор може да има голямо предимство, когато например вносните компоненти са под­ложени на допълнителна обработка или са монтирани в зоната. Ако митническите такси върху компонентите са значително по-високи от те­зи, които се прилагат към краен продукт, могат да бъдат постигнати значителни спестявания от митата. Стока, внесена в дадена зона и реекспортирана никога не се облага с мита.

Както беше разгледано в предишната част на тази глава, България прие закон, с който се разширява създаването на зони за външна (свободна) търговия в страната. На 14. 06.1987 г., Държавният съвет публикува Указ 2242, упълномощаващ Министерския съвет да създава свободни митнически зони (зони за свободна инициатива) в българските речни и морски пристанища, международните летища, транспортни центрове и в други международни и търговски центрове, включително и туристически. Изпълнителните наредби за този Указ бяха публикувани от МС на 06.09.1987 г.

По всичко личи от закона и изпълнителните наредби, че програмата за зоните е ограничена само до използуването й от чужди капитали и от чуждестранни фирми. Следователно, една българската самоуправлява­ща се икономическа организация може да се включи в дейността на зо­ната само при условие, че участвуват чуждестранни лица в съвместни предприятия или при наличие на договори за сътрудничество с чуждест­ранни лица. Поради това на пръв поглед изглежда, че програмата ще бъде ограничена в приложението си и ще лишава от своите преимущес­тва местните производители. Българските власти може би ще решат да разширят програмата, за да предоставят възможност и на българските частни предприятия да се включат в нея. Понастоящем изглежда, че България иска да използва програмата за зоните предимно като механи­зъм за привличане на чуждестранни операции в България, но тъй като българската икономика продължава да се либерализира, съществува ог­ромна икономическа мотивировка за разширяване на програмата за об­хващане и на българските частни фирми. Това може да подпомогне българското икономическо развитие, като даде възможност на местните производители да произвеждат при по-ниски разходи.

Свободни пристанища

Някои страни имат „свободни пристанища“, които представляват ед­ни много гъвкави формации с митнически улеснения. Свободното пристанище обикновено включва цялото пристанище и прилежащото пространство, което е в рамките на географските граници на страната, но юридически е извън нейната митническа територия. Обикновено съществуват няколко ограничения, управляващи достъпа до свободното пристанище и използуването на стоките вътре в него. Плавателните съ­дове нормално влизат в това пространство без официална карго-декла-рация, а стоките, внасяни в зоната, не подлежат на обмитяване или на друга митнически наредби, приложими обикновено към вносните стоки. Какво може да бъде направено във всяко посочено пристанище, зависи от закона, който го е създал, но обикновено стоките могат да бъдат скла­дирани, обработвани и допълнително преработени, или усъвършенству­вани като вид или да се увеличава тяхната стойност. Внесената в зоната стока се превръща в обмитяема, едва когато тя е окончателно превозена или внесена на митническа територия. Реекспортирани от пристанище­то стоки никога не се облагат с мито.

Свободното пристанище в Копенхаген например извършва ред услу­ги. Чуждестранните стоки, превозени в пристанището, не се облагат с мита или с други видове вносни стоки. Нещо повече, не се изисква дек­ларация за стоките, ако артикулите бъдат незабавно претоварени, но тя се изисква, ако те първо се складират, а след това реекспортират, или ако те бъдат приети за потребление в Дания. Внесените в пристанището стоки могат да бъдат изложени, складирани, сортирани, комбинирани, произвеждани, придвижени, реекспортирани или претоварени. На пре­товарени стоки се осигурява безплатно складиране за един месец.

Свободните пристанища силно стимулират действието на пазарните сили. В резултат на това те осигуряват същата изгода като зоните за външна (за свободна) търговия, но те също така могат да предлагат допълнителни преимущества в условията на товарене и претоварване на стоката. Разбира се, икономическата дейност в свободните пристанища е изолирана от митническата територия на държавата, така че страната може да се възползува от изгодите на зоната, като страната като цяло може да поддържа съществено по-различна икономическа среда. Това би могло да бъде предимство за България, докато тя следва етапите на икономическа промяна.

Временен внос в рамките на митницата

Митническите закони на голяма част от пазарните икономики разрешават временен внос на стоки в рамките на митницата. Този внос не е обект на обмитяване, но се допуска временно в страната за особено специфични цели. Внесените в рамките на тази уредба артикули трябва да бъдат реекспортирани в посочения период. Пример на временен внос, когато се позволява това безмитно третиране, е вносът на стоки за представяне на търговски панаири или други подобни. В този случай систе­мата поощрява чуждестранната конкуренция и обмена на информация за наличните стоки. Тя съответно подпомага целите на една пазарна икономика.

За да се прилага системата са необходими митнически гаранции (полици). Те са нужни за защита на събираното мито в случай, че вносителят не успее да реекспортира стоката. В основни линии полиците са финансови средства, осигурявани от гарант, който дава съгласието си за отговорност за дълга на друго лице, ако това лице накрая пропусне да плати. Митническите гаранции обикновено се издават от фирми за поръчителство, които поемат тези задължения срещу определени такси. Те гарантират пред митническите власти, че фирмите за поръчителство ще платят всички неизплатени мита, ако по каквато и да е причина вно­сителят пропусне да внесе митото. В пазарните икономики, разбира се, почти всички вносители са частни лица или частни фирми, така че дър­жавата изисква тези гаранции.

Вносни и износни процедури и структури

За частните предприемачи е решаващо да бъдат в състояние да осъществяват ефективен внос и износ, за да останат конкурентоспособни на международния пазар. Митническите закони в пазарната икономика трябва да осигурят ефикасни износни и вносни процедури. Те трябва съ­що да бъдат предсказуеми и да дават гаранции за частните делови сдел­ки.

В страните с пазарна икономика тези цели са облекчени от многобройни процедури. Пазарната икономика играе също така важна роля за специализираните икономисти, включително подпомагат процеса на вноса и износа, включително митническите брокери и фрахтовите спе­дитори. Тези процедури и дейности са разгледани по-долу.

Бързото освобождаване на стоките и митническите полици

В пазарния тип икономики бързината при вноса е крайно важна и затова е необходимо вносителите да получат разрешение за внос много бързо, като по този начин ще бъдат в състояние да посрещнат частните си задължения. На практика това означава, че стоката трябва да бъде освободена, преди митническите власти да са напълно готови за преглед и анализ на митническите вносни документи с оглед определяне стой­ността на дължимите мита. Затова са необходими процедури за защита на националния доход. Митническите власти трябва да са напълно си­гурни, че всички законни мита са събрани.

В пазарен тип страни тези задачи се постигат, като се изисква от вно­сителите да обявят предполагаемите мита по времето на вноса, заед­но с митническа полица, гарантираща плащането на непокритите суми. От вносителите се изисква голяма прецизност при описанието на внос­ните стоки и тяхната стойност в митническите документи, с оглед да мо­гат да бъдат определени и веднага заплатени относително точни мита.

Тази процедура дава възможност на митническите власти да прегледат митническите документи по-късно, т.е. преди определянето на окончателните митнически задължения. Междувременно вносната стока се ос­вобождава и общественият приход се защитава.

Други средства за защита на обществения приход

Въпреки разгледаните по-горе процедури е необходимо митнически­те власти да могат да защитават обществените постъпления от вносите­ли, които преднамерено или по грешка неточно попълват данните във вносните митнически документи. Това може да се случи при погрешно описване на стоки, невярно посочване на количествата или обявяване на по-малка стойност. Резултатът от такива грешки е непълно заплатени мита.

Митническите власти в пазарните икономики разрешиха проблема чрез „статута на наказателните глоби“, който предвижда много сурови санкции и глоби за неверни или пропуснати данни в митническите документи по вноса. Законите различават разни степени на провинение, но те дават значителна свобода на действие на властите да преценят спо­ред фактите всяко отделно нарушение и да определят съответното нака­зание. Тези закони са изключително важни, тъй като не винаги е възможно властите да преглеждат при всеки внос всички документи с подробности, особено когато обемът на вноса е голям. Затова законът трябва да бъде достатъчно стриктен, за да предотвратява нарушенията на закона, а в същото време да бъде справедлив и предсказуем в прило­жението си.

Американският закон може да послужи за пример. Той предвижда много строги санкции в случай на преднамерени митнически наруше­ния, но много по-малки санкции при смекчаващи вината обстоятелства. Обикновено, когато се установи нарушение, властите предлагат много тежки санкции и след това преговарят с вносителя и съответно намаля­ват предложените санкции, ако това е целесъобразно. За да се приемат смекчаващи вината обстоятелства, трябва да се представят доказателс­тва, че нарушението е било непреднамерено, че вносителят няма опит във вносните процедури и че няма предишни нарушения. Тези обстоя­телства, когато съществуват, могат да доведат до пълно отменяне на глобата или до чувствително намаляване на сумата й.

Процедури за издаване на консултантски становища

Когато внасят стоки, частните бизнесмени се нуждаят от предварителна сигурност във връзка с техните разходи, които включват вероят­ната митническа оценка на предвидения бъдещ внос. Тези сведения са важни, защото им позволяват да оценят стоките си на пазара на едно равнище, позволяващо им една сносна печалба. Много често не е ясно коя митническа тарифа ще бъде приложена към съответните стоки, пла­нирани за внос, защото класификацията на стоките е съмнителна. В та­кива случаи за вносителя е необходимо да получи предварително официалните заключения, които се отнасят до прилаганата митническа

Митническите власти би трябвало да установят процедурите за издаване на такива наредби за определени ситуации. Вносителите трябва да имат право да поставят въпроси и да получават обвързващи официални становища, така че да могат да вземат съответните делови решения. Разбира се, процедурите трябва да бъдат обстойни, но достатъчно бързи за да избегнат закъснение. Вносител, който не е в състояние да оцени своите разходи, вероятно ще отмине възможността за сделка с оглед да избегне един неоценен риск.

Митнически брокери

При прехода на България към пазарна икономика ще се появи необходимостта от митнически брокери.

Митническите брокери са специализирани лица, които подготвят митнически документи за сметка на вносителя срещу определена такса. Това са документите, изисквани от закона за представяне пред властите в момента на внасянето. Тези документи идентифицират вноса в терми­ните на съответните митнически класификации (а следователно и съот­ветната митническа тарифа), показват подлежащата на обмитяване стойност и предоставят друга информация, изисквана от закона. Обик­новено вносните документи са усложнени и за да бъдат подготвени, са необходими специализирани експертни познания. Обикновените вноси­тели не разполагат с време и средства да подготвят експедитивно тези документи. В същото време митническите власти често изискват висока степен на акуратност. I

Митническите брокери извършват една необходима дейност във вся­ка пазарна икономика, но тази дейност трябва да бъде регулирана, за да бъде предотвратено ощетяването на обществото. Затова, въпреки тех­ния частен статут, на брокерите трябва да им бъде разрешено да прода­ват своите услуги, а за да получат разрешенията си, те трябва да положат съответните изпити, които установяват техните познания за митническите постановления. Те също така трябва да демонстрират и гарантират своята честност, защото на тях са поверени финансовите де­ла на клиентите и сделките с митническите власти. Брокерите са частни предприемачи и се конкурират помежду си на базата на цените на услу­гите си.

Различия между износните разрешения от „общ“ и „специален“ характер

За да бъде една страна конкурентоспособна в международната пазар­на икономика, законите и процедурите трябва да облекчават евтините и ефикасни експертни процедури. В това отношение износната търговия може до бъде добре подпомогната от създаването на основно правно различие между износните разрешения от „общ“ и „специален“ харак­тер. Разрешението от „общ“ характер е обичайното разрешение за износ на стоки без предварителна заявка и одобрение от правителството. В страна с либерализирана пазарна икономика това разрешение се разп­ростира върху всички стоки с изключение на специално упоменати сто­ки и материали. Износните разрешения от „специален“ характер се изискват за износа на специално упоменати изключения. Обикновено изключенията включват артикули, износът на които заплашва нацио­налната сигурност или политически цели.

Установяването на схема за разрешение от „общ“ характер много облекчава износната търговия. Частните производители могат да изнасят стоки при минимум разноски, грижи и забавяне. Това прави местните производители по-конкурентоспособни в международната пазарна ико­номика.

Фрахтови спедитори

Фрахтовите спедитори, като митническите брокери, са частни професионалисти, които продават своите услуги. Тези лица съдействуват на износителите в организиране на товаренето на стоки за износ. Тези експерти подготвят износни документи и намират и запазват място в обичайните превозни средства, включително в железопътния транспорт, камиони, самолети и плавателни съдове. Те извършват това по начин, минимализиращ разходите и с това повишават ефективността. Фрахтовите спедитори се конкурират помежду си на базата на цените на услуги­те си.

Самостоятелен митнически закон

Страните, участвуващи в международната пазарна икономика, все повече съгласуват своите самостоятелни митнически закони и постигат единство в това законодателство. България би могла да разгледа възможността да модифицира своите системи, за да се приближи повече до съгласуваните правила. Тъй като България е член на Митническия съвет за сътрудничество, страната има лесен достъп до техническата инфор­мация и може да получава експертна помощ от тази организация. Адап­тирането на България към тези системи ще съдействува на усилията на страната да се интегрира в пазарноориентирания свят.

Две основни сфери, в които беше постигнато единство, са митничес­ките класификации и законите за оценка. Всяка страна, която желае да участва в международната пазарна икономика, трябва да разгледа въз­можността да приеме тези унифицирани системи.

Класификация на вносните стоки

През 80-те години Митническият съвет за сътрудничество доразви Съгласуваната система за класифициране на стоките за целите на митническите тарифи. Системата беше приета във вътрешните закони на повечето от главните търговски държави на света, включително страни­те от Европейската общност и страните от Тихоокеанската зона, както и Канада и САЩ. Системата съдържа 97 глави и около 5 000 заглавия и подзаглавия и е изградена на йерархичен принцип и идентифицира сто­ки със шестзначни кодове. Тези кодове могат да нарастват, като се доба­вят допълнителни знаци при желание с оглед задоволяването на индивидуалните национални цели. Съществуват общи правила за интерпретация, от които се ръководи този, който ги използва, когато прилага условията им. Тъй като системата е нова, почти всички страни са все още в процеса на изучаването й. Именно затова моментът е много подходящ за тези, които мислят да се адаптират към Съгласуваната система.

Би било целесъобразно да се взимат предвид съществуващите в България тарифни нива. Тарифите в икономиките с централно планиране нямат това значение, което имат в пазарните икономики, тъй като при вземането на важни решения по вноса убедително натежават многоб­ройни съображения, които нямат нищо общо с цените. Традиционно та­рифите в пазарната икономика изпълняват функция на защита на местната промишленост, но те не са установени на толкова високи нива, за да елиминират цялата чуждестранна конкуренция, която сама по себе си е цел на тази икономика. Тъй като България се интегрира в междуна­родната икономика, може да се окаже, че някои нейни тарифи и норми ся прекалено високи и не допринасят за ефективността. А това може да се окаже икономически антипродуктивно.

Повечето страни с пазарна икономика използват митническата оценъчна система, която беше съгласувана през 1979 г. в Токийския кръг на търговските преговори. Целта на митническото остойностяване е да установи стойността на вносните стоки с оглед приложението на мита, изчислени въз основа стойността на стоките („ad valorem“). Формата при методите на остойностяване облекчава и улеснява международната търговия и прави международния бизнес по-предсказуем.

Сегашната митническа оценъчна система установи пет алтернативни метода на остойностяване. Те са изложени накратко по реда на техните предимства:

o „Договорената стойност“ на вносните стоки. Това е действително платената или платима цена за стоките от вносителя с определени уточнения на известни разходи и разноски, които са извършени, но не са включени в цената.

o „Договорената стойност“ на идентични стоки, продадени за износ на същата страна-вносител по време или около периода на внасянето на стоките. “ Договорената стойност“ на подобни стоки, продадени за износ на същата страна-вносител по време или около периода на вна­сянето на стоките.

o „Дедуктивната или намалена стойност“ на вносните стоки. Това е це­ната на вносната стока в страната-вносител, коригирани така, че елиминира комисионните или печалбата, общите разходи, транспорта, застраховката, митата и други разноски, извършени при препродаж­бата на стоки в страната-вносител.

o „Изчислената стойност“ на вносните стоки. Това са основните произ­водствени разходи плюс печалбата. Правилата предвиждат, че по избор на вносителя може да бъде използвана „изчислената стойност“ вместо “ дедуктивната стойност“.

o „Договорена стойност“, най-предпочитаният метод на оценяване, приема пазарния икономически контекст, при който купувачът и продавачът търгуват директно. Когато купувачът и продавачът са свър­зани един с друг, възможно е „договорената стойност“ да бъде отхвърлена и да бъде използвана алтернативна основа за оценяване. Всички алтернативи за оценяване се опитват да апроксимират „дого­ворената стойност“.

Закони за борба с нечестната търговска практика

Някои търговски практики се считат за нечестни в международната пазарна икономика. Всяка страна, която участва в тази система, трябва да предпазва местната си промишленост с подходящи закони. Те между другото включват антидъмпингови и антисубсидни закони.

Антидъмпингови закони

Съществува международен консенсус, че на ощетяващия дъмпинг трябва да се противодейства. „Дъмпинг“ е продажба на стоки на непоч­тено ниски цени, който цели да ощети местните производители в стра­ната на вноса. Повечето страни с пазарна икономика имат антидъмпингови закони за неутрализиране на този непочтен ефект. Тъй като България се движи към пазарна икономика, ще възникне потреб­ност от антидъмпингов закон.

Обикновено „дъмпинг“ се определя в антидъмпинговите закони като продажба на стоки за износ на цена по-ниска, от цената на вътрешния пазар, или другояче производителните разходи плюс печалбата. Така най-прост пример на дъмпинг е следният: един транзистор от Япония се продава на дъмпингови цени, ако в друга страна се продава за 10 000 йе­ни, а в Япония цената му е 12 000 йени. Ако производител на транзисто­ри в страната-вносител е ощетен от ниската вносна цена, антидъмпинговият закон ще го защити чрез специални облекчения и ще възстанови справедливите условия на конкуренция. Облекчението ще бъде изразено в специална оценка на допълнително мито върху вноса извън обикновеното за дадената стока, което ефективно повишава цена­та на стоките. Размерът на дъмпинговите мита се определя съобразно разликата между цената на вътрешния пазар на вносителя и вносната цена.

Антидъмпинговите закони се различават в различните страни. Зако­нът на САЩ съответствува на клаузите предвидени в ГАТТ и е подобре­ние на законите в Канада и Европейската общност. САЩ и Канада имат раздвоени процедури за прилагане на своите антидъмпингови закони.